Казват, че първите десет години на стадиона са най-важните за всеки запалянко. Преди да се влюби в жените, той се влюбва във футбола. „Внезапно, безотговорно, необяснимо и без да се страхува от болката и разрушенията, които му причинява тази любов”, както е казал английският писател Ник Хорнби.
Нашето поколение запалянковци, раждани в края на 60-те, имахме късмета да бъдем живи свидетели на една изключителна епоха във футболната култура. Тъкмо настъпваха блажените времена на 80-те години, които бяха и първото ни десетилетие на стадиона. Футболните агитки вече добиваха днешния си вид, със звуковите и визуални ефекти.
Модата на двуцветните шалчета, въведена от англичаните, беше навлязла и у нас.
Отначало бабите ни ги плетяха на ръка. След това ги пуснаха фабрична изработка по магазините.
Знамената ни бяха самоделки, шиеха се на ръка или на машина.
Подгъвът отстрани се правеше с шев „пачи крак”. За дръжки на байраците влизаха в работа точилките на майките ни.
Песните ни бяха основно по мелодии от популярни шлагери, някои от които запазени и до днес.
Най-вече на „Бони Ем”, понеже „Балкантон” току-що им беше издал нашумялата дългосвиреща плоча. Така например цесекарското парче „Цецо Йончев по крилото…” се пееше в ритъма на „Реките на Вавилон”. „Победа и пак победа” звучеше точно като „Бахама Мама”. А левскарите най-безцеремонно си бяха преправили комунистическата песен „Когато над Дунав се мръкне” в някаква тяхна си.
Имахме си и пиротехники, по-опасни от днешните.
Бомбичките бяха смес от миниум и бял бронз. Вътре се слагаха и къмъчета, за да предизвикат експлозията. Димките се приготвяха от пластмасова линийка за геометрия, обвита с метално фолио. Веднъж запалено, това чудо димеше с чудовищна смрад.
Милицията уж следеше за тези боеприпаси. Но пукотевици имаше на всеки по-голям мач, особено в София.
За назидание цели редове публика бяха изкарвани от стадиона още след първата експлозия. На арестуваните бомбаджии им съобщаваха имената по радиоуредбата, да ги чуят всички. Най-злият милиционер беше някой си старшина Ушев от първо районно. Затова на униформените и до днес им казват „Ушеви”.
В агитките нямаше фракции. Не се наричахме ултраси, но пък бяхме верни до гроб на отбора си. Повечето бяхме ученици. Когато зубрехме втора смяна, бягахме от часове, за да идем на мач. На трибуните идвахме по 15-20 000 зрители, понякога и повече. Трябваше да сме там поне два часа по-рано, за да седнем в агитката или на по-хубаво място.
Значителна част от публиката беше на средна и пенсионна възраст. Повечето имаха панически страх да не завали дъжд. И даже в най-големия пек си носеха чадъри! През лятото си правеха смешни шапки от вестници.
Всички заедно люпехме семки. Плюехме шлюпките в гърбовете и вратовете на тези от предния ред. Бяхме само мъже, жени почти не се мяркаха.
Пред стадиона чичковци с кошници продаваха закуски „Джевизов”, „Барзов” или „Сираков”, които си бяха най-прости тестени изделия. Но кой достопочтен цесекар няма да си купи баничка „Джевизов”?
Най-малко един на всеки десет запалянковци пристигаше на стадиона с радиоапарат – голям съветски ВЕФ. По „Спорт и музика” следяхме останалите мачове, които вървяха по същото време. Затова например се случваше „Армията” ни в клин, ни в ръкав да избухне в мощен рев. Бяха съобщили по радиото, че Левски е получил гол.
Гостуванията се превръщаха в истинско приключение. Организираните екскурзии бяха рядкост, пътуваше се най-вече с влакове. ЖП-гарите ставаха поле на бойни сражения.
Доста народ извън дома си водеха ЦСКА, Левски и пловдивските отбори Тракия и Локомотив. В агитката на последните беше известният Сандокан, двойник на актьора Кабир Беди от прочутия пиратски филм.
По стадионите нямаше отделен сектор за гостуващите запалянковци. Двете публики често сядаха една до друга, че дори и размесени. Случваше се е при гол за гостите няколко хиляди души да скочат на крака, докато останалите ги гледат злобно.
Ставаха и сбивания, но милиционерите бързо въдворяваха ред. За отмъщение пукахме гумите на колите с регистрация от окръга на гостуващия тим.
Съдиите също бяха малтретирани, когато объркат свирката. Цели стадиони се оказваха окупирани от разгневени запалянковци. Преобличаха клетия рефер като милиционер и така го извеждаха на безопасно място.
