Още през май 1996 г. се появиха прогнози, че се задава битка за преразпределение на бизнеса с женска плът във Варна. Основният конфликт, зреещ от години, е изправил едни срещу други шефовете на няколко охранителни структури в града, гръмнаха тогава местните вестници.
Според публикациите основните двигатели на бизнеса с нощни пеперуди са били Стоян Лефеджиев, Владимир Корнеев-Казака, спецзвено на ТИМ и шефът на фирма “Бумеранг” и представител на СИК във Варна Йордан Марков. По тъчлинията им пригласял и Петър Пасков-Бандита, заедно със свой приятел – ексченге и настоящ охранител в градче край Варна. Противопоставянето между хората на Владо-Казака и Петьо-Бандита било временно забравено, след като изключително силният Йордан Марков вдигнал мизата за ползване на момите покрай скока на долара и задаващия се летен сезон. Според знатен (по онова време) съдържател на място за платена любов той поискал 90% от приходите за себе си. Вироглавият Стоян Лефеджиев, ненавикнал да скланя глава, се почувствал застрашен от сикаджията и намерил убежище и сигурна охрана при ТИМ.
Почти като приказка звучи прелюдията към битката за жриците на платената любов във вестникарските публикации от онова време.
“Обединени от общи интереси и омраза към Данчо Марков, профилираните бандити имали наум да скопосат силния враг. В далаверата били набъркани и двама висши прокурори във Варна. На високо софийско ниво се готвела грозна казън за Йордан Марков или най-малкото арест по намерен повод, за да бъдел спрян. Серия от бомбени атентати между враждуващите страни била напълно възможна”, пише жълтият всекидневик “Нощен Труд” в края на май 1996 г.
Осем месеца по-късно фитилът на войната бе драснат. На 29 януари 1997 г. пред дома на бившия републикански шампион по бокс и кикбокс – тежка категория, Стоян Лефеджиев бе взривен джипът му “Сузуки Витара”. Бомбата гръмнала около 2 часа посред нощ на ул. “Д-р Железкова” в морската столица. Инцидентът стана пред денонощния супермаркет срещу дома на Лефеджиев, където той често паркирал возилата си. Освен джипа, потрошено бе и мицубишито на съпругата на Лефеджиев. Слава богу, пострадали нямаше.
“След приключването на спортната си кариера Стоян Лефеджиев стана известен в бизнеса със свежа плът. Той движи един от клановете с български проститутки в курортите Златни пясъци, Св. Константин и в морския град. След сериозни търкания през април-май 1996 г. с босовете на някои солидни застрахователни и презастрахователни групировки във Варна Лефеджиев “премина на работа” заедно с Владимир Корнеев (сектор “Руски пеперуди”) в структурите на фирма “ТИМ” ООД, извършваща легитимна охранителна дейност и разнообразен бизнес. На 24 септември 1995 г. пред дискотека “Велико Търново” двама грузински бандити се опитаха да взривят мерцедеса на колегата му Корнеев, а през април 1993 г. руснак простреля Лефеджиев в дискотека “Людо” и той оживя по чудо”, тиражира пресата по онова време.
В края на март 1997-ма престрелката на фронта на платената любов едва не взе и жертви.
В рамките на 24 часа Варна сякаш стана декор на гангстерски екшън. Два сутеньорски клана извадиха томахавките и се хванаха за гуша за гуша. Екшънът отдавна го няма нито в полицейските архиви, нито в спомените на повечето от варненци, но е факт, макар и с над 14-годишна давност. Благодарение на Гутенберг, естествено.
Вестник “Труд” – 31 март 1997 г.
9 декември 2005 г. – Фоторепортерите за сефте хванаха в кадър третия “баща” на ТИМ Тихомир Митев (вдясно), който за първи път показа лицето си на купона за ЧРД на ТИМ в хотел “Азалия”.
9 декември 2005 г. – Фоторепортерите за сефте хванаха в кадър третия “баща” на ТИМ Тихомир Митев (вдясно), който за първи път показа лицето си на купона за ЧРД на ТИМ в хотел “Азалия”.
