Всички знаем от училищната скамейка, че през 863 г. при византийския император Михаил III пристигат пратеници на Великоморавския княз Ростислав с молба да му изпрати учители, които да проповядват на славянски език.
Византийските управници удовлетворяват молбата на Ростислав и изпращат в Моравия изтъкнатите вече мисионери, работили сред славянството, Кирил и Методий. Във Великоморавия те създават писменост и богослужение на славянски език. Задачата на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното признание на азбуката от тогавашните авторитети по въпроса – Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма – на гръцки, латински и еврейски език.
През 863–865 г. цар Борис приема християнството с цел да обедини българския народ. Той идва на власт през 852 г. и управлява огромна територия – от Будапеща до Одрин и от устието на Днестър и Днепър до днешния албански град Драч.
Цар Борис е искал приемането на християнството и осъзнавал външнополитическото положение /акт на международно признание/; съзнавал е и фундаменталното вътрешното положение, а именно – създаване на общ кодекс за различното население на народа, състоящо се от десетки етнически племена, но е съзнавал, че тази голяма амалгама от народности е могло да бъде сплотена от един закон.
Християнството си върви със своите закони, обединени още в VI век от Юстиниановия кодекс. Нещо повече, цар Борис I получава възможност да създаде писменост, която да е валидна за всички, не всеки да пише на своите руни, друг – на своите резки и черти като славяните, трети – на гръцки език, а четвърти – на латински език.
Факт е, че през 855 г., със знанието на Борис I, Кирил и Методий провеждат мисия в източна Македония, по река Брегалница. Там те покръстват близо 54 хиляди славяни. Има предположения, че дори цар Борис е покръстен през тази година, защото във византийски извор, наречен „Брегалнишка легенда”, се казва, че Борис I е бил покръстен в град Равен, близо до Щип. Смятаха това за легенда, но се оказа, че не е. Македонските археолози, покрай всичките си дивотии, направиха и нещо хубаво. Преди няколко години откриха град Равен. Самият му откривател – Иван Никулчич от Скопския университет, пише: „Това е една малка Плиска”.
Стигаме до фаталната 886 г. Кирил отдавна е мъртъв, Методий също умира през тази година. Учениците им са арестувани, изпратени в затвор, продадени в робство – над 200 души. Само съдбата на няколко от тях е по-необикновена – на Климент, Горазд, Наум, Ангеларий и Сава. Те са изведени от затвора, конвоирани са до българската граница при Белград и оттам са прехвърлени от другата страна на Дунав.
Очевидно се е състояло следното: цар Борис I просто е „вдигнал телефона“ и е казал на немския крал, че българите няколко пъти са ги пердашали и пак ще ги напердашат, ако не пуснат поданиците му. При което немският крал правилно преценил, че за петима монаси не си струва да си разваля отношението с българската държава и ги пуснал.
Пристигнали в България. Цар Борис I замислил, дори за днешните мащаби, гигантска операция за въвеждането на християнството на роден език във всички църкви в България. И изобщо – в практиката. Това може да ни се струва днес много леко, но ще кажа какво струва това днес в материално изражение. Книгите тогава са били писани не на хартия, а на пергамент – добре обработена кожа от младо животно – агне, яре и т. н. От една кожа можело да бъдат изкарани най-много от четири до шест листа, това е скъпа технологична операция, изискваща специални познания и умения от определен тип хора и друго – не е имало печатници и книгите е трябвало да бъдат писани на ръка.
По времето, когато при Борис са дошли учениците, те са били само петима, грамотни, с по десетина книжки в торбичките си. Изчисленията показват – тъй като християнската религия е единствената, която се изповядва с книга – че сборникът от книгите, които всяка църква трябва да има както тогава, така и днес, обхваща 20-22 книги. Това са Светото Евангелие, 12-те минеи, требници, псалтири и какво ли не още. Цялата тази работа изисквала смъртта на 20-25 милиона агнета, съответно – обработка на кожите им, отделяне от стопанския и военния живот на двайсетина хиляди младежи, които трябвало да станат свещеници. Това не е могло да стане без ресурса на държавата и без политическа воля. Защото много е лесно да се откажеш, като видиш какви са разходите. Но цар Борис е останал непреклонен докрай и слава Богу, че е живял толкова дълго.