Отборите си ги чувствахме съвсем като свои. Може би затова, че всички футболисти играеха в тях по 6-7 сезона, а някои и повече. Знаехме ги къде живеят, къде си пият кафето сутрин и коняка вечер. Как се казват жените им, кой кара Москвич, и кой – Лада от новите…
Познавахме всички футболисти от „А” група наизуст по имена.
Наясно бяхме, че когато дойде Беласица, трябва много да внимаваме с техния нападател Кабранов. Ако отсреща е Етър, пустосвахме Стефан Лъхчиев. А на Пирин се смеехме като на отбора с най-необичайни фамилии: Овнарски, Боздански, Михтарски, Мурлев, Муларов, Облаков, че даже по едно време и Каракичев. От ЦСКА и Левски всички ни изглеждаха като извънземна цивилизация.
Впрочем така беше и в „Б” група. Ако гостите са Розова долина (Казаналък), всички знаеха за опасния №7 Кембо. А Чепинец (Велинград) всяваше ужас с техния футболен бог Никола Сестримски.
Когато нямаше мачове, ходехме да гледаме тренировките на нашия отбор. Събирахме се по стотина души, че и повече. В центъра на всеки град отделно имаше място, където по цял ден се говореше за футбол. В София това беше градинката пред банята. В Пловдив – тази пред пощата. В Стара Загора сборното място беше точно пред градската тоалетна, затова ги наричаха на шега „клозетмайсторите”. В останалите градове най-често сборището беше пред централното тото.
Снабдяването с футболна информация беше трудна работа.
Особено със списание „Старт”, там пускаха цветни снимки на наши и чуждестранни отбори. За „Старт” ставаха сбивания пред будките. Късметлиите си изрязваха отборите от рубриката „За вашия албум” и ги лепяха по стени, тетрадки и където още се сетите.
До „Народен спорт” се добираха онези, които могат най-добре да се ръгат с лакти. Цесекарите четяха още военният вестник „Народна армия”, а левскарите – „Отечествен фронт”. Телевизията предаваше по един или най-много два мача от всеки кръг в „А” група, плюс всички двубои на националния отбор.
По-лошо беше положението с трите европейски турнира – КЕШ, КНК и Купата на УЕФА. Излъчваха само участията на българските отбори, и то не на всички. Плюс финалите на първите два турнира. Толкова!
С един ден закъснение пускаха всичко най-интересно в късното вечерно предаване „Гол след гол”. Висяхме до среднощ, а сутрин се успивахме за училище. А по „Всяка неделя” имаше рубрика „Спортни свидетелства” с голове от цял свят. В нея за пръв път видяхме, че Андрей Желязков играе с великия Йохан Кройф за Фейенорд.
Най-големите футболни маниаци си правеха специални антени за сръбска, гръцка и турска телевизия, където можеха да се хващат. Ловяха чуждите програми поразмазани, често без говор. Беше си каляване на зрението, но поне отборите се различаваха.
По турската през 1988 г. гледахме големия финал за Купата на Англия, когато Уимбълдън удари Ливърпул с 1:0. Мачовете от Англия ги слушахме пряко на английски по Би Би Си в събота от пет следобед. Записвахме си резултатите, после гледахме дали фишовете ни от Тото 1 са спечелили нещо.
А ако искахме да следим дербито между Реал и Байерн за КЕШ, пускахме на късите вълни испанското радио след 22 часа. Тези, които знаехме френски, разбирахме сравнително добре какво говори техният коментатор Иняки Кано.
Най-големият рай настъпваше, когато имаше световно или европейско първенство.
Събирахме се в приятелчета, където имаше дефицитните по онова време цветни телевизори „Велико Търново”. Предаваха всички мачове. И тъй като не бяхме толкова затрупани с футбол като сега, с месеци наред коментирахме гола на Ван Бастен във финала на Евро `88. Или ръката на Диего Марадона…
Снабдяването с флагче, значка или шалче на любим отбор от Западна Европа беше невъзможна мисия. Продаваха се само на едно място – в клуба на колекционерите на столичната улица „Козлодуй”. Оригинална значка на Манчестър Юнайтед вървеше около 20 лева. За хубав шал можеше да отиде и над стотачка. Но да ходиш по улиците с такова нещо си беше страшна гъзария.
Такива бяхме ние – поколението, чиито първи десет години на трибуните бяха през 80-те. Стадионът беше нашият храм, футболът – нашата страст. И като че ли всичко беше доста по-истинско.
