Бих описал пустинята Гоби с оксиморона “пълна празнота”. В основната си част тя представлява огромна степна равнина, която прилича на смачкан вестник, оставен след това да се разгъне свободно. По нагънатата повърхност се гонят сенки на облаци, които никога не изчезват напълно от хоризонта. Тази светлинна игра оцветява всичко наоколо с причудливи нюанси, което често ни караше да потъркаме очите си, за да се уверим, че сме тук и сега. Очаквахме сухо, горещо пустинно лято с температури около 35-40 градуса. За наша изненада и късмет през повечето време беше облачно и прохладно, с валежи от дъжд. Местните също споделиха, че времето е необичайно хладно.
Наричат ги “пеещите дюни” заради звука, който издава пясъкът, когато се издухва от ветровете. Самото катерене по меката повърхност е трудно, но гледката от върха определено си струваше усилията. Дюните се простират на около 100 км дължина, широки са на места до 12 км, с най-голяма височина около 300 м.
Пеещите дюни се намират в Националния парк Gurvansaikhan (27 000 кв.км), в северната част на пустинята Гоби, дом на редки растения и животни като снежния леопард (Panthera uncia syn), дивите камили, планинската овца (Ovis ammon), сибирската дива коза (Capra sibirica), както и на брадатия лешояд (Gypaetus barbatus).
Какво друго запълва безкрайната празнота на пустинята?
Добитък, добитък, добитък… Между 20 и 24 милиона глави добитък (овце, кози, коне, крави, камили и якове) днес пасат спокойно по необятните монголски степи. Преди Втората световна война числеността им е била около 27 милиона, която заради войната спада, за да остане сравнително постоянна днес. Над тях кръжат лешояди, орли и соколи, запълващи пространството отгоре.
В същото време не виждахме често пастири. Обикновено на мотори или коне, облечени в традиционните монголски роби – deel. На въпроса как собствениците се оправят с огромните стада нашият водач ни даде пример с камилите. Техният обсег на паша е територия от около 200 кв.км. От време на време собственикът се обажда на някой свой познат в района и просто пита дали е виждал камилите му наоколо. Един типичен отговор би бил “aми вчера ги видях на около 90 км югозападно оттук…”. Цялата сложна схема на разпознаване на животните, миграцията, пашата и всичко останало, разбира се, нямаше как да научим в подробности, но предложеното обяснение определено ни развесели.
Монголия, пълна празнота
Фотограф: Павел Господинов
Семейството, при което нощувахме една вечер, притежаваше стадо от около 50 камили. До стадото имаше опъната юрта с мотор пред нея. Всичко това в средата на абсолютното нищо. Пристигнахме надвечер, когато жените от семейството дояха камилите. Те бяха модерно облечени в цветни клинове, които ги открояваха от пастелната пустиня. Не бяха много разговорливи, но за закуска ни направиха ориз с камилско мляко. Нямаха нищо против да ги снимаме, но дотук. Лека хладина лъхаше от почти всички монголци, които срещахме. Да, услужливи са, ще помогнат, но не можеха да скрият угрижеността си, перманентната умора, тревога и, мисля, леко отегчение.
В края на пътуването нашият шофьор ни покани при родителите си. Нагостиха ни, но никой от тях не седна при нас, само поднасяха и излизаха. Няколкото опита да разчупим атмосферата се оказаха безполезни. Обяснението ми е, че животът им е тежък, без особени перспективи за подобрение. Страната се експлоатира безогледно от минни корпорации, корупцията е ежедневие, правото е на силния, а от двете й страни са Китай и Русия.
Повечето от населението са скотовъдци, живеещи в самотните си юрти, пръснати на стотици километри, сред огромни стада добитък. “Какво ли правят вечер сами в безкрайната пустош”, се питахме в групичката ни, докато отминавахме поредната самотна юрта. Оставям това на вашето въображение.
Може би тази действителност също е причина за особения, леко унил вид на повечето монголци, които срещнахме. Водачът ни излезе с тезата, че сънародниците му са по правило мързеливи. Тук е моментът да разкажа накратко за нашия шофьор Ерка. Този човек изминаваше по около 250 км всеки ден, предимно по пустини, степи, кал и мочурища. След като паркира до ресторантчето, той се шмугваше в кухнята, за да помага на готвачите в приготвянето на храната. След като пристигахме на мястото за нощувка, се захващаше веднага да помага на домакините. Или ще вкарва овцете в кошарата, или ще дере току-що закланите животни, или пък ще помага на хората от групата в язденето на коне.