На кого е била възложена тази работа. Тя е била възложена на петимата ученици, които са били разпратени в различни точки на царството. Климент – в Охрид, Горазд и Ангеларий – в Берат, Албания. В Плиска е останал Наум, който е създал десетки манастири – единствените места, където е можело да бъдат правени всички тези неща в онази епоха. Те са и люпилни на кадри, те са и производствени предприятия на книги, те са и печатници, място на написването им. Работата продължила от 886-а до 893-а година. Само за седем години, научаваме, Климент е подготвил 3500 ученици; ако по толкова са подготвили и Наум, и Горазд, и Ангеларий, това означава, че необходимите десетина хиляди свещеници вече сме ги имали – обучени да четат и да пишат на български език – и че са създали вероятно за тези седем години необходимите за начало двеста хиляди книги.
И тук обаче се появява големият въпрос: братята са написали глаголицата. Именно тази азбука са внесли Кирил и Методий, а днес пишем на друга азбука – съвършено различна като графични очертания. Кой е създал тази, другата, азбука и къде е създадена? Ако не беше едно малко прозрение на византийския писател Теофилакт Охридски. Той пише, че по време на работа с учениците си, Свети Климент забелязал, че те трудно усвоявали графиката на новите букви и измислил нови, по-прости и по-хубави.
Съвършено ясно е, че азбуката, която наричаме кирилица днес, е създадена от Климент. Но това не е проста работа – да създадеш, ей така, азбука и да я пуснеш в употреба по цялата страна. Това не може да стане без решителна държавна санкция, която може да дойде от цар Борис. Той също установил – убедили са го, че много сложно се усвояват тези трудни за очертания букви и се е съгласил на една азбука, която българите познават.
Каква познават? Петнадесет от буквите на тази азбука са гръцки и са много добре познати /от нашите книжовници поне/, а други петнадесет са всъщност знаци от прабългарското руническо писмо, на които се предава фонетично, а не изографично значение, каквито са имали до тогава. /Някои автори говорят, че това е своеобразен средновековен български патриотизъм/. За пример: знакът „щ“ е означавал „щъркел“ и нищо друго в изографичната прабългарска азбука. А „щ“, вече в азбуката на Климент, е означавал фонемата „щ“. Така че повече от сигурно е, че днешната азбука, е създадена от Климент отново със санкцията на цар Борис I и с мощния ресурс, който е излял отново за създаване и за преписване на книги. Не бих могъл да изчисля, поради липса на база за сравнение, но най-вероятно държавата е отделила в този момент няколко милиарда лева, при това значително надвишаващи числото десет.
Остава последният въпрос: къде е създадена азбуката? Няма какво толкова да му мислим, то е ясно къде – тези неща се решават в столицата. Там се вземат решенията, след което се хвърлят пари, за да бъде построен към катедралната църква на града – Голямата базилика /тази, която сега е реставрирана със средства на българската държава и на безброй дарители/, най-големият манастир, който е можел да съществува въобще някъде в света християнски – на няколко десетки декара. Този манастир е бил доста луксозен /в него е имало даже „ватер клозети“, бил е снабден с прясна вода/. Очевидно за монасите /или вероятно за повече от тях/, както се шегувам – на „чергобоилчетата“, т. е. – синовете на управляващата аристократична класа, са създавани всякакви условия да творят книги, които да бъдат разпращани както из огромната българска земя, така и по чуждестранни мисии – в Русия, в Краков, в Прага. За това имаме изрични сведения.
Затова, възстановявайки Голямата базилика и на манастира край нея, ние трябва да знаем, че възстановяваме не просто църква, а възстановяваме и мястото, където се е родила нашата духовност. И нека, когато споменаваме Кирил и Методий, да споменем, че все пак създателят на нашата азбука е Свети Климент. Кирил и Методий са свършили много – те са пробили, както се казва, системата, която е забранявала да имаме своя азбука. Те са автори и на идеята, че може да има такава азбука, но истинският реализатор е Свети Климент.
проф. Божидар Димитров
