22 август е официален празник в Русия: денят на знамето. Той обаче стои сравнително ниско в йерархията на празниците. Няма парад, както в Деня на победата. На руснаците не им се полага почивен ден, както на 1 май (Ден на труда), 12 юни (Ден на Русия), 8 март (Международен ден на жените), 23 февруари (Ден на защитниците на отечеството) и половин дузина други празници.
Едва ли чуждестранните гости на страната ще забележат, че точно в този ден се навършват 25 години от един исторически момент за Русия.
Какво се случи преди четвърт век?
На 18 август 1991 г. четирима висши съветски апаратчици заминават за Крим, където президентът Михаил Горбачов е на почивка, и го задържат под домашен арест.
На следващия ден гражданите на СССР се събуждат с вестта, че комитет от членове на КГБ, военни и лидери на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) обявява извънредно положение. След това, в рамките на три дни, превратът се проваля.
На 21 август провалът му става очевиден и властите в Москва свалят гигантския паметник на основателя на тайната полиция Феликс Дзержински от пиедестала му в центъра на града. Руският трикольор в бяло, синьо и червено се издига над сградата на Върховния съвет на Русия, официалния законодателен орган в СССР.
Трима души умират по улиците на Москва, преди опитът за преврат да приключи с неуспех.
Две години по-рано няколко източноевропейски държави отстраняват комунистическите си правителства на фона на масови протести на активисти, борещи се за демокрация.
Този феномен става известен като “Революциите на 1989”. Повечето от тях са мирни; чехите наричат своята “кадифена”. Управляващите партии просто капитулират. В много западни изследвания, а и в съзнанието на някои руски интелектуалци, трите дни на август 1991 са руската версия на “кадифена революция”. Те остават в историята като краят на Съветския съюз.
Но както показа историята – те нито сложиха край на СССР, нито представляваха кадифена революция. 25 години по-късно това е по-очевидно от всякога.
През лятото на 1991 г. съветската империя е в агония, която продължава вече няколко години. Във всяка от съставящите я 15 републики, включително Русия, има масови движения за независимост. Етнически конфликти и спорове за граници и територии избухват навсякъде; пролива се кръв.
Горбачов се лута между военни и мирни решения на възникващите кризи. Съветската държава използва сила в Азербайджан, Грузия и Литва, като причинява смъртта на десетки души и тежко разочарова онези, които са се надявали на промяна.
И все пак хардлайнерите, съставящи мнозинството от съветските лидери, смятат, че Горбачов действа “твърде меко”. Като всеки лидер, който се опитва да угоди на всички, Горбачов е мразен от мнозина и неодобряван от мнозинството от населението.
Но най-тежката му борба е с Борис Елцин, бивш партиен фактор, който през юни 1991 г. е избран за лидер на руската република в СССР.
Провалът на преврата на хардлайнерите отваря шанс за пробив на Елцин. Докато Горбачов е заложник в Крим, Елцин е в Москва. Той говори пред протестиращите срещу преврата в града – застанал върху танк. След като превратът свърши, той вече е възприеман за лидер на победилата съпротива.
Оттук нататък Елцин е в подходяща позиция да казва на Горбачов какво да прави.
Когато Горбачов се връща в Москва на 22 август и започва чистка сред редовете на държавната власт от стотиците поддръжници на преврата, Елцин анулира няколко от назначенията на Горбачов – и посочва свои хора. Той също така се старае да гарантира, че Комунистическата партия на Съветския съюз, чиито лидери са замислили преврата, на практика ще бъде ликвидирана, а Руската комунистическа партия ще продължи да съществува.
С други думи, Елцин действа така, че да поеме контрола над всички основни съветски институции – от КГБ до командния център на плановата икономика.
През есента на 1991, една след друга, отделните републики обявяват независимостта си от СССР, докато Горбачов, който все още остава президент на Съветския съюз, се бори да удържи съюза като едно цяло.
През декември Елцин и лидерите на Беларус и Украйна се срещат и договарят разпадането на Съветския съюз. Горбачов изобщо не е поканен. Той дори не е първият, който научава за това решение: всъщност вестта за ликвидацията на СССР му е поднесена от лидера на Беларус, след като Елцин вече се е обадил да съобщи новината на президента на САЩ Джордж Буш.
В крайна сметка Горбачов е принуден да подаде оставка като президент, защото страната му вече не съществува. Повечето от нейните институции, както и членството в международни организации, преминават в нова държава, наречена Руска федерация.
Елцин и съветниците му вярват, че това, което се случи в Русия, е по-добро от всякаква революция, дори кадифена. Те са убедени, че чрез овладяването на съществуващите институции ще донесат демокрация на Русия по-бързо и по-безболезнено, отколкото ако ги унищожат.
И почти не се замислят за факта, че това са институции на отдавна действащ тоталитарен режим: те не се съмняват, че имат волята и силата, необходими за преобразяването им.
Само че тези институции се оказаха по-силни от хората, които се заеха да ги реформират.
Те се съпротивляваха на промените близо десетилетие, и след като Владимир Путин стана президент, си дойдоха на мястото – улесниха връщането на Русия към предишното ѝ състояние.
Днес животът в Русия, в която всичко е политика, населението се мобилизира около лидера и нацията, а цензурата и еднопартийното управление на практика са възстановени – е по-сходен с живота в Съветския съюз от когато и да било през последните 25 години.
Монументът на тримата души, загинали при проваления преврат от август 1991 – проста паметна плоча, която малцина изобщо знаят, че съществува – е неподдържан, а дебатите за издигането на пълноценен, видим паметник на негово място приключиха преди години.
Но статуята на Дзержински, която е поставена в парк недалеч от Кремъл, бе особено старателно почистена преди няколко седмици. Мият я поне за четвърти път за последните две години. Дори се говори, че може да бъде върната на някогашното ѝ място.