Монголия, пълна празнота
Фотограф: Павел Господинов
Този човек сменяше спукана гума за по-малко от 10 минути, караше с бели ръкавици, носеше черни ботуши до коленете, а когато е уморен, просто лягаше на земята в юртата и спеше. Веднъж го заварих с една тава между краката с варена глава на овца в нея, от която си режеше месо с един нож и хапваше с едва прикрито удоволствие. Почерпи ме. Докато караше, пееше монголски песни. По телефона (когато имаше връзка) управляваше малък семеен ресторант в Улан Батор. Това е може би един от малкото щастливи монголци, които срещнахме. Естественият начин, по който се случваха нещата покрай него, ме караше да си мисля, че може би съществува ген на щастието. Човек като него е победител в генетичната лотария и оттук нататък няма значение дали е в Монголия, София или село Сусурлево.
Но безспорно животът на хората там е труден. Момичето в едно от семействата, при които нощувахме, падна от мотор на около километър от юртите и само виковете й успяха да привлекат вниманието на мъжете. Доведоха я с кървяща глава и доста уплашена. Оказа се, че нямат елементарни лекарства и дезинфекционни средства. Дадохме им от нашите. Липсваха дори хапчета за главоболие.
Хората ни сготвиха традиционно монголско барбекю, но ни оставиха да се храним сами. Бяха тревожни, колкото и да се опитваха да скрият това. При семейството беше дошъл прекупвач на месо и всички членове заедно с нашия шофьор и водача помагаха при избора на животните за продажба, после при коленето и разфасоването на месото.
През нощта стадото от няколкостотин овце и кози се раздвижи неспокойно. Чухме тревожните гласове на мъжете. На сутринта стана ясно, че хищници се бяха опитали да нападнат стадото. След всичко това не бих нарекъл монголците мързеливи, както и щастливи… с малки изключения.
Пространството продължаваше да ни запълва отвсякъде, понякога с миражи. Толкова истински, че предизвикваха спор сред компанията дали в действителност езерото пред нас е истинско или не.
Понякога езерата се оказваха истински, като това, до което спахме една вечер в близост до известните пламтящи скали (Bayanzag). Отличават се рязко от околния пейзаж заради червеникавия си цвят. Попаднахме там по време на буря с тъмни облаци и дъжд в далечината, които придаваха не по-малко мистична атмосфера на мястото. За тази атмосфера допринесе и прекрасната монголска бира, която пихме в добри количества в един запустял ресторант.
Застинахме от изненада пред скалния феномен Бяла Ступа – на това място са направени едни от най-красивите снимки на Монголия. Друго прекрасно място в пустинята са Малките камъни на Средна Гоби. Освен красиви тези гранитни масиви са и важно историческо място. Районът е бил свещен за будистите, поради което е имало и манастир, от който днес са останали руини. По време на сталинистките чистки след присъединяването на Монголия към голямото семейство на социалистическите страни през 1924 г. монасите са били избити брутално. Една част са успели да се скрият в пещера наблизо, която посетихме и за която казват, че имала вътрешни коридори и изходи. Няма сведения колко от монасите са се спасили.
Следващото мистично място са руините на манастира Онги, разположен в провинция Средна Гоби (Saikhan-Ovoo sum). Северният комплекс от около общо 17 манастира е бил построен през XVIII век. Сред тях е бил и най-големият в Монголия. Всички те са били разрушени по време на онези сталинистки чистки.
Статуя на Чингиз хан, на 54 км. от Улан Батор
Статуя на Чингиз хан, на 54 км. от Улан Батор
Фотограф: Павел Господинов
Докато се разхождахме, нашият водач сподели с нас за странно високия процент самоубийства в района на пустинята. Разказа ни и за случката с филмов екип от Улан Батор, който е трябвало да направи продукция за района и манастира. Докато карали джипа през пустинята, видели една самотна юрта, спрели и влезли в нея. Посрещнала ги старица, която им предложила чай. Те се настанили удобно, но докато поднасяли димящите от парата чаши чай към устните си, забелязали, че чаят всъщност е студен. Единият от тях се усъмнил и подканил колегите си да си тръгнат. След като влезли в колата и се обърнали да видят юртата, тя вече се била изпарила. В следващите две години всички от екипа умрели по един или друг начин. Докато ни разказваше това, минахме покрай една разрушена кула, част от манастирския комплекс, за която водачът небрежно добави, че била известна с гласове на починали деца, които се чували нощем от нея.
