Българският национален отбор по футбол продължава да копае все по-надолу и по-надолу. Не можем да кажем, че сме стигнали дъното, поради една причина – от близо 11 години повтаряме, …
че сме го стигнали, пък родните ритнитопковци току ни изненадат и ни покажат, че не сме. Общо-взето, като във вица за песимиста и оптимиста. Песимистът казал: „По-зле не може да стана”, а оптимистът му отговорил: „Ааааа, може, можееее”. Та и на нашата работа…
Повече от десет лета търпим провал след провал, унижение след унижение, с епизодични проблясъци. Така или иначе – на голям форум не сме се класирали, явно няма скоро и да го направим. В двубоя срещу Хърватска обаче, чашата на търпението и стоицизма сякаш преля. То все бива, все може, ама чак пък толкова! Че беше ясно, че ще паднем – беше! Че „трикольорите” изобщо не знаеха къде се намират – не знаеха (а дори нямаше фенове на домакините, които да ги стреснат). Че сме имали и по-трагични двубои – имали сме. Но тук унижението дойде от друго място. Всъщност, тази ситуация беше прекрасно „украшение” на безпомощността ни и стана великолепен събирателен образ на игрите ни в последните години. Вече съм убеден, че всички са се сетили за кой точно момента иде реч. Точно така – за опита на Терзиев да скъса мрежата на невярващия на очите си Божидар Митрев. Да, ама не… И тук се провалихме. Без да е притесняван от никого, без да има играч срещу себе си, на това отгоре успя да изненада всички останали 21 футболисти на терена, остана на празна врата и… пак не успя да отбележи.
След срещата българските национали бяха залети с куп подигравки от цял свят. За съжаление, това беше напълно заслужено.
Известният хърватски спортен журналист Томислав Жидак коментира срещата в обширен материал под заглавие „Хърватия най-после игра като голяма футболна сила. Но българите си нямаха хабер. Тъкмо зазвъняха първите тактове на максимирския „танц в дъжда“ и България вече беше на колене. Една топка на Лука Модрич „под земята“ изведе Иван Перишич и той рутинно вкара. След непълни 100 секунди мачът беше решен. Хърватия пропусна още в първите двадесет минути да нокаутира България. Депресивна атмосфера, досаден дъжд и мач без значение за тях вероятно доуби мотивацията на българите, които в средата на първото полувреме опитаха сами да се довършат. Георги Терзиев от отчаяние стреля в собствената врата, но уцели „само гредата“. Още се тресе“, коментира Жидак.
Озрен Маршич пък пише: „Ако Чачич можеше да си избира съперник за своя дебют, избрал би тези смешни българи. Някога България беше реномирана футболна нация, днес е само отбор от „глинени гълъби“. Как ли се е чувствал вратарят Митрев, изглежда като „живо месо“. Дори и неговият стопер Терзиев шутира като от топ срещу него, но уцели гредата. Петев беше мокър до кости – атракция в дъжда на “Максимир” , където нищо не помагаше на българите и те бяха разбити“.
Издаваният в Сплит в. “Слободна Далмация” нарича нашия отбор “недорасли българи” и поздравява своите за “разгромната победа, постигната с много добър футбол”. Селекцията на Петев е оприличена на “деца, сковани в страх, които чакат следващата порция бой и активно съдействат на… противниковите нападатели”.
И това са само част от шегите, които трябваше да понесем. Но никой не ни е виновен. Толкова си можем. Толкова…, че и автогол не можем да си вкараме.
P.S.: На мястото на многоточието след „Толкова” всеки може да сложи каквото определение си иска – все ще е малко!
