Преди 15 години фенската организация на име CSKA Sofia Ultimate Fanclub се вдигна на протест срещу трансферната политика на ЦСКА. Запалянковците негодуваха, че им е дошло до гуша от търговията с най-добрите играчи като Стилиян Петров, Димитър Бербатов, Мартин Петров и Владимир Манчев. И то преди ЦСКА да е постигнал някакви значими успехи с тях.
Хората имаха право да питат къде са успехите. Но и ЦСКА нямаше как да наруши принципа на „търговското салдо”. Става въпрос за съотношението между вноса и износа на футболисти в уж елитната ни дивизия.
Схемата е измислена отдавна. Произвеждаш добри играчи, които продаваш на богатите футболни лиги на Запад. Там вносът на футболисти повишава нивото на първенствата в страни като Англия, Италия, Испания. А износът носи пари. И вдига качеството на националния отбор на страната износител, тъй като най-добрите й футболисти се развиват на елитно ниво в чужбина.
Така България стигна до триумфа в САЩ `94, така се класира и за последен път на големи финали на Евро 2004. С произведени у нас играчи, които станаха звезди на Запад.
И докато в онези години „А” група се явяваше продавач на играчи в чужбина, днес това салдо има изключително отрицателни измерения. Както, впрочем, и почти всичко друго във футбола ни. Всъщност замисляли ли сте се на какво точно се крепи днес футболната икономика на България? Кои са нейните легални източници на приходи, за да харчат отборите по минимум три милиона лева на сезон? Не броим Лудогорец, който заработи около 35 милиона евро в последните си три участия в групите на Шампионската лига и Лига Европа.
От билети се печели пренебрежимо малко. Реклами идват от една шепа спонсори. Тв-правата осигуряват между 300 и 500 хилядарки на клуб. Толкова. Остават продажбите на футболисти, от които може да се печели добре.
Само че в последните години единствено Гриша Ганчев може да каже, че е печен търговец. Той сключи ред добри сделки като тази със Симеон Славчев, продаден в Спортинг (Лисабон) срещу 2.5 милиона евро. Но като махнем Лудогорец и отборите на Ганчев Литекс и ЦСКА – София, останалите от какво живеят всъщност?
Левски и пловдивските отбори Ботев и Локомотив все разчитат на благодетел да ги извади от калта. В Берое харчат с размах държавните милиони на ТЕЦ-2. В Монтана, Нефтохимик, Пирин и Локомотив (Горна Оряховица) парите са общински. И всички вкупом губят като бесни. Не само на терена, ами и в счетоводството. И една от причините е тази, че в търговското салдо на футбола ни
вносът на играчи многократно превишава износа.
Днес в Първа лига са внесени да ритат почти сто чужденци от общо 340 професионалисти. А броят на продадените играчи е нищожен. В същото време елитните ни клубове не са в състояние да дадат работа на футболисти от собствените си школи. Близо 30% от местата са заети от легионерите, а и липсват достатъчно качествени млади играчи.
Особено в Левски, където и преди 15 години треньорите се оплакваха, че школата им е дала само един читав футболист за първия отбор – вратаря Димитър Иванков. Сега там е съвсем същото. Но допреди години сините все пак успяваха да търгуват успешно поне с чужденци като Гара Дембеле, за когото взеха над 2 милиона евро.
На „Армията” стана същото. И то при положение, че в кризата през 2008 г. Александър Томов успя да разпродаде на пожар играчи на обща стойност 4 милиона евро. Помните ли кога за последно ЦСКА е сключвал подобни сделки?
На това му се казва изкривена футболна икономика.
Пита се обаче – какво кара всички тези структури да хвърлят пари на вятъра в отборите?
На всичкото отгоре тези, които одобряват разходите, са съвсем наясно, че няма как да си върнат парите. Питайте Марешки защо избяга от Локомотив (Пловдив). И не е само той.
Затова и играта в Първа лига е по-мудна дори от говора на най-заспалия коментатор. Тъй като крайната цел изобщо не е да се търгува с нея.
Така ще бъде, докато футболните клубове не започнат да изкарват поне толкова пари, колкото харчат. Както е във всяко нормално търговско дружество.
Но това няма как да стане, без поне да се изравни салдото между вноса и износа на играчи. Другото е крива икономика.
