Домашният архив е нещо невероятно, най-малко в състояние да те просълзи, особено ако близкият ти човек вече е в други селения. Отдавна смятах да се поровя в папките си, докато необяснимо как погледът ми не попадна на изписани с калиграфски почерк ръкописи на баща ми, Петър Василев, отдал се до последен дъх на ДТ „Димитър Димов” в Кърджали.
Приживе бях го помолил да опише най-интересните си истории като театрал. Започвам с една от тях, тази за бай Георги Гривата от Асеновград, частен гостилничар от времето на социализма, ”автор” на 13 деца. Ето и неговия спомен с лека редакторска, но добронамерена синовна намеса.
„Случи се така да бъда за десетина дни командировка в Асеновград (било е в средата на 60-те години на миналия век – б.а.). Време, напълно достатъчно, за да добиеш по-ясна представа за града, наричан някога Станимака, и за хората. Когато човек е в командировка, той търси къде може да се нахрани по-евтино – парите тогава едва стигаха за хотел и за една чорбица. Тамошни хора ми препоръчаха да посетя гостилницата на бай Георги Гривата. Не знам защо така са го наричали, когато
на главата си нямаше и косъм!
Намерих заведението му – малко, схлупено дюкянче в старата чаршия на града. Висок, снажен човек, с едри лапи, които ако стисне камък, вода ще пусне, но пък засмян. Личеше си, че е добряк. От пръв поглед разбра, че съм ябанджия, т.е. не съм тукашен. Хапнах една супичка, приготвена майсторски – нали и аз съм от стар ахчийски род, преди 9.9.1944 г. с бащата имахме две кръчми в Чирпан. На всяка маса имаше стрити сухи лютиви чушлета, оцет с чесън и най-различни подправки. Писаното меню тогава беше лукс, само ми каза, че
прави пача, шкембе и тарнак чорба (с месото от говежди копита),
а всичко чинеше жълти стотинки, колкото десетина трамвайни билета от онова време. Сервираше и кисело мляко, гъсто като сирене, което той сам квасеше в глинени гювечета. Около 10 ч. имаше и пържен дроб, а в 11-12 ч. вече затваряше, обяд не сервираше. След ден-два-три ми направи впечатление, че тук работеха съвсем млади момчета – високи, снажни, интелигентни, но всеки ден те бяха различни, сменяха се. На въпроса ми кои са, що са, бай Георги чистосърдечно ми отговори, че това са негови синове, повечето от които студенти в София, Пловдив, Велико Търново. Не без нотка на гордост ми каза, че имал… 13 деца, а 14-ото било напът.
Изненадах се как с тази мижава гостилничка, алкохол не предлагаше, издържа такава многобройна челяд. Само се усмихна и нищо не ми отговори.
На малкия град това му е хубавото, че всички си знаят и чистите, и кирливите ризи. Така сглобих „пъзела” на Гривата. Преди да отвори „заведението” си, силно казано – та то нямаше нищо общо с местния „Асеновец” на „Балкантурист”, бай Георги работил като домакин в стола на местен завод. Но за да изхрани семейството си, всеки път в края на работния ден слагал под мишницата си скришом по един хляб. То човек и министър да е, как би могъл да изхрани такова многолюдно семейство. Но един божи ден го спипали, уволнили го от работа и го дали под съд за кражба. В деня, в който трябвало да се гледа делото, „крупният крадец” довел пред съдията цялата си челяд и бременната си жена с 14-о дете, истипосал ги на първия ред в съдебната зала. И смирено очаквал присъдата си, психически вече бил подготвен за тюрмата. Какво ли си е казвал в тоя момент гордият несъкрушим човек, но пък със сълзи в душата: „Мъките ми свършиха, оттук насетне за всичките ми деца барабар с жената с издут корем да му мисли държавата!!!”.
По това време в залата случайно присъствал магистрат от Върховния съд, без да е бил предварително запознат с подробности по делото. Изненадал се от сюрията деца, но в един момент всичко му светва, особено когато разбира, че прокурорът иска 5 години лишаване от свобода за местния Жан Валжан, „системния” крадец на хляб. На четири очи върховният и местният съдия се разбират делото немедлено да бъде прекратено и по най-бързия начин да отиде в архива, т.е. да му ударят черта. Иначе многодетният баща би могъл да стане за резил в цяла България, тъй като имал роднини къде ли не, но след като създал „люпилнята”, повечето му обърнали гръб. Сам да се оправя. „Ти ги цвъкаш едно след друго, сам се оправяй”, така византийски се измъквали те, вместо да му помогнат.
Следва благородна процедура – съдии, прокурори и представители на местната власт се събират на чрезвичайно съвещание в градския съвет и обсъждат как и с какво могат да подпомогнат човека с деца като за една рота. Вкарат ли го в затвора, обричат на глад фамилията му, намерят ли му нова работа, с една мижава заплата той пак ще краде. Най-накрая викат Гривата в кметството и директно го питат как би могъл да живее „праведно” оттук насетне. Той поискал само да му разрешат да си отвори една гостилничка, поискал и известни предимства при получаването на месо и карантия от местния месокомбинат. Разрешили му.
Така се появила на бял свят първата частна BG гостилница в тоталитарно време много преди прословутото постановление №56 на ЦК на БКП за насърчаване на частния бизнес. С една шкембе и пача чорба, но пък с къртовски труд, Георги Гривата не само изхранил челядта си, но и всичките завършили висше образование. Повечето от тях днес са лекари, фармацевти, учители.
След години, в началото на тъй наречената демокрация, отново попаднах в Асеновград. От вкусотиите на Гривата нямаше и спомен, както и помен от него – беше се споминал. Но за по-старите местни той ще си остане олицетворение на честността. И нещо друго – ако нямахме тогава свестни управници, за разлика от сега, които да му подадат ръка навреме и в точния момент, и той, и децата му отдавна да бяха вписани в графата „нещастна фамилия”.
