Всяка година изчезва по едно населено място от картата на България. Заличените села са стотици през последната декада, а жителите им и техните наследници са се заселили в големите градове… или са измрели.
Тази тенденция нараства със застрашителни темпове, като в близките пет години се очаква изтриването от картата на поне още 500 населени места.
Видин, Габрово и Враца са райони, където делът на най-възрастните е най-висок за страната – там повече от една четвърт от населението е над 65 години. И пак става дума основно за селата.
Едно от тези села е и моето, скрито в печално известния Северозападен регион. Някога то е било пълно с живот, а днес наброява едва 200 души.
По Коледа се прибрах в родната си къща – на село. Натъжих се. Веднага щом прекрачих входната врата ме връхлетяха хиляди спомени. Улицата, на която падах десетки пъти, дървото, на което се качвах, а на мама й побеляваха косите от ужас… Първото колело, което е отдавна ръждясало. Ожулените колене, малките кученца, които „спасявах“…
Аз имах безмерно щастливо детство. Улиците бяха пълни с деца, кипящи от живот, които имаха хвъркати мечти.
Спомням си как с удоволствие слушах разказите на старите хора в селото, особено на бабите, които седяха на пейките пред къщите привечер или в църквата. Приближавах се до тях, а те ме питаха коя съм. Беше ми смешно с тях, понякога тъжно, но никога нямаше фалш.
Спомням си даже и фиданката, която засадих – днес тя вече е голямо дърво.
Но селото е малко. Пусто. По улиците няма деца, бабите – и тях ги няма. Останали са няколко къщи, в които лампите вечер светват. До родното ми село, скрито някъде по поречието на река Огоста, даже транспорт няма.
Има един автобус, който минава само по празници. Поне късмет имах, за да успея да се прибера.
Лекари също няма. Е, разбира се, води се, че има, но това е далеч от истината. Няма кого да лекуват?
Също така няма аптека, детска градина или училище.
Има единствено два малки магазина, в които е безбожно скъпо за няколкото човека, които още живеят там и за селския им бит.
На село доматите трябва да се отгледат, за да ги ядеш, а млякото не идва направо в чашата с кафето.
На село работа… също няма. Някога, спомням си, имаше европейски програми за временна заетост, които спасяваха хората за по няколко месеца.
Къде ли отидоха тези европейски програми?
Разхождайки се из запустелите улици срещнах един човек. Видимо изтерзан. Поразпитах за него. Оказа се – човекът е останал сам самичък. Без деца, без работа, без пари. Нулевата перспектива в малките населени места отдавна е отдалечила децата му от него. И завинаги.
Разказаха ми още, че живее без пари, ток и вода. На Великден моли за използвана боя за яйца, а на Коледа – за малко брашно.
И въпреки безбройните недостатъци и невъобразимите трудности – на село е различно.
Винаги съм си казвала, че да живееш на село не е въпрос на локация, а на философия.
Но независимо от тежките и сурови условия, самотата и лишенията, когато попиташ някой от местните – как е на село, всички ще ти отвърнат едно:
„Тук животът е много по-хубав от този в големия град“
П.П. Често се чудя кога минаха цели 18 години и аз трябваше да отида в големия град, където (да знаете!) е далеч по-лесно от това да живееш на село.
…И дали след години децата ми ще имат същото безмерно щастливо детство?
Едва ли…
Автор: Поля Георгиева