“Шест жертви взе битката между групировки за подялба на доходния бизнес с леки момичета във Варна в събота (28 март 1997 г.) Около 2,30 ч. на магистрала Златни пясъци в посока морската столица, до курорта Слънчев ден, “Форд Сиера” засякъл двама мъже и две жени, пътуващи в “Лада”. Автомобилът бил спрян, а возещите се вътре сутеньори и проститутки, ползващи закрилата на компанията “Аполо и Болкан”, били откарани в местността “Аладжа манастир” над варненския квартал “Виница”. Там хората от форда, които по оперативни данни са момци от “ТИМ” ООД, започнали нечовешка гавра с жертвите си. Боят с метални пръти и рязането с ножове били последвани от насилствено принуждаване на двамата нещастници към блудствени действия. Проститутките, като ценна стока, се отървали без последствия. Два мобифона и всички по-ценни предмети на отвлечените били прибрани, след което палачите им ги зарязали сред гората.
След инцидента в Окръжна болница били настанени Христо Христов (26 г.) и Николай Русев (28 г.). Русев бил приет с прострелна рана в шийните прешлени и бил опериран по спешност.
Потърпевшите се жалвали на своите патрони и около 22 ч. същата вечер дошъл ответният удар.
Тъмносиньо “Ауди” с варненска регистрация, в което по оперативни данни на полицията са се возили четирима от ТИМ в посока Червения площад, било обсипано от куршуми. Атаката дошла откъм блокове №79 и 81 на бул. “Цар Освободител”, срещу Спешния медицински център. Поне 10 куршума били изстреляни от нападателите, за които се предполага, че са задействани от “Аполо и Болкан”. По дясното предно стъкло на аудито имало 4-5 дупки от куршуми, смлян бил и десният преден прозорец. Край двете предни врати на колата имало огромна локва кръв, твърдят очевидци. Свидетел на атаката станал дежурният същата вечер в охранителната фирма – “Гард КВН”, чийто офис е в перпендикулярен на булеварда блок. Той се обадил във II РПУ, но стрелците, за които се предполага, че са поне двама, се измъкнали тичешком от местопроизшествието преди идването на униформените. На ул. “Братя Миладинови” те се качили в БМВ, което скоростно дало газ, и изчезнало.
На собствен ход и с чужда помощ след кървавото меле пострадалите стигнали до Спешния център на Окръжна болница.
Първа помощ получили Георги Русков (25 г.), прострелян в дясното бедро, Янко Радев (20 г.), с огнестрелна рана в слабините, опериран, Пламен Момчилов (23 г.) със счупена бедрена кост, Павлин Димов (29 г.) с прострелна рана в челото, опериран по спешност от неврохирурзи. Пред докторите пострадалите момчета заявили, че са безработни. На всеки етаж, където лежаха простреляните, и вчера пазеше полицай, а цялата болницата бе като под обсада.
Полицията, вдигната на крак през почивните дни, упорито издирваше нападателите от бул. “Цар Освободител”, чиято самоличност е установена. В неделя вечерта служителите на реда претърсваха сутерените на блоковете срещу Спешния център, вероятно за да установят каква е била подготовката за нападението от засада над аудито. До вчера сутринта обаче стрелците не бяха открити.
Каквато е практиката в такива случаи,
и двете групировки, чиито имена се спрягаха около инцидентите, категорично отказаха участието си в тях. Под сурдинка обаче представители на “сенчестите” среди във Варна упорито говореха за почерка на “ТИМ” ООД – да не допуска никой неварненец на бизнестериториите си в морския град. Към методите на най-силната варненска групировка, ползваща се и с поддръжката на местната изпълнителна власт, спадали и агресивните насилствени методи за усмиряване на конкуренцията.
“Аполо и Болкан” не са от вчера във Варна, но се развиват все по-успешно и очевидно започват да се превръщат в камъче в спиците на местните босове. От три месеца насам шефове на застрахователната и охранителна компания са Веселин Данов, син на ексвътрешния министър Христо Данов, и Веселин Жеков. Това не попречи на г-н Данов-младши да заяви пред “Труд”, че няма нищо общо с “Аполо и Болкан”, а в същото време да е сигурен, че те не са забъркани по никакъв начин в случилото се в събота…
Още миналата пролет бизнесът с момичетата бе доразпределен, след като Владимир Корнеев, отговарящ за сектора с руските проститутки, и колегата му Стоян Лефеджиев – тартор на нашенки, минаха под закрилата на ТИМ. Недоразуменията с тогавашния бос на силоватна структура на СИК Йордан Марков и кавгите за процентите от печалбата, идващи от търговията със свежа плът, направиха новите господари от ТИМ още по-силни. Този е само поредният етап от битката за власт в бизнеса във Варна, бил той легитимен, или не, коментираха запознати с движенията на пазара.”
“Нощен Труд” – 1 април 1997 г.
