Африка e мечта и цел за всеки, който обича да пътува. Но извън лъскавите курорти и организираните сафарита, съществува и друг свят, едно различно лице на Черния континент. То далеч не е екзотично, но това не го прави по-малко интересно. Поне за мен.
За него не може да прочетеш в туристическите брошури, рядко може да срещнеш човек, който се е осмелил да пътува извън стандартните маршрути и да опита от местния живот.
Аз имам щастието да познавам такъв човек.
Диляна живее и работи няколко години в една от най- непознатите африкански държави – Конго. Разказите й са потресаващи, затрогващи и забавни – но най-важното – истински.
“Много глад и мизерия – това е Конго” – така започва разговорът ни.
Ако сте готови да отделите две хиляди долара за самолетен билет, да попълните имунизационния си паспорт с няколко нови ваксини, трябва да се подготвите и емоционално за това, което ще преживеете.
Затова не пропускайте следващите редове.
Първо и основно правило в Конго – “чужденецът е ходеща касичка”, който е длъжен да дава – долар, два – няма значение. Иначе – лошо.
Затова европейците винаги се движат с охрана, независимо дали става дума за стотина метра или разходка.
Мъжът на Диляна, Кристо, е италианец, но почти целият му живот минава в Конго. Познава отлично страната и нравите, но въпреки това го отвличат три пъти. Схемата общо-взето е една.
“Най-често някой ти чука на стъклото на прозореца, моли да му дадеш нещо. В същия момент другите нападат, разбиват ти колата. Вземат всичко ценно – пари, телефони, бижута… и те оставят насред нищото, буквално, да се оправяш. Добре, че мъжът ми знае как да се оправя”.
Така животът на хората, които живеят и работят в Конго, минава по схемата “от вкъщи – на работа – вкъщи”.
Под “вкъщи” се разбират луксозните комплекси, построени по всички правила на цивилизацията – с басейни, тенис кортове, охрана и … висока ограда.
След всичко казано дотук, бях изключила от съзнанието си нощния живот. Оказа, че в тази африканска страна обичат купона.
За безстрашните чужденци Конго предлага всичко – алкохол, много леки жени и богат избор от наркотици. С негласното споразумение, че всеки може да си отглежда марихуана в задния двор, цената на една цигара е долар.
Разбира се, всеки купонясва на своя отговорност.
Ако предпочитате по-кротките забавления, има няколко ресторанта, които се посещават от чужденци. На фона на мизерията в страната, цените са високи. Причината – почти всичко се доставя със самолет и хеликоптер.
Пристанище няма, също и пътища. Затова и основно ястие под 15 долара няма, а ако някой реши да яде месо – цените започват от 30 долара.
Заедно с нещо за пиене и салата – вечерята в Конго рязко гони по ценови клас парижките бистра. Но това е положението!
Чужденците избягват дори да ходят на гости у местни хора, защото няма гаранция какво ще има на масата – маймунско или крокодилско месо. Едва ли има нужда се споменава, че такова нещо като конгуанска Регионална здравна инспекция няма.
“На улицата може да видиш всичко – одрани плъхове, катерици, крокодили – и ги продават. Одрани и закачени на една кука – никога не знаеш дали си купуваш телешко или маймуна. Такова нещо като контрол не съществува”.
Единственият шанс да си купиш храна и да си сигурен, че наистина това, което ядеш, е онова, за което си платил, е да пазаруваш от международните вериги, които трайно са се настанили в района.
А там влизат почти и само чужденци. Цените са доста по-високи от тези в местните магазини, защото всички стоки са вносни. Така, ако имаш нещастието да ти се прияде таратор, трябва да си приготвиш от 10 до 15 долара за кофичка кисело мляко (френско или гръцко) и още толкова за няколко краставици.
По-унищожително за джоба е гладът за диня – той се утолява срещу 60 долара.
“Може да си купиш плодове и от местните – те продават всичко, което си откъснат – манго, авокадо, има си плантации – както тук черешовите градини, там има бананови плантации и хората ходят, късат ги и ги продават на улицата. Но има различни цени за бели и за местни. Ако изпратиш местен, който да ти купи нещо, ще ти излезе долар-два. Ако отидеш ти – 15 долара”.
Както може би вече се досещате, вкусът на местните към храната е доста екзотичен. Първият досег на Диляна с хранителните навици в страната, е една нестандартна молба към нея:
“Бяхме си поставили електрическа лампа против комари на верандата. Един ден при мен дойде охраната на комплекса и най-учтиво ме помоли да постави тенекия под лампата. На въпроса защо, отговорът беше неочакван! Умрелите комари били мезе за бира…”.
Тази случка далеч не е толкова шокираща.
“Имахме папагал – жако. Един ден гледаме, някой разбутал нещо – жакото го няма. Търсихме го и накрая решихме да оставим отворена клетката, защото те са животни, които се връщат. На другия ден се събуждаме – клетката е отворена и чувам шум от нея. Казах на съпруга си: “Излизай, жакото се е прибрало”.
Той излезе и след малко се върна пребледнял и ми казва: “Не е жакото, а плъх, колкото котка”. Дадохме на охраната да изнесе плъха. След няколко часа ги попитах какво са направили с гризача. Те се спогледаха – бяха го изяли. Но за тях това е нещо нормално. Нищо не им стана, но аз бях в шок”.
Тъжното и смешното постоянно се преплитат в историите на Диляна.
Тя никога няма да забрави фестивал, на който отива с цялото си семейство. Всички са облечени с най-красивите си дрехи, но от тях висят етикети. Обясняват й, че никой в Конго не маха етикетите, защото това показва, че дрехите са нови.
Дъщеря й Мария, която по това време е на година и половина, трудно намира с кого да си играе. Местните деца се плашат от нея, защото не са виждали дете с бяла кожа и руса коса. Когато свикват с нея, бариерите падат.
Връщайки се назад в спомените си, Диляна описва Конго като страна на абсурдите. Страна, в която бюлетината прилича на неделен вестник и кандидатите са колкото населението на малък български град (над шестстотин).
Страна, в която конституцията постоянно се променя, за да могат “силните на деня” никога да не слязат от власт.
Страна, в която марихуаната се отглежда свободно и е десет пъти по-евтина от киселото мляко.
Кристина Владимирова, Уеб кафе
