Вие хубаво ни освободихте от турците, но от вас кой ще ни освободи?” Екзарх Антим Първи
Автор: Момчил Дойчев за webcafe.bg
Един от най-тежките митове в българското национално съзнание и до днес е свързан с Освобождението.
„Освободителният мит” се основава на елементарната представа, че е възможно някой друг да ни освободи, без сами да сме отговорни за свободата си. Този мит обилно се подхранва повече два века. Негова опора е помощният мит за “освободителните мисии” на Русия на Балканите и в частност по отношение на България.
Този мит е дълбоко вкоренен в съзнанието на българина и се крепи най-малко на два фактора – мощна многовековна руска пропаганда от епохата на Възраждането до днес и незнанието и незаинтересоваността на голяма част от българите да научат историческите факти и събития от своето минало, за да ги анализират и да направят своите изводи за истинската същност на руската политика към България.
Този мит се основа на комплекс за малоценност – дълбоко внедрен в българското историческо съзнание. Този комплекс създава и пагубния фило-фобски комплекс по отношение на Турция, Русия и Европа.
Особено пагубно се оказа русофилското суеверие, както точно го определя Димитър Благоев – предпоставка за националните погроми на България през ХХ-ти век.
Комплексите за малоценност все пак произтичат и от определени исторически реалности. Те не възникват в резултат само от националните погроми през ХХ-ти век, а много по-рано.
Вазовите чичовци прекрасно илюстрират тези български комплекси.
Образно и геополитически казано, те се изразяват в това, че сме в „чрево адово” – това населявано от нас място, което е обект на завоевателните мераци на две евро-азиатски империи и на всичките ни съседи.
В този аспект усилието на Апостола на Свободата изглежда трагично. Защото той се бори за вътрешно и външно освобождение със собствените сили на народа, а не чака друг да ни завладее и освободи от грижата за собствената ни свобода.
Пробуждането на народа се оказа задача непосилна дори след повече от свободен век. Наистина само заспали народи имат нужда от будители… Именно това дава основание на Стоян Михайловски пише, че българите са освободени, но не и свободни – в началото на ХХ-ти век, а бихме казали и до днес.
1. Първи мит – Освобождението е еднократен акт, състоял с подписването на Санстефанския предварителен договор за мир.
Освобождението не е еднократен акт, а процес, който продължава десетилетия. Всъщност ние като народ сме изстрадали свободата си достатъчно много сами. И сме направи нещо немаловажно за своето освобождение.
Пътят на българите към Освобождението е дълъг и труден: минава през борбите за създаване на независима българска църква, през Априлско въстание, решенията на Цариградската конференция, участието в Руско-турската война, Съединението и Сръбско-българската война, обявяването на българската независимост, Балканската и Междусъюзническата война, Първата и Втората световна война, та до днес.
Националната митология на всеки народ е неизбежна част от неговото национално съзряване. „Въобразяването”, т.е. самоосъзнаването на всяка нация е дълъг исторически процес.
„Въобразяването” на българската нация започва сравнително късно – чак към края на ХVІІІ-ти и началото на ХІХ-ти век, ускорява се бързо през 60-те и 70-те години, минава през възстановяването на независимата българска църква, за да се достигне до изграждането на новата българска държава след 13 юли 1878 г.
Процесът на освобождение не спира с този етап. Следващият етап е двуединен – освобождаване и на останалите под турска власт българи – около една трета от българския народ остава в пределите на Османската империя и след Съединението.
Пряко свързан с освобождението е и въпросът за независимостта на държавата. Една освободена страна не значи, че е независима.
Обявяването на българска независимост на 22 септември 1908 г. е само формален акт. Формално България е васално княжество под сюзерититета на султана, но фактически то е много по-малко зависимо от Османската империя, отколкото от своята „Освободителка” – Руската империя.
В този смисъл борбата за независимост придобива двояк израз – като стремеж към премахване на формалния васалитет (който пречи на страната да бъде равноправен субект в международните отношения) и към постигане на фактическа независимост – икономическа и политическа от Великите сили и най-вече от Русия.
2. Втори мит – Българската държава възкръсва на 3 март 1878 г.
Юридически България се възстановява като държава на 13 юли 1878 г. с подписването на Берлинския договор. Но възкръсването на българската национална държава не означава: пълноправно освобождение; пълна независимост; възстановяване на суверенитета върху всички български земи, признати с референдума за учредяване на Българска Екзархия и с решенията на Цариградската посланическа конференция.
Интересите на империите по това време, на всички без изключение, е да не се създаде голяма независима държава на Балканите.
