Повече от ясно е, че до септември няма да се намерят онези 1400 учители, които се търсят за новата учебна година. Цифрата е стряскаща и симптоматична за все по-грозната картина на увехналото българско образование.
Фактите и цифрите са безмилостни – от 15 000 учещи педагогика под различни форми в различни университети, годишно едва 0.2% стават учители. От наличните учители – около 70% са в пенсионна възраст или близка до нея.
“Учителите държат ключа за бъдещето на страната ни”, закле се министърът на образованието неотдавна и обеща, че ще работи за 10% увеличение на учителските заплати. А после по инерция вписа учителите на опашката в дългия списък от държавнически свръхзадачи, измежду които антикорупционния закон и председателството на ЕС.
Има много причини, поради които никой амбициозен и разумен човек не желае да стане учител в България в момента.
Противно на всички очаквания, първата от тях не е ниската заплата, а чувството за загубен смисъл. Знанието, моженето и компетентността отдавна престанаха да са ценност в българското общество.
Да наливаш знания в главите на децата е неблагодарно занимание, при положение, че с наляти мускули и налят силикон в днешния ни живот се постига много повече. Вече не важи, че “който учи, той ще сполучи”. Сполуката спохожда нерядко именно неуките в тази страна.
Няма нужда да знаеш какво е апосиопеза, да разчиташ Менделеевата таблица или да разпознаваш карстовите образования, за да караш скъпа кола, да обикаляш вечерните партита на станиолените старлетки или да си върху кориците на списанията, които отлежават във фризьорските салони.
В големите градове училището е своеобразен парад на суетата, а в отдалечените села училището е парад на мизерията.
И в единия, и в другия случай то не е място, където се трупат знания и умения, а място, на която се избиват комплекси.
Бият се шамари в пряк и преносен смисъл – родители бият учители, учители удрят ученици, родители зашлевяват чужди деца, а децата се стрелят помежду си. Разломът е непреодолим, а училището не е територия, която сплотява, а територия, на която се враждува.
Разбира се на този фон ниската учителска заплата също не е е за пренебрегване.
Когато повечето от учениците в класа ти разполагат с мобилен телефон, който струва колкото две твои месечни заплати, няма как да се изправиш пред тях и авторитетно да им обясняваш, че да бъдеш е по- маловажно, отколкото да имаш, че духовното е по-значимо от вещественото, че приятелството, толерантността, мечтите, въображението са по-ценни от поредния таблет или маркова дреха от мола.
Расте ултра материално поколение, което възприема света през цена, не през стойност.
600 лв- толкова е и цената, и стойността на учителския труд в България. Към това добавяме и загубения смисъл на усилието родителите и учителите да бъдат в един отбор в името на доброто на детето.
Учителите все по-главоломно губят мотивация да бъдат на нивото, на което се очаква от тях. Независимо от драстичните резултатите на матурите, независимо от това дали учениците им усвояват материала или не, учителската заплата – колкото и малка да е тя – си тече, тъй като тя по никакъв начин не е обвързана с резултата на децата.
Това, от своя страна, индуцира негативизъм у родителите, които са принудени със скъпи частни уроци да навакстват апатията и откровеното безхаберие на моменти на учителите в клас.
Така учителите се завъртат в омагьосания кръг на инертността.
Когато една приятелка имаше забележки към начина, по който началната учителка преподаваше математика на сина й, учителката реагира възмутено: “Но как е възможно да оспорвате методите ми?! Та аз съм „Учител на годината за 2008-ма!” Само че беше 2015-та.
За много учители училището приключва с края на работното време. Новостите и нуждата от самоусъвършенстване ги напрягат, допълнителните усилия ги озлобяват. Мнозина от тях не си дават сметка, че светът се развива със светкавични темпове, децата откриват и възприемат информацията за мили секунди, а те все още се осланят на педагогиките на Макаренко.
Разбира се, трябва да признаем, че учителите са постоянни жертви на експериментите на прословутата реформа.
Дали и в кой клас ще се учи Паисий Хилендарски? Ще има ли нови учебници по история догодина? Как да обясним на деца в 5 клас “сложно съставно именно сказуемо”?
Хаосът в учебния материал е необуздан. Учителите са принудени да преподават по учебници, писани от хора, които отдавна са загубили връзка с децата.
Колкото повече промени се правят, стратегии се пишат и реформи се стартират, толкова по-палиативни са мерките и по-плачевен е крайният ефект.
Да вземем например т.нар. делегираните бюджети.
Схемата на финансиране на училищата, подчинена единствено на количествен принцип, без да се взима под внимание качеството на образованието, извращава тотално всички, замесени в процеса.
Учителите не смеят да пишат двойки на слабите ученици, нито да налагат сурови наказания на невъзпитаните, защото родителите ще преместят детето си, а всяко загубено дете е минус в бюджета на училището.
Затова не са редки и случаите, в които на хартия се водят едни ученици, които в клас изобщо не съществуват – било защото са от малцинствата и ходенето на училище по принцип им е лотария, било защото родителите са залитнали към разни прогресивни моди като домашното образование, например.
Но понеже парите следват детето, понякога се създават измислени деца, за да има реални пари за училището.
Нека не подминаваме и политизирането на системата.
Всяко правителство идва на власт със своя политически екип, със своите промени в регионалните инспекторати и сред училищни директори, както и със своя натиск върху опозиционните кадри.
И всъщност резултатът от всичко това е, че имаме много повече преподаватели и много по-малко учители в истинския смисъл на думата. Защото понякога една усмивка, една прегръдка, едно вдигане на погледа от учебника към небето през прозореца са много по-ценен урок от всички написани думи в учебника.
В час учителите се състезават с норматива, препускат през материала, изостават, навакстват, изпитват, а през междучасието попълват дневници и бумаги.
Кога общуват с децата за нещата от живота ли? Все по-голяма рядкост са онзи учители, които – по думите на Робърт Фрост – те подтикват да достигнеш небето.
А нация, в която никой не желае да бъде учител, един ден неизбежно ще се превърне в нация от неграмотници.
И ако приемем, че историята на тази нация е просто битка между периоди на просвещение и периоди на катастрофи, отговорете си сами кое от двете ни предстои.
Източник: Уеб кафе
