Нищо не ме вбесява по-зверски, повече и по-бързо от това да прочета или чуя коментари по отношение на Отечеството от типа „тая скапана държава“, „шибана държава“, „нищо не става от тая държава“ и всичките им производни, с които тези дни са пълни социалните мрежи. По повод на лавината от след-новогодишни трагични новини от всички посоки. И по всякакви други поводи, често и без повод.
Кратката и непълна хронология на лавината от трагедии тази седмица включва зверски побой и грабеж на възрастни хора в пловдивски, пазарджишки и белоградчишки села, възрастна двойка, угаснала тихо от глад и студ в ловешко село, знакови разстрели на знакови бизнесмени, индивид от женски пол и индо-български произход преби учителка, 16-годишен примат, който смазва от бой, уважаван и достоен възрастен мъж, защото е направил забележка на още по-малката „приятелка“ на примата да не си бърше калните обувки в седалката на автобуса и за капак – други двама врачански примати, които убиват 18-годишно момче с юмруци, защото им свирнало с клаксон на улицата.
Да видим къде тук е отговорността за случващото се на „скапаната“ държава и къде е тази на нас, нейните граждани. Като начало, както е известно „държавата“, скапана или не, не съществува сама по себе си в правно-политическия, а не в териториалния смисъл, като отделен физически субект. Нямам намерение да изнасям лекция по държавно устройство и конституционно право. Държавата сме ние. Ние, а не някой друг. Ние избираме властта, властта има за задача да организира дейността на различните институции.
Ако нещо в тези институции и органи не работи, то вината е на тези, които ги управляват, а те са тези, които ние избираме. Та така.
Страшно лицемерие е именно тези, които не гласуват, „защото няма смисъл, знаеш как е“, после да се вайкат как държавата била скапана и как нямало живот тук. Или тези, които гласуват срещу материална или друга облага, при това за властта, които са най-кресливите критици из социалните мрежи.
Кратък пример – в понеделник рано сутрин пътувам за Брюксел.
На летището огромна опашка пред рамките за проверка на пътниците, ама наистина огромна, през цялата зала, чак до изхода за метрото. Става напрегнато, хората нервничат, наближават часовете за излитане на поне четири самолета, започва мрънкане, брожение изобщо – красота. Нейде из опашката пред мен виждам млад мъж, известен ми като симпатизант, избирател и активист на управляващата партия.
Нещо се върти, бучи, възмущава се, обръща се, вижда ме и се провиква гръмовно „Вижте господин Джамбазки, каква скапана държава, направете нещо, нищо не става тук, в бяла държава за такова нещо, щеше най-малкото да падне министъра на транспорта!“. Е, казвам, чудесно, само дето този точно министър е министър, именно с твоя глас, не с моя. Така че, бъди така добър, поискай му оставката на съответния ви партиен форум, ред или там, както ги правите тези работи. Дали ще го направи? Дано, ама надали. Качил се е на самолета и е забравил. Да не говорим, че пред мен имаше и колеги, български представители в ЕП от управляващата партия, към които можеше да насочи справедливия си гняв, ако смее и ако ги познава, разбира се. И в двете се съмнявам, прочее.
По другите случаи.
Има ли вина „държавата“, че момиче в ученическа възраст смята за нормално и редно да си бърше калните обувки в седалката на автобуса? Ми няма и не и е работа на „държавата“. Това е въпрос на домашно и семейно възпитание. И никоя държава, никъде по света, скапана или не, не може да замени липсата на това домашно възпитание.
Има ли вина „държавата“, че 16-годишен дришльо се изживява като Роки Балбоа и смята, че може и трябва да размаже лицето на достоен възрастен мъж, да му избие зъби, да му смаже скули и нос, да му причини тежки травми и страдания, защото мъжът е направил напълно разумна и нормална забележка?
Може би вкъщи не са го научили как да се държи на обществено място.
Може би не са го научили на уважение към по-възрастните.
Очевидно и със сигурност не са. И тук никаква държава не може да помогне.
А какво е отношението на „държавата“ към факта, че в автобуса е имало поне трийсетина души, може би половината от тях мъже, които безучастно са наблюдавали как малкия дришльо смазва от бой възрастния мъж?
Коя и каква държава търсим тук?
