През 1903 г. САЩ насилствено убеждават Колумбия да отстъпи провинцията, която се превръща в Панама. Планът е да се създаде държава, която да удовлетворява интересите на Wall Street. Още в началото на XX век Панама е създадена в полза на егоистичните богаташи. Таймингът също е право в целта – между краха на британската и зараждането на новата американска империя.Писателят Кен Силвърщайн много ясно определя случилото се в статия от преди две годин за списание VICE: „През 1903 г. правителството на Теодор Рузвелт отделя чрез насилие провинция Панама от Колумбия. Рузвелт действа от името на различни банкови организации – сред тях JP Morgan & Co, назначена за усвояването на 10 милиона долара, с които да забързат развитието на държавата.”
Целта на САЩ, разбира се, е да контролира по-късно създадения Панамски канал и търговията минаваща през него. Високопоставените хора в Панама осъзнават, че бъдещето им е по-скоро в угаждането на „богатите чужденци”, отколкото в това да са независима част от Южна Америка. Само годишната рента плащана от Panama Railroad Company (за железопътната линия, свързваща тихоокеанското крайбрежие на Панама с атлантическото) донася повече пари в хазната на Колумбия отколкото Панама си връща от Богота. Панама вероятно щеше да се отдели така или иначе, но през септември 1902 г. е подписан договор, според който на американците се разрешава да построят Панамският канал. И само година по-късно Панама обявява „независимост”. Историкът Дейвид Бушнел счита, че подписването на този договор показва слабите умения за преговори на Колумбия.
Колумбия по това време е разкъсвана от войната на либералната и консервативната партия. Панама е едно от бойните полета в по-късен етап. Подписването на договора е последвано от „Панамската революция”, подпомогната от факта, че клаузите на договора забраняват на колумбийски войски да стъпват в Панама, за да не прекъсват потока на търговията.
Връзката между Рузвелт и Дж. П. Морган в изграждането на тази нова държава (Панама) е недвусмислена. Документацията на американците е управлявана от републикански адвокат – Уилям Кромуел. Същият е и съветник на Дж. П. Морган. Морган въвежда банките в Панама и я превръща във финансов център и рай за укриването на данъци и пране на пари. Разбира се, всичко това е зад паравана на търговията с кораби. Първоначално Панама започва да регистрира чуждестранни петролни кораби, които да пренасят гориво за Standard Oil. Така корпорацията спестява от данъци.
Редом с хитрината на Standard Oil, Панама започва да създава своята система от лабиринтни системи за освобождаване от данъци, докато Европа и Америка пропадат в Голямата депресия. Регулаторът на корабоплаването, например, позволява на американски пътнически кораби да сервират алкохол по време на сухия режим. Всичко това се случва с помощта и под надзора на Wall Street.
Николас Шаксон в книгата си Treasure Islands цитира писмо, написано от секретаря на щатската хазна Хенри Моргентау до Франклин Рузвелт: „Положението е толкова сериозно, че са нужни незабавни действия”. Той се оплаква, че в Панама и на Бахамите корпорациите опират до всякакви хитрини, свързани с укриване на данъци. Книгата на Шаксон говори и за това как с тези действия разяждането на Америка отвътре „набира скорост”.
Когато през 70-те години на миналия век САЩ затягат контрола върху данъчната си система, Панама започва да работи на пълни обороти. Според Tax Justice Network банковите депозити са нараснали от незначителни суми през 1970 г. до 50 милиарда през 1980 г. И това е само началото. Междувременно, през 1977 г. са сключени други две споразумения: едното дава картбланш на Америка да защитава канала, а другото – да се предаде канала на панамската управа през 1999 г.
През 1983 г. системата дава отклонения: генерал Мануел Нориега установява военна диктатура в Панама. Години наред той работи за ЦРУ, но в един момент осъзнава, че богатствата му ще са още по-големи, ако направи съюз с картела за наркотрафик на Пабло Ескобар. Тогава през 1989 г. САЩ нападат Панама, за да свалят Нориега от власт и връщат старата система от банки, наследници на Дж. П. Морган.
Шаксон твърди, че: „Панама е една от най-ловките офшорни зони, но е част от по-голяма глобална система. Обединеното кралство поддържа глобална система от презокеански територии, които включват и някои от световните офшорни зони.”
Джон Кристенсен, директор на Tax Justice Network, казва: „Важно е да се отбележи, че офшорни фирми като Мосак Фонсека не функционират като изолиран случай. Те често разчитат на други посредници, правни фирми или банки, които да препращат клиенти и да помагат в заплетените им структури.”
Историята винаги намира начин да се повтори, в този случай на два пъти от създаването на Панама. Единият факт е, че човекът, който става президент на Standard Oil – Уилям Фариш III, се превръща в главен помощник и лейтанант на династията Буш. Барбара Буш твърди, че той е „почти част от семейството”. Уилям е посланникът на Джордж Буш в Лондон.
Един от факторите, които направиха така лесно отнемането на Канала от Колумбия, бе че ако Панама не бе го получила, Никарагуа щеше да се намеси. Сега, век по-късно, на Никарагуа й престои да се сдобие със свой канал, чийто строеж е платен и контролиран от следващата имперска сила – Китай. Съоръжението е алтернатива на Панамския канал и ще може да поеме до 4,5% от международния товарен корабен трафик, най-вече за южноамериканския нефт на страни като Венецуела, Бразилия и Уругвай, намалявайки разходите за транспорт до най-крупните потребители в Азиатско-тихоокеанския регион, съответно до Китай.
