Преди 93 години се ражда Република Турция, която поема с бързи стъпки по пътя към сближаването си със Запада. За отделянето на религиозната от светската власт в страната водеща роля има избраният тогава президент – Мустафа Кемал Ататюрк. Ролята му за страната е толкова важна, че портретът му може да бъде видян къде ли не из Турция.
Въпреки че управлението на Ердоган си е поставило диаметрално противоположни цели, днес турският държавен глава използва предшественика си за вдъхновение.
Откакто беше избран за президент на Турция през август 2014, Реджеп Тайип Ердоган се надява да промени турската конституция, за да въведе изпълнителна президентска власт. Провалилият се опит за преврат на 15 юли остави настрана тази дискусия поне за момента, но това не продължи дълго.
Миналата седмица лидерът на опозиционната Партия на националното действие – Девлет Бахчели, който в последно време излезе на преден план като политически съюзник на Ердоган, оповести, че партията му може да помогне на управляващата Партия на справедливостта и развитието да подложи на референдум въпроса за президентска република. В резултат на това политическите анализатори започнаха да очакват референдум в началото на 2017 г.
Всъщност говорителят на правителството Хаяти Язичи разкри плана, като отбеляза, че промяна в Конституцията може да бъде внесена в парламента през януари, и че референдум ще бъде проведен през април.
Като се има предвид популярността на Ердоган, която само се засили с обществената реакция на опита за преврат, предложението му много вероятно ще получи солидна подкрепа. То ще бъде последвано от избори за нов президент, втори вот, който Ердоган може с лекота да спечели. С други думи, той може да е първият лидер на втората турска република, чиято политическа система ще се върти около изпълнителна президентска власт.
Какъв тип президентска власт би било това?
Отговорът на този въпрос дойде миналата седмица от министъра на правосъдието Бекир Боздаг, довереник на Ердоган. “Ерата на Ататюрк беше президентска система в действие,” коментира той, запитвайки: “Можете ли да назовете който и да е премиер от тази ера с изключение на Исмет Инону? Не можете, нали?”
Тази отправка към Ататюрк изненада някои наблюдатели, защото консервативният ислямистки политически лагер, от който идват Ердоган и партията му, традиционно не одобрява Ататюрк и неговата твърдо светска епоха. Американският учен от турски произход Тимур Куран отбелязва иронията на ситуацията с туит: “Турските ислямисти определяха режима на Ататюрк като разрушителна диктатура. Сега партията използва Ататюрк, за да оправдае своя монопол върху властта.”
Всъщност отправките към Ататюрк не са новост в настоящето на Партия на справедливостта и развитието.
Когато Ердоган започна предизборната си кампания през 2014, той я откри в Самсун, града, в който Ататюрк е започнал турската освободителна война (1919-1922). Оттогава Ердоган дефинира политическите си действия като “втората турска освободителна война,” твърдение, което повтаря с още по-голямо усърдие след провалилия се преврат.
През август 2014, точно след като беше избран за президент, Ердоган писа, че “пропастта” между турския народ и техния президент след смъртта на Ататюрк е била преодоляна едва с избирането на Ердоган.
Тези положителни упоменавания на Ататюрк от Ердоган и неговите поддръжници не са толкова изненадващи, защото въпреки че идеологията на Ердоган е много различна от тази на Ататюрк, той си е ориентирал към сходна историческа роля: Ататюрк е бил безспорен спасител и основател, който еднолично е управлявал Турция в продължение на десетилетия. Ердоган също сега постепенно се превръща в безспорен спасител и основател, който може еднолично да управлява Турция в продължение на десетилетия.
Тези аналогии се виждат и в сходния култ към личността, създаден около Ердоган и Ататюрк.
Понятието “башкомутан” (главнокомандващ), е било често употребявана дума за Ататюрк и сега се превръща в разпространено определение за Ердоган в медиите. По подобен начин думата “рейш” (шеф), която е станала популярна титла за Ердоган сред поддръжниците му, демонстрира почти толкова сила, колкото и “ата” (баща), която традиционно се е използвала за Ататюрк.
Изкуството също се използва за мобилизиране на масите за лидера, като новосъздаденият “Марш Ердоган ” е много подобен на “марша Ататюрк ” от миналото. Книга от 2014 дори нарече Ердоган “Слънцето на епохата,” като имитираше определение, използвано за Ататюрк през XX век.
Ако повторим, нищо от това не означава, че Ердоган и Ататюрк отразяват една и съща идеология. Точно обратното – възприятията им за света са почти напълно противоположни. Ататюрк е бил светски националист, който се е стремял да модернизира турците с революционно откъсване от османското минало. Ердоган е ислямист и османист, който иска да ликвидира част от “западизацията” на Турция през последния век. Но въпреки различните им идеологии, двамата лидери имат сходни характери и политически амбиции. И двамата са искали да водят държавата си със силна ръка, без дразнители от рода на разделение на властите и ограничени правомощия, към това, което считат за идеал.
Това вероятно обяснява защо Ердоган се интересува не само от това да ръководи политиката на турците, но и да предефинира тяхната история, като премахне “лошите им навици” като алкохол и тютюн и дори им наложи “правилен” тип хляб, който да консумират. Една от основните му цели е да “възпитава благочестиви поколения,” точно както Ататюрк е искал да възпитава светски поколения – не хора, които ще решават сами как да постъпват. Точно като Ататюрк, Ердоган също се стреми към промяна в турските университети, които точно както и съдебната система, откриват академичната година с церемония в президентския дворец на Ердоган. Този дворец, наричан “Бештепе” заради местоположението си, се превръща в сърцето на нацията, точно както е бил “Чанкая” – президентският дворец на Ататюрк. Ердоган също така се е зарекъл да прочисти университетите от професори, участвали в “държавна измяна”, което често просто означава неправилна идеология, точно като “университетската реформа”, която Ататюрк въвежда през 1933, за да прочисти “назадничаво мислещите” професори.
Всичко това доказва, че вековната критика на модела на Ататюрк – кемализма, от религиозните консерватори в Турция е доста различна от либералната критика на кемализма, макар двете понякога да се застъпват.
Либералите обикновено са се противопоставяли на кемализма, защото е изначално авторитарен политически модел. Религиозните консерватори обаче очевидно са се притеснявали само от съдържанието на този авторитарен модел. Когато са открили подходящото съдържание и подходящия лидер, всичките им проблеми по отношение на твърде месещата се в живота на гражданите държава са приключили.
Това също така означава, че би трябвало да очакваме още от Ердоган, ако той остане на власт поне още десетилетие, което изглежда доста възможно с президентската система, която той се надява да въведе още догодина. Точно както Ататюрк, той се интересува не само от управлението на политиката на държавата, но и от преобразяването j по свой вкус. И точно както Ататюрк е казал, след като е спечелил Освободителната война, той може би “тепърва започва”.
1
