Като „Ковачница на мъже“ се славела казармата по времето на социализма. „Неслужил мъж, не е никакъв мъж“, „Неотбило военна служба момче е втора ръка мъж“, „Мъж, който не е ходил войник, нищо не знае“, казвали навремето.
„Тези схващания ясно показват, че казармата освен като значима социализираща институция може да се разглежда и като посветителен ритуал, бележещ порастването на момчето и приемането му в средите на възрастните мъже. Анализирайки целия казармен преход, откриваме няколко етапа, които не само имат силата на обичай, но и са натоварени с определена символика и етнокултурна ангажираност в българската традиция. Това са задължителната по закон военномедицинска комисия, след която следва продължителен цикъл от обичаи, свързани с войнишкото изпращане. Новобранската вечер е кулминационен момент, следва военната клетва и накрая уволнението“, обяснява етнологът от Регионалния исторически музей във Велико Търново Илия Вълев.
Уредникът преди дни защити докторска титла по eтнология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Той е извършил мащабно научно изследване по темата на дисертационния труд „Етнокултурна характеристика на казармата от 1944 до 1989 г.“ с научен ръководител проф. Мария Иванова.
„Погледната в исторически план, военната повинност у нас се оформя със създаването на Българската земска войска през 1878 г. и с кратко прекъсване след Първата световна война тя е в сила до началото на 2008 г. Така малко повече от век всяко годно за тази повинност момче при навършването на определена възраст е зачислявано в редовете на българската войска. Генерация след генерация – дядовци, бащи, синове, внуци преминават през казармата. Постепенно този съществен, неизбежен и нерядко опасен период от живота на младия мъж сериозно започва да променя личния, семейния и обществения светоглед, като едновременно с това бързо се утвърждава като традиция, задаваща морални норми и създаваща нови ритуали. Днес казармата е отменена, но тя е оставила траен белег в паметта ни и до сега вълнува много поколения българи“, разкрива Илия Вълев.
Изследователят е направил близо 100 интервюта с мъже, майки и съпруги, които са разказали спомени за казармата през социализма. „Изследвания за армията ни в етноложки аспект почти няма. Това ме стимулира да проуча именно наборната казарма“, обясни Илия Вълев.
В дисертационния си труд етнологът разглежда представата на българина за казармата в социален аспект, по полова принадлежност, по възраст, както и в абстрактно-митологичен план. Илия Вълев разказва, че по закон през военномедицинска комисия е било задължено да премине всяко момче, преди да бъде извикано да отбие редовна военна служба. На тях се е решавала годността за тази повинност, което правело комисиите първото и най-важно изпитание за преодоляване от младежа. „Така при становище „Негоден за военна служба“ младежът няма да служи, а това означава, че в обществената представа той ще бъде причислен към по-ниска категория хора“, припомня Илия Вълев. Той уточнява, че за по-малките населени места, където патриархалните традиции са били много силни, негодността за военна служба е поставяла големи бариери за бъдещ и нормален брачен живот на момчето.
„Навремето цялото село се е събирало, за да изпрати своите момчета в казармата. Почти всички, с които съм разговарял, си спомнят вълнението от неизвестното в миговете, преди да прекрачат прага на поделението“, сподели пред „Труд“ Вълев.
Изследователят разкрива, че друг много важен ритуал е била клетвата. Тя е била един от най-тържествените и дълбоко символични моменти от цялата военна служба. „След полагането на военната клетва доскорошните момчета вече стават мъже с големи отговорности. Въпреки че обществото е отредило процесът по израстване на младежа да приключва едва с отбиването на целия период на военната служба, то именно клетвата е моментът, с който реално се санкционира актът на възмъжаването. С изричането на думите „Заклех се!“ младият боец не само потвърждава своята зрялост, но и сам обрича себе си в служба на обществото и става подвластен на официалните норми и правила. Той доброволно и съзнателно приема задължението да бъде честен, храбър, дисциплиниран и бдителен гражданин и воин, който безпрекословно изпълнява законите на страната. Именно в това се крие разковничето на сакралния акт по полагането на военната клетва. Погазването й не само че следва да бъде сериозно наказано, но се е смятало, че ще доведе и до обезличаване на собствената чест и достойнство“, коментира Вълев.
Той е открил и интересни факти от всекидневието в армейските бази. Всичко в поделението е било строго регламентирано и унифицирано по устави, наставления, правилници и разпореждания. „Това стандартизиране обаче е целяло постигане и поддържане на строг вътрешен ред, както и съблюдаване на желязна дисциплина от всяко лице под пагон. На практика военната дисциплина и редът са тези, които сплотяват воинския колектив, утвърждават неговото единство и издигат ефективността на специфичната армейска трудова дейност“, убеден е Илия Вълев.
Етнологът установил при етнографските си изследвания, че в паметта си мъжете, отбили военна служба, пазят много повече спомени от неформалните си взаимоотношения с останалите наборни и кадрови военнослужещи, отколкото от професионалните и служебните си задължения и дейности. Такива са например „бойното другарство“ или приятелството, войнишкият жаргон и фолклор, неформалните съревнования между войниците, приятелските шеги и закачки и др.
„Влизайки в казармата, младежите ги е посрещала голяма табела с надпис: „Добре дошли, новобранци!“ На гърба на тази табела обаче било изписано още нещо: „Дупе да ви е яко!“ Това обяснява и защо младежите са влизали в казармата с известно безпокойство, тъй като у тях обикновено е имало предварително изградени най-вече негативни очаквания спрямо военната служба. Без съмнение всички момчета са слушали различни истории от своите дядовци, бащи и по-големи братя или приятели, които вече са отбили войниклъка си“, обяснява етнологът.
Вълев разказва още, че тези истории са както за трайното приятелство и другарство, изграждащо се между младежите в казармата, така и за традиционните и не според устава гонки от старите войници спрямо новобранците, големите физически натоварвания, наличието на драстични ограничения и липсата на интимно лично пространство, защото в казармата, както казват, няма скрито покрито. Тези неща са част от казармената традиция и култура и от набор на набор се предавали във всяко поделение. „Казармата е оставила не само траен исторически спомен у народното съзнание, но тя продължава да се възприема и като институция, задаваща морални норми на поведение за поколения отслужили и неотслужили мъже“, обобщава Вълев.
Последният ясно фиксиран в казармената традиция ритуален етап е уволнението. Въпреки че е дългоочаквано за всички събитие, той се е посрещал противоречиво. Това важи особено за уволняващия се млад мъж. „От една страна, напускането на казармата е изключително радостен момент. Заради поредната смяна на социалната среда обаче младият човек отново се оказва в стресова ситуация. Раздялата с „бойните другари“, с които до съвсем скоро взаимно „са делели едно спално“, „отмятали са дните в календара“, „марширували са рамо до рамо“, „посрещали са трудности“ и са „скатавали или дружно оправяли някой гаф“, съвсем естествено подбужда у него тревоги и създава известно чувство за самота. Все пак напускането на казармата е било празник, който протичал с голяма шумотевица, с продължителни купони и много пиене, но и с немалко притеснения как ще продължи занапред животът с предстоящо учене или работа“, изрежда Вълев.
Майки и съпруги с охота разказвали пред изследователя за проблемите, през които са преминавали техните момчета при отбиване на военната си служба. „Знаете, че мъжете трудно говорят за трудностите. Но жената усеща нещата по друг начин“, допълва Вълев.
