Легенди за тонове сребро и злато палят въображението на иманярите, частни фирми разхождат туристи до потънали кораби, а държавата изпуска контрола над паметниците в Черно море
Всъщност какво ли може да се открие във водите на Черно море край българския бряг? Най-сочната история за потънало съкровище е свързана с “Черния принц”. Само че няма сигурни сведения къде точно е бил застигнат от бурята – дали в наши или в турски води. Знае се, че по време на Кримската война през 1856 г. британският кораб е плавал с тонове златни гвинеи за англо-френските войски в трюма и сега съкровището се оценява за
около 2 млрд. долара
твърди директорът на НИМ Божидар Димитров. Запленен от златния мираж, през 1921 г. дори Ленин пратил водолази да го търсят, но без успех.
От специалната книга за потънали кораби на Венецианската република пък се знае, че тяхна галера със сребро е отишла на дъното край нашите брегове, когато се е връщала от Трансилвания през 1296-а. Но къде е мястото, никой не се наема да каже. По-обещаваща изглежда историята за пометената от буря близо до Несебър през 1623 г. казашка флотилия, ограбила златната и сребърната църковна утвар от манастирите по българското крайбрежие. “Експедиция на НИМ локализира през 1994 г. една от тези лодки и я засне със сонар, но тя е на 55 метра под водата. Дълбоко е за нашите възможности”, категоричен е Божидар Димитров.
Според него една от най-ценните находки на подводна археологическа експедиция у нас е намереният край Калиакра
слитък във формата
на бича кожа
от времето на Троянската война със състав 30% злато, 27% сребро и останалото – мед. Но такива попадения са рядкост – масовият материал, до който достигат нашите специалисти, са амфорите. “Корабите са много, но някои са на дълбочина 90-130 м. Вероятно под вълните има гробище от поне 25 000 съда. В Бургаския залив и около него над 30 кораба са от миналия век – като българския “Родина” и румънския танкер “Пелеш”. В по-стари времена пътят на корабите е минавал на 10-12 мили от сушата – достатъчно далече, за да не станат жертва на крайбрежни пирати, и достатъчно близо, за да се ориентират каботажно, по линията на брега. Знаем за потънал цял византийски флот през 776 г. около Поморие, но какво от това! През 1824 г. французинът граф Лагард споменава за 11 кораба, изчезнали край Созопол само за един следобед, след две седмици – за още 30 до Варна. Вярно, че повечето са пренасяли безинтересни от наша гледна точка товари като жито, дървен материал, месо или кожи, но
в капитанските каси е имало
солидни суми в злато и сребро
за такси, купуване на стоки, заплати и подкупи. Знаем точно колко се е плащало за хвърлена котва в наше пристанище през Второто българско царство – 1 златна перпера и половина”, казва Божидар Димитров.
Един от най-куриозните случаи в кариерата му е от средата на 80-те, когато водел експедиция край Ахтопол. Рибари от Варвара му се обадили, че мрежите им закачат нещо като потънал кораб, и той веднага им пратил трима варненци от екипа си да видят за какво става въпрос. Момчетата изчезнали задълго и той се сетил за тях едва когато актьорът Доси Досев наминал да го види и попитал: “Абе, ти защо не казваш, че сте намерили в румънски кораб плочки за баня? Цяла Варна за това говори.” Оказало се, че трюмът на потъналия съд от Варвара бил натъпкан с
луксозен фаянс за дворците
на диктатора Чаушеску
И тъй като дефицитът по това време у нас бил голям, водолазите много се зарадвали на находката, която иначе нямала историческа стойност, и набързо я пласирали на пазара.
На румънски кораб, торпилиран от съветска подводница, се натъкнал и друг екип на НИМ, докато търсел пиратските лодки на казаците. Нашите специалисти локализирали и две от потъналите през 1941 г. 6 съветски подводници – едната близо до Галата, другата – край Обзор. Само че според международните конвенции, ратифицирани и от България, те се водят “военно гробище” и не може да се проучват без разрешението на страната, която ги е пуснала на вода, уточнява Божидар Димитров.
