“Ей тука бяха, на тротоара, под дървото. Говореха ми нещо, ама не разбирах. Само ей така, ми правеха с ръката – ей така”.
Петкана повтаря същия знак с ръка. Знакът, който означава “гладен съм”на всички езици. Тя е на около 50 години от ромски произход, представител на две трети от населението на странджанското селце, в което се намираме – Звездец. Разположено е едва на няколко километра от турската граница край Малко Търново.
Оттук минава пътят на хиляди бежанци към новия им рай – Западна Европа.
Стоим на същото място, до ръждясалия парапет, на метри от кметството, където на 30 април група бежанци са правили същите отчаяни знаци.
Рядко мигранти, идващи от Турция, се осмеляват да влязат в някое от българските погранични села. Обикновено местните ги виждат в горите наоколо и дори едва успяват да ги уловят с поглед. В този момент бежанците побягат.
“Бягат като птици, като ни видят”, казват местните.
Но подобно на дивите животни, само гладът може да ги изкара от сигурното убежище на гората. Именно това се е случило на 30 април, на Разпети петък в Звездец.
В групата бегълци е имало деца и жени, една от които бременна.
“Чух хората да крещят: “Сирийци, сирийци!” и излязох на терасата. Огорчих се като ги видях. Седяха тука на парапета, едни измъчени. Сърцето ми се сви, душко”.
Петкана живее на последния етаж на триетажен блок, принадлежал някога на военните, патрулирали на границата преди 1989 година.
Тогава село Звездец е в зона, до която и българи трудно достигат. Днес блокът прилича сякаш там се е водила война. Рушащ се, с избити парапети, сякаш е обстрелван от оръдия, но обитаван от малкото оцелели.
Като видяла бежанците, Петкана не се замислила много и бързо изскочила с табла, пълна с кекс и козунак. Нали, след два дни било Великден, била се подготвила за празника.
“Дадох им и те като невидели хапваха, горките… Много жал ми стана. Синчето ми, той също е много силно вярващ като мен, вика: “Мамо отивам в магазина!”. И се върна с три хляба, сирене, кренвирши. И толкова хубаво ми стана като видях да ядат…”
Докато разказва това, Петкана разтоварва от каруцата си строителни материали.
Днес това й е работата, за която ще изкара няколко лева. Казваме днес, защото утре не се знае какво ще работи. Така живее тя и семейството й.
Има шест деца и петима внуци. Постоянна работа няма. Всеки ден работи, каквото изскочи. В момента в себе си има пари, колкото да купи нещо за ядене за довечера.
Питаме я колко пари е дала, за да нахрани бежанците.
“Еееее, 10-15 лева, не знам колко, душко, не помня. Пак ще им купим. Нали и те са хора! Не само за бежанци, а за всеки един човек в нужда ще купим”.
Докато си говорим, няма как да не ни направи впечатление, че думата Бог присъства почти във всяко изречение.
Оказва се, че Петкана е пастор в Евангелската петдесятна църква в селото. Събира хора в хола на дъщеря си в същия блок и им говори за Бог.
Мечтата й е да имат църква в селото. След срещата с бежанците се събрали да се молят за тях. Казва, че Бог така ги учи – да помагат, без значение какъв е човекът.
“Молих се на Бог, знам, че Бог няма да ги изостави”.
След като Петкана ги нахранила, ромите съобщили на местните граничари, които имат постоянен патрул в селото. Те отвели групата бежанци. Какво е станало след това, не може да каже.
Докато се разхождаме из селцето, разбираме, че Петкана не е единственият местен, помагал на мигранти.
Който се появи – е добре посрещнат, казва кметът на Звездец Пламен Градев. От него разбираме, че от някогашното голямо село, което хората сравнявали с град, днес са останали празни къщи и едва около 250 души. А преди 1989-та това е едно от селата, най-пазени от военните. Не беглец през границата, а българи трудно стигали до това място, разказва още кметът. Затова напомнят само изоставените поделения в началото на селото.
“Хората ни знаят немотията и помагат. Те веднага като видят някой – му помагат. Ако е зимно време – коя водила дрешки, от тези на собствените си деца, и давала – да се преоблекат. И после се обаждат на граничарите”, разказва кметът.
Самият кмет не помни друг случай, освен този на 30 април, бежанци да са влизали в селото. Минавали по периферията му. Грудев за две години е виждал в гората наблизо няколко пъти бежанци и те все бягали.
Отиваме в края на селото. Къщите са накацали на високо и от терасата им даже се виждат хълмовете на съседна Турция. На една такава тераса, седнала да обядва домати и сирене, намираме баба Донка. Около 80-годишна. Щом ни вижда – слиза пред къщата.
“Човек, какво да го правиш, може ли да го хвърлиш?”.
Било миналата зима – декември. Синът й Илия Балкански се прибрал вкъщи, носейки почти припаднал мъж, разказва възрастната жена.
Намерил го в стопанството си на края на селото.
“Беше много болен, краката, всичко го болеше. Дадохме му лекарства, хляб…” Пренощувал в къщата на баба Донка, а на следващия ден се обадили на полицията.
“Дойдоха и го забраха. Като тръгваше ей така ме целуваше по ръката… “Викам им – само не го бийте, болен е…”
Баба Донка не знае какво е станало с непознатия мъж след това. От тогава не е виждала чужденец.
Всички, с които разговаряме, ги питаме дали все пак не се страхуват от бежанците, които явно често минават в близост при опитате си да стигнат Европа.
“Аз не ги виждам. Те не слизат в селото, бе. Онзи беше болен, какво да го правиш?”, казва баба Донка.
“Селото се отнася много добре с бежанците, които са в беда. Няма ограбен, няма нападнат, всичко е наред”, добавя и кметът.
“Не, нямам никакъв страх. Милост ми падна като видях колко са каталясали”, убедена е Петкана и добавя, че пак да се появят пак ще ги нахрани.
“Сърце имам, душко, сърце! Който има сърце като моето, Бог няма да го изостави”.
Тръгваме си след тези думи. И ние, както бежанците, бяхме изпратени с молитва Бог да ни пази. Вече сме убедени, че това изчезващо село, може би все още не е забравено от Бога. Нито от този на мюсюлманите, нито този на християните.
*Този материал е част от кампанията на БКБООН в София за Деня на бежанеца, който се отбелязва на 20 юни всяка година.
Уеб кафе