Наистина тази пустиня е пълна с какво ли не, като човешки живот – и с хубаво, и с лошо.
На нас ни се случваха хубави неща по пътя, като например прекрасната баня в луксозния хотелски комплекс, единственият, който видяхме по маршрута си. Банята беше скъпа, но пък да се изкъпеш в средата на пустинята беше незабравимо. Като цяло къпането в Монголия е вид приключение само по себе си. В лагерите, където нощувахме, имаше вода колкото да се измием, но за баня в тези сухи райони не можеше да става и дума.
Уазката се беше превърнала във вълшебно килимче, което ни носеше из степите. Спирахме в някоя скромна кръчма в забравено от бога монголско село, за да си заредим телефоните и батериите за фотоапаратите. В едно такова кръчме изброих хора от почти 13 националности. Подът до бара беше покрит с всякакви модели телефони и фотоапарати, като на пазар. Тези места са едни от малкото, където в селска Монголия може да заредиш техниката си. Ток, както и асфалт във вътрешността почти няма.
На фестивала “Надаам”
На фестивала “Надаам”
Фотограф: Павел Господинов
Още по темата
Спомен за библиотека
Бляскавото минало на Александрия под праха на настоящето
2 мар 2016
На ръба на света
Архипелагът Свалбард в Северния ледовит океан, или защо хората обичат това странно място
2 май 2015
Фотогалерия: На ръба на света
Архипелагът Свалбард в Северния ледовид океан, или защо хората обичат това странно място
30 апр 2015
Фотогалерия: Там, където корабите умират
27 сеп 2014
Там, където корабите умират
Четиридесет и пет процента от всички кораби по света свършват живота си в Бангладеш, какво се случва на строго охраняваните площадки
26 сеп 2014
Фотогалерия: Девет дни път с камили
Оазисът Siwa – древен, религиозно-консервативен и много различен от всичко, което сте виждали или чували за Египет
9 май 2014
Девет дни път с камили
Оазисът Siwa – древен, религиозно-консервативен и много различен от всичко, което сте виждали или чували за Египет
9 май 2014
Имахме късмета да пътуваме из страната по време на най-популярния местен фестивал – “Наадам” (11 – 13 юли). След официалните церемонии започват масови състезания по монголска борба и езда. Околностите на стадиона се изпълват със сергии, атракции за деца, гълтачи на огън, просяци, гости и чужденци, които пътуват специално до Монголия. Улични фотографи снимат млади двойки (това е сезонът на сватбите) пред големи транспаранти с изображения на Чингис хан и воините му. Монголската борба е предимно ритуална в по-голямата си част, спорт, където подготовката на състезателите, която се извършва пред очите на зрителите, отнема често значително повече време от самия екшън. Като цяло докосването до земята на която и да е друга част от тялото освен краката и ръцете се смята за пълен провал. Всеки състезател си има личен окуражител, “засуул”, който стои плътно до него по време на подготовката и го окуражава.
На фестивала опитахме и кумис – традиционното монголско ферментирало конско мляко, добито от възрастна кобила.
Връщаме се отново към района на манастира. Тук спахме край единствената река в пустинята. На другата сутрин тя беше значително придошла. Казаха ни, че на север е валяло проливно и че може би ще имаме трудности при пътуването към централната част.
Валя ни проливен дъжд. Нашата смела уазка пореше мочурищата с яростта на монголски воин. Всеки път, когато бяхме напълно убедени, че сме затънали до невъзможност за измъкване, с последни сили и мощен рев на мотора колата се приплъзваше в калта. Няколко коли по трасето нямаха този късмет и затъваха. В един момент приютихме три жени – американка, швейцарка и сингапурка. Нашият шофьор пусна касетофона с любимата вече на всички ни монголска народна песен, после запя, а след него и всички ние. Бяхме си записали думите предишния ден и вече можехме да ревем с цяло гърло рефрена. Последва силен трясък, който ни завъртя в тясното пространство като в центрофуга. Дъждът за щастие беше спрял и всички се засуетихме около катастрофиралата уазка. Оказа се счупена полуоска. Колата беше сдала багажа на място със следните координати: 46°51’51” N 102°14’45” E. По-късно швейцарката ми писа, че пуснала тото с тези числа. Напомних й да не ме забравя, когато спечели, но оттогава не съм я чувал.