В резултат на недалновидна политика, патриотарски илюзии и митове настъпват националните погроми през 1913 г. и 1919 г. Битката за освобождение на националното етническо пространство завършва с провал. А през 1944 г. настъпва краят на независимата българска държава със съветската окупация и окончателния отказ от бленуваното национално обединение.
Това поражда не само дълбока покруса, но и силни негативистки комплекси, които се проявяват особено силно днес. Неслучайно духът на отрицанието е основна българска народо-психологична характеристика.
3. Трети Мит, че руските войски на 3 март „са освободили целокупна България”, но „лошият” Запад нарушил Свети-Стефанския договор
Резултатите от Руско-турската война към деня на подписването на предварителния мир в Сан Стефано – фактическо примирие са следните:
Руската армия, заедно със съюзните румънски войски са окупирали Северна централна България. В Южна България са окупирани само Софийският санджак до Горна Джумая, долината на Марица до Одрин и пътят от Одрин до Сан Стефано.
В Черно море господства османският флот и от крайбрежието е окупиран само Бургас. В Западна България Сърбия е окупирала българските градове Ниш, Бела паланка, Пирот, Враня, Кула, Цариброд и Трън.
До сключеното в Одрин примирие Русия не е окупирала Видин и цяла Североизточна България, а в крепостите Русе, Силистра, Шумен и Варна са останали силни турски гарнизони.
Следователно цяла Македония, Беломорието, Родопите, цяла Североизточна България и част от Северозападна България, цялото черноморско крайбрежие с изключение на Бургас са останали под османо-турски контрол.
Затова и прелиминарният договор е фактическо примирие, което цели турските войски да се изтеглят без бой и тези територии да бъдат изтъргувани на истинските мирни преговори през юли в Берлин.
Никой окончателен мирен договор не може да даде на победителката повече земи, отколкото тя е окупирала по време на войната. Това е закон, който не може да бъде отменен по никакъв начин.
Например по време на Френско-пруската война от 1870-1871 г. Пруската армия стига до Париж, но към обединена Германия не е присъединена окупираната Североизточна Франция, а само Елзас и част от Лотарингия.
При това положение, особено когато не са окупирани Македония и Беломорието, а и цяла Североизточна България, не може да се очаква новосформираното българско княжество да е разположено в българските етнически граници. Впрочем тайните предварителни договорки на Русия с Австро-Унгария и Великобритания изключват това предварително.
Разпространеният от русофилско-комунистическата пропаганда мит, че Западните сили са извечни „врагове на България”, защото са предотвратили създаването на велика Санстефанска България, и до днес участва в хибридната война против опитите ни да създадем европейска, свободна и независима България.
Санстефанска България не е свободна и независима, а васално княжество, което трябва да остане под контрола на Русия, докато тя прецени, че положението „се е стабилизирало”.
В тайните руски документи тази България се обозначава като “Балканска област” и „отвъддунавска територия”.
Санстефанска не е целокупна историческа България, защото Русия отнема от България Северна Добруджа за себе си и по-късно я разменя с Румънска Бесарабия. Нишко и долината на Българска Морава са предадени по прелиминарния договор на Сърбия. Но Сърбия е окупирала и български територии чак до Драгоман и Трън, както и Кула на северозапад.
Едва с Берлинския договор тези земи – Цариброд, Трън и Кула – се връщат на България.
Благодарение на Великобритания и Германия в Берлин останалите под турска окупация Варна и цяла Североизточна България, както и Софийският санджак се дават на Княжество България.
Признатата от всички Велики сили на конференцията в Цариград естествена и разумна българска етническо-конфесионална граница на Екзархията (наистина без Беломорието, в което българите са конфесионално разделени – патриаршисти, екзархисти и мюсюлмани!), но за сметка на това с цяла Добруджа и с целия Нишки санджак – е в интерес на българските национални интереси, защото е въпрос на време присъединяването на Беломорието.
Тончо Жечев пише, че в основата на освобождението е било очертаването на народността, езика и вярата в границите на Българската екзархия и че тъкмо руската намеса е предотвратила естествения път към освобождението и независимостта на българите в рамките на и без това разпадащата се Османска империя.
Санстефанската граница е начертана с оглед на руските геополитически интереси.
С всичките си противоречащи на българските интереси клаузи Берлинският договор предпоставя едно уравновесяване между пълното влияние на Русия върху българското княжество и интересите на останалите европейски велики сили, които го възпират.
Ролята на Русия в българската нова и най-нова история е или фалшифицирана, или най-малкото превратно представена.
Защото българското освобождение, постигнато в резултат и на руската експанзия към топлите морета, ни е донесло много повече отрицателни, отколкото положителни последици. Това произтича от факта, че руският фактор се е проявявал най-вече като военно-окупационен, диктаторско-политически и духовно-догматически. Да не говорим за днешната му енергийно-икономическо-политическа роля.
