Когато влизахме в Европейския съюз преди 9 години, много родни фермери си помислиха, че за тях е дошъл земният рай. Крояха се планове как коконите във Виена ще се редят на опашка за българския зарзават. Загубихме руските пазари, но пък вече виждахме как тировете с наша стока кръстосват Европа, за да доставят чушки и домати на борсите в Хамбург и Амстердам.
И каква стана тя. Оказа се, че заради трупаните с години проблеми българското селско стопанство не е конкурентно на общия европейски пазар. Производители от всички краища на континента заляха малка България с всякакъв плод и зеленчук. Оказа се, че за западняците пазарът в София е също толкова важен, колкото пазарът в Москва, Истанбул или Лондон, защото отдавна са свикнали да се борят за всяка стотинка. Поредицата от кампании от типа “Изберете българското” претърпяха пълен крах. Защото пазарът не вярва на сълзи. В него има ясна логика и тя почива единствено на съотношението между качеството и цената на предлаганите стоки и ефективната им реклама.
Не свършиха работи нито милиардите, налети в агросектора по САПАРД, и първият програмен период в разпределението на европейските фондове, нито директните плащания за обработка на площите. Ефектът от тях е единствено за големите производители на житни култури, ориз и при лозарите. Оранжериите, градините и зеленчуковите полета обаче така и не се възстановиха. В резултат шопската салата отдавна се прави с домати от чукарите на Македония, гръцки краставици и турски пипер. Нашите обикновено зреят късно и стават на евтина туршия.
Резултата от тежкия сблъсък със западните конкуренти обаче първи преживяха гъбарите. Заради лошото техническо оборудване, остарелите технологии, скъсаните връзки с науката и трудностите в набавянето на качествен компост и покривен материал родната печурка като себестойност е далеч по-скъпа от онази в страни с много по-висок стандарт като Полша и Италия. Заради липсата на традиционни български щамове мицел местните производители често имат проблеми с реколтата. Повечето ферми нямат елементарно оборудване. В тях всички манипулации се извършват на ръка. Производството е енергоемко, защото гъбарниците не са снабдени с необходимите инсталации.
По-тежкият проблем обаче е огромната раздробеност на сектора и липсата на единна пазарна политика на малките производители. Така с високата си себестойност и нестабилно качество българската гъба на практика изчезна под натиска на вноса от Европа.
Стопаните са прави, че веригата у нас е твърде дълга и хрантути твърде много кралимарковци на търговската надценка. Проучване на сдружение “Печурка” показва, че 80 % от гъбите в София се търгуват в големите вериги, а под 20 % на откритите маси по пазарите.
В Пловдив, Варна и Бургас съотношението е 70/30. Така единствено в малките градчета превес все още имат кооперативните пазари. Затова пък в селата всичките култивирани гъби се продават в малките магазини, които зареждат стоката си от борсите или от големите вериги. В същото време обаче 80 процента от печурките се търгуват именно в София, големите градове, морските и планинските курорти. Това означава, че за българската гъба няма да има място на пазара, докато не пробие в големите вериги. В същото време хипермаркетите избягват местните доставчици заради качеството, цената и честите провали в доставките. За да си достави 10 или 12 тона гъби за празничните дни, една голяма верига трябва да работи с 2 дузини български доставчици. В същото време с един телефон до вносителя на полска гъба проблемът е решен. Хипермаркетите имат изисквания към партньорите си за участие в рекламни кампании и промоционални седмици, в които стоката се продава на себестойност. Често изискват и депозит за заетите щандове. Всичко това са разходи, които родните производители не могат да си позволят. И тогава на ход са вносителите на полската гъба, които вече държат над 80 % от пазара на култивирани печурки у нас. А един сектор от родното земеделие, създаваш над 10 000 работни места, е на път да си отиде безвъзвратно. Като жертва на включването ни в общия европейски пазар и провалите в опитите да се реформира българското земеделие, продължаващи вече 27 години.