Колкото до останалите съдове, при тях липсата на подходяща техника за работа на голяма дълбочина е основният проблем. Иначе до 30 м вече не намираме и чирепче – всичко е опоскано предимно от рапанджии или любопитни туристи, оплаква се шефът на НИМ. Докато дипломираните археолози подводничари напразно се опитват да привлекат вниманието на МК към своите проблеми, роят се
частните фирми с екзотични предложения за разходки
из корабните скелети. Сред най-активните са водолазно училище “Черно море” и особено клуб “Русалка”, който предлага спускане до танкера “Пелеш”, до ветроходен кораб от XVII-XVIII век, до неидентифициран метален 50-метров корпус на цели 33 м дълбочина или до гръцкия търговски кораб “Костас”. В сайта на “Русалка” разходките до военните кораби от Втората световна война са групирани отделно – водолазите обещават приключения около руска подводна лодка тип щука, обрасла с миди (на 24 м дълбочина), две немски торпедни лодки или
германски десантен кораб
– по избор. Водолазите от клуба информират за 101 кораба, които германците потопили и изоставили около нашите брегове при оттеглянето си в края на войната.
Отломките от средновековни и по-съвременни кораби отдавна човъркат въображението и на представители на Института по океанология във Варна. Проф. Петко Димитров вече лансира по медиите идеята за музеи под водата като на остров Фиджи, до които да се правят туристически разходки за чужденци при тарифа 500 евро на човек. Но отказа да назове точните места, до които може да се направят най-интересни спускания, за да не кипне въображението на иманярите.
С подробна карта на археологическите находки по морското дъно, включително потъналите кораби, би трябвало да разполагат поне в Центъра за подводна археология в Созопол. Само че директорката му Христина Ангелова обяснява, че такава още не е направена главно заради
липсата на интерес
на държавно ниво
“Културните паметници под вода би трябвало да влязат в автоматизираната информационна система “Археологическа карта на България”, чиято база данни се попълва от Археологическия институт с музей при БАН и от Националния институт за паметниците на културата (НИПК). Никой обаче не е предвидил в това да участват и други държавни културни институти, какъвто е Центърът за подводна археология. Проблемът е в неразбирането и недооценяването на подводното културно наследство. Общо взето, отношението към него е основано на принципа не се вижда – значи не съществува”, ядосва се Христина Ангелова.
При това тук не става дума единствено за обекти в българската акватория на Черно море, а и за тези в реките и езерата. Локализирането им и нанасянето на карта няма да е лесна работа и изисква стабилно финансиране, защото подводните археологически изследвания са в пъти по-скъпи от тези на сушата. Само че Центърът за подводна археология ежегодно получава унизителни бюджети – за 2005 г. например са му отпуснати жалките
280 лева за ток,
телефон и проучвания
Така се стига до абсурда частните фирми да разполагат с достатъчно ресурси, за да си позволят регистрация на подводни обекти, а държавният институт да не може. На всичкото отгоре липсва законов регламент за допустимите за посещение обекти в морето, в това число – и археологическите. “Единственият такъв, който би следвало да бъде считан за част от българското законодателство, е Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на културното наследство под вода, ратифицирана от България през 2003 г. Тя се отнася за всички следи от човешко съществуване, които имат културен, исторически или археологически характер и които периодично или постоянно са били частично или напълно под вода в продължение на поне 100 години”, пояснява Христина Ангелова.
За подводните паметници важат всички останали нормативни документи у нас, които се отнасят и до тези на сушата. Въпросът е в това, че тези на дъното се съобразяват и със Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата, което създава допълнителни усложнения. А Центърът за подводна археология и да иска, не може да се намеси в разграбването на “морски сувенири за спомен” от рапанджии, любопитни туристи и други търсачи на съкровища, защото няма контролни функции. “Липсва каквато и да била координация между отделните министерства в това отношение. Може и да звучи парадоксално, но
военните и граничната полиция са най-строги към подводните археолози
защото ние ги уведомяваме, представяме разрешения, питаме и се случва да възникват проблеми. На мен би ми било любопитно да науча колко от водолазните фирми се обаждат, че ще се гмуркат еди-къде си по еди-каква си причина. Сигурна съм, че отговорът е – нито една”, твърди шефката на Центъра за подводна археология.
Въпреки тежките условия ЦПА все пак успява да прави разкопки. Сред най-интересните в периода 2000-2003 г. са тези в южната част на Китенския залив. Там лежат останките на селище от ранната бронзова епоха (трето хилядолетие пр. Хр.), а върху него са локализирани 7 корабокрушения. И това е само малка част от подводното ни национално богатство, което чака да бъде проучено и описано.