Най-често намесата на Русия в българските работи е била военно-политическа – от войните за наследството на Османската империя до повторното „освобождение” през 1944 г., и догматично-идеологическа – подготовката на българската интелигенция и особено духовенството за ролята, които им се отрежда, съобразно руските интереси.
Истинската роля на Русия се проявява най-ярко при борбите на българския народ за църковна (духовна) самостоятелност, за национално освобождение и за истински независима българска държава.
И в трите случая официалната руска политика са противоположни на българските национални интереси – Русия подкрепя Цариградската патриаршия, а не българските църковни дейци, всячески е пречила на българите самостоятелно да се освободят и води борба против българската независимост, след като ни е „освободила”.
Особено важно е да се разбере ролята на Русия за нашето освобождение и независимост. Русия се бори не за освобождението на православните братя-славяни, а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите.
Последното, което Русия би желала, е да се постигне една обединена, независима и силна България в нейните естествени етнически, исторически и геополитически граници.
Както се изразява един руски дипломат през 1914 г. „това е кошмар за интересите на Русия”.
Русия като велика сила се стреми към постигане на едно уравновесяване между България, Сърбия и Румъния, които, разбира се, смята за своя “естествена придобивка”.
Директорът на Азиатския департамент (тайната полиция на Руската империя) Мелников пише през 1881 г. до руския консул в Русчук дълго писмо за политиката на империята спрямо Княжество България и текущите задачи на агентите.
В него между другото се казва: “Вие говорите, че не сме воювали за някакъв си принц Батенберг? Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще ви кажа, че не е било заради някакви си братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства…”
Още по-парадоксално е, че ни освобождава държава, която държи в робство не само десетки други народи, но и собствения си народ.
Когато пристигнали в България, обикновените руски бойци се дивели от какво освобождават своите братя – българите имат собствени общини, църкви, училища. Те притежават собствени къщи, имат своя частна собственост – поземлени имоти, добитък, а някои занаятчийски и дори промишлени предприятия. За всичко това руските селяни могат само да мечтаят – та доскоро те са били продавани като добитък от своите господари – помешчиците.
Свидетелства не друг, а Ф. Достоевски:
„…Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”… та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”
4. Санстефанският мит и “русофилското суеверие”
Санстефанският мит и до днес омагьосва сърцата на наивните българи, които смятат, че „Велика Санстефанска България” е била волята на “Освободителката”.
Разбира се, за Русия „Сан Стефано” е блъф за вътрешно-руско и най-вече за българско ползване. „Не можеше Александър Втори да въодушеви своя народ за войната с Турция, като разкрие истинската цел на Империята – завземането на Цариград и контрола над Проливите – не – той облече действителната задача на войната в идеологически одежди – освобождението на жестоко потиснатия православно-славянски народ”, пише през 1939 г. философът Димитър Михалчев.
Руската дипломация умело създава един прекрасен мит, за да формира, както се изразява Димитър Благоев, онова „русофилско грубо политическо суеверие”, което ще доведе до национални погроми, но и досега омагьосва много патриотарски и крайно националистически настроени българи.
До сключването на Берлинския договор Русия изобщо не разглежда България като бъдещ политически субект.
За нея това е окупирана в резултат от войната територия.
По правило Русия първо „освобождава”, а после присъединява завоюваните територии и народи под една или друга форма към империята – такава е съдбата на Крим, Украйна, Полша, Финландия, Грузия, Армения, Средна Азия. В руските дипломатически документи от онова време „отвъддунавската територия” никъде не се нарича България.
5. Пети мит – Русия иска да има велика и независима Санстефанска България
Договорът в Сан Стефано за Русия няма реално значение. Той има само идеологическо-пропаганден смисъл.
Има руски защитници в България, пише социалистът Кръстю Раковски през 1895 г., които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голям недостатък – те не четат руските вестници…
Действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея… Наопаки – една слаба и разпокъсана България – ето идеалът на руската дипломация”.
6. Шести мит – стремежът на Русия към Цариград и Проливите е в интерес на България.
Даваме думата отново на Кръстю Раковски: “Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт… ако русите влязат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ.
Колкото повече ний напредваме в политическото си развитие и се проникваме с духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия народ ще се усилва желанието да се освободим от всяко покровителство, било то руско или друго”.
7. Седми мит – Българското освобождение не само е безкористно, но и безплатно
В брой № 2 на Държавен вестник от 10. 01. 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144. „Ний Александър І С Божията милост и народна воля княз на българите Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”.
В пълния текст се описват размера и сроковете за заплащането, където “безкористната” помощ е определена на 10 680 250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато.