След около час ни откараха в лагера до Улаан Цутгулан. Това е най-големият водопад в Монголия, впечатляващ при пълноводие с неговите 20 м височина и 10 м широчина. В този момент всички реки наоколо бяха пълноводни, дотолкова, че водата отнесла един от мостовете, през който бяхме минали на път за лагера.
Монголия, пълна празнота
Фотограф: Павел Господинов
Ако не бяха соколите, които кръжаха над лагера и юртите, човек можеше да сбърка мястото с високопланинските части на Рила. Междувременно изровиха от пущинака полуоска, монтираха я и на сутринта потеглихме.
Долината на река Оркхон е място, където са се развивали от хилядолетия номадските културни традиции на монголците. Районът е национален парк от 2006 г. и е под защитата на ЮНЕСКО. Освен природните богатства районът е важен и заради стария град Каракорум, столица на монголската империя през XIII век. Руините на града лежат недалеч от съвременния град Кхаркхорин. С дарение от Япония е построен музей, в който видеопрезентациите и интерактивните инсталации те потапят в историята.
На около два километра от древния град се намира най-старият будистки манастир в Монголия – Ердене Зуу. Бил е построен от Абтай Саин Кхан през 1585 г. след среща с третия далай лама и установяването на тибетския будизъм като официална религия в монголската империя. За градежа са били ползвани предимно камъни от руините на древната столица.
Манастирът е бил ограден с огромна стена, като намерението е било тя да има 108 ступи. Златните му години са от XVIII век докъм 1872 г. Тогава той е имал 62 храма и около 1000 монаси. По време на сталинистките чистки е заповядано манастирът да се унищожи. Оцелели само три сгради, които днес могат да се разгледат. През 1944 г. лично Сталин е заповядал да спре с разрушаването му заради посещението на американския вицепрезидент Хенри Уолъс. Идеята била да се демонстрира уважението на комунистическите режими към свободата на религиите.
Манастирът е имал и по-весели времена, когато е станал известен с похотливите си монаси. Под формата на предупреждение за наказание управата издигнала фалическа скулптура (Kharkarin Phallic Rock), дълга около 60 см, насочена към малка долина с форма на вагина.
В центъра на Улан Батор
В центъра на Улан Батор
Фотограф: Павел Господинов
Насочихме се към Улан Батор, през който трябваше да минем на път за Националния парк “Горки-Терелж”. Прекосихме града през индустриалните зони, което ни даде шанс да видим задния двор на столицата. Бих казал, че не се различаваше особено от задния двор на който и да е по-голям български град. Като цяло усещането е за България отпреди 20-30 години. Когато за първи път се разходихме из централните улици на града в деня на пристигането, имах усещането, че съм в Пловдив преди няколко десетилетия. От другата страна на Улан Батор Монголия е сякаш друга. Паркът е на около 37 км от столицата. Настаниха ни в юрта със собствена зелена полянка под прекрасна скала, където сутринта пихме чай. Мястото е вълшебно, особено когато се взреш в каменната формация с форма на костенурка точно срещу юртата ни, една от забележителностите в парка. Само малка част от него е достъпна всъщност за туристите. Останалата дива част е дом на кафявата мечка и около 250 вида птици. Прекрасното дълбоко 20 м езеро Кхагиин Кхар се намира на около 80 км навътре, както и горещите минерални извори Йестии, разположени на около 18 км от туристическата зона.
Вечерта беше посветена на шаманизма в Монголия, тъй като се оказа, че нашият водач е последовател на тази древна традиция. Така нареченият тенгризъм се практикува от незапомнени времена. В древността е обхващал почти всички аспекти от живота на хората, вплетен неразделно в клановата организация на монголското общество. Ключов момент е неговото смесване с тибетския будизъм. Най-важният бог е Tenger (Богът на рая).
Огромната празнота на пространството в Монголия се запълни със знания и преживявания – единствените стойностни неща, които всеки, който пътува, отнася със себе си у дома.
Повече снимки от пътуванията на Павел Господинов може да видите на личния му сайт , a за възможностите за посещение на подобни дестинации може да се посетите thousandvoyages.com.