Какво е оправданието на всички тези смотаняци, които са гледали някъде другаде и не са се намесили, поне да се развикат и да стреснат малкия Роки, ако не друго. Щеше да е достатъчно. Да не говорим, че един шамар, щеше да му е предостатъчен, за да си седне на задника. А съм твърдо убеден, че от тези „мъже“ често ще чуем, колко ни е скапана държавата.
Варварското убийство във Враца е снимано от поне петнадесет човека. И никой не е направил нищо, за да спре, да прекрати този побой. И на тези „фотографи“ ли им е виновна скапаната държава? За начина, по който живеят? Не – те са си виновни и никой друг. Ние сме си виновни. Не ни е виновна никаква държава.
Примати, изроди, психопати винаги е имало и винаги ще има. Но, когато ние кажем, че искаме връщане на смъртното наказание при определени обстоятелства, всичките мрънкачи и оплаквачи на „скапаната“ държава надават либерален вой и ни обясняват колко нехуманно е това. Когато казваме, че трябва да се върне тежкият принудителен физически труд, като форма на наказание, същите казват, че така ще нарушим човешките права на осъдените.
Да, убиецът на Вероника трябва да бъде обесен. Нищо по-малко. Това е не-човек, извършил на практика три убийства. Две доказани и един довършен опит за убийство.
Има ли наивник в тази галактика, който да вярва, че този индивид с поведение на примат ще се разкае, поправи и ще започне да бродира гоблени?
Аз не мисля така.
Аз мисля, че трябва да бъде обесен.
За назидание на подобните му и за да бъде спасена някоя друга Вероника.
Много други подобни изроди, мъчители, убийци, насилници трябва да бъдат обесени.
Смятаме още, че братята Понички и бургаския дришльо, биячите на учители, изродите, които бият и грабят старците по селата трябва да изкарат по петнайсетина годинки в някоя въглищна мина или каменна кариера. За да компенсират пропуските в поведението и възпитанието си. За да наваксат откъм поведение в обществото и уважение към живота и собствеността на останалите български граждани.
А това наваксване става чудесно с дневна трудова норма от 8 рамки в мината, или три кубика материал в кариерата. А вечер – по една ободряваща супичка от картофени обелки. Веднъж в деня. Хем диетично, хем възпитателно.
И уверявам ви, като излязат няма и да им хрумне да се бият по автобуси и улици. Ако излязат и които излязат. А тези, които излязат, ако знаят, че при следващо подобно деяние ще посрещнат евентуалния си деветдесет годишен юбилей с кирка в ръка, на остров Белене, ще бъдат по-кротки и от сърнички.
А какво е оправданието на съселяните на починалите от глад и студ пенсионери в ловешкото село, които били видели, че коминът не пуши, ама не проявили особено вълнение по случая. Толкова ли е трудно да отидеш да видиш какво се случва на възрастните ти съседи, които са стари и болни. Толкова ли е трудно да им нацепиш дървата и да ги внесеш вътре, особено, когато знаеш и виждаш, че са стари и болни и не могат сами. Що за бездушие, що за незаинтересованост, що за липса на солидарност. И за това ли е виновна скапаната държава? Не, не е.
В общество, в което няма взаимно уважение, няма нормално човешко отношение, няма уважение към живота и собствеността на другия, трябва да бъде наложена твърдо силата на държавната принуда.
Тук вече идва ролята на наказателната репресия. Това е и целта на наказанието – да превъзпита дееца и да даде ясен знак на всички останали, какво ще им се случи, ако имат подобно поведение. Особено в днешните размирни и смътни времена, когато светът се променя драстично, около нас гори, ври и кипи, имаме нужда от ред. От здрав ред. Ред на улицата, в училището, в обществото. Това може и трябва да се иска от властта в държавата ни.
Останалото си е наш проблем. На нас българите, как ще си построим наново нашето общество. Отново. Това е въпрос на онази думичка – ценности. Национални ценности. Не е нужно да откриваме топлата вода, просто трябва да погледнем семейните албуми. Въпрос на отношение, на уважение. Към съседа, към непознатия сънародник, към чуждото, към общото. На съчувствие и национална солидарност. Тези неща се учат вкъщи.
И не ни е скапана държавата. Ние сме смотаняците, които не могат да си я подредят и само мрънкат, и само се оправдават. Време е да се вземаме в ръце и да сложим нещата на местата им.