“В неделя срещу понеделник полицаи атакували варненската дискотека “Людо спорт”, известна като сборище на местните проститутки и сутеньори. От плейбой заведението били прибрани бармани, сервитьори, нощни пеперуди и няколко служители на фирма ТИМ. 3 часа били разпитвани в Първо РПУ и босовете на платената любов Владо-Казака и Стоян Лефеджиев гравитиращи плътно около ТИМ от миналата пролет. По линия на операция “Комар” били проверени и няколко луксозни автомобила, сред тях два мерцедеса и едно ауди на Казака. Полицията търсела свидетели или свързани с инцидентите от събота в местността Аладжа манастир и на бул. “Цар Освободител”. Сутринта арестантите били освободени.
В районна прокуратура по повод стрелбите е образувано предварително производство за хулиганство. 4-мата ранени от ТИМ се възстановяват във варненската окръжна болница. Информация от подземния свят сочи, че всички групировки оттук нататък ще застанат като юмрук срещу ТИМ, ползваща се с рамото на изпълнителната власт във Варна и с бившата протекция на бившия и. д. прокурор на въоръжените сили Николай Колев.”
“Нощен Труд” – 14 май 1997 г.
“8 проститутки са били арестували по време на акция на територията на II и III РПУ във Варна в тъмна доба, съобщи полицейски източник. Нощните пеперуди били стреснати в частни апартаменти, а някои от тях били с клиенти. Момите били разпитани и пуснати, след като изпели за кого работят. Повечето от тях били наемни работнички за сексуслуги на местна групировка с три букви, известна с местния си патриотизъм.”
Толкова за тази война – кратка и умерено кървава. След 1997 г. проститутките не изчезнаха, но схватките за контрола над бизнеса с женска плът преминаха на тихия фронт.
БИТКАТА ЗА РАПАНИТЕ
“Тимаджии бяха основните заподозрени и във взривяването на два рибарски кораба на пристанището в Балчик, когато през 1996 г. по Черноморието се поведе война кой да контролира лова и износа на рапани. След този случай фирмата “ТИМ-фиш” стана лидер в този бизнес”, пише “Капитал” години по-късно.
Фактите, отразени в “Труд”:
“На 16 септември в 23,30 часа на рибарския кораб “Русалка” закотвен в яхтеното пристанище на Балчик избухва взрив. Сигналът за атентата бил подаден от боцмана на порта Тончо Тончев. Няколко часа по-късно експертите от отдела за борба с организираната престъпност, пристигнали от София, установили, че самоделното взривно устройство е било заложено предварително от атентаторите, които най-вероятно са били двама.
Взривът бил чут в радиус от няколко километра. Той потрошил левия борд на “Русалка” и извадил от строя навигационната техника. Ударната вълна нанесла поражения и на закотвения в съседство кораб “Делфин”. След покушението балчишките рибари разказаха, че Панайотов купил гемията си на търг, след като била конфискувана от турски рибари, хванати с незаконен улов на калкан в български териториални води. Освен “Русалка” той притежавал още един кораб – “Мирела”. Двата обикновенно били закотвени в местността “Болата” край село Българево, където бил и далянът му “Зеленка”.
Липсата на достатъчно риба в морето през лятото на 1996-а
накарали Атанас Панайотов да преоборудва двата си кораба за улов на рапани. В лов на деликатесния охлюв същата година се впуснали още десетки рибари, примамени изгодната му изкупна цена – около половин долар на килограм. Да търсят рапани край Балчик и Българево идвали дори пришълци от Созопол и Несебър, като някои си докарвали дневно по 100-150 долара.”
След взрива на “Русалка” Панайотов признал,
че месец по-рано е бил заплашван от друга рапанджийска фирма. Полицията тогава обяви, че мощността на самоделката не е била предназначена да вземе жертви, а е била за сплашване. И определи случая като битка на конкуренти за преразпределение на териториите в лова на рапани. Авторството на атентата обаче така си и остана в графата “Неизвестен извършител”.
Година по-късно ловците на рапани се престрашиха, обявиха на глас кой им пречи да работят и дори поискаха помощ от президента.
“Труд” – 5 август 1998 г.
“Професионалните водолази, гмуркащи се за рапани, обявиха вчера война на мутрите, чиито кораби вадят деликатеса с тралове, които са забранени със закон. Варненските гмурци изпратиха декларация до президента, в която твърдят, че флотилии от кораби на силови групировки, въоръжени с мощни тралове необезпокоявано разорават морското дъно.
Хищническото ограбване с незаконните съоръжения до 2-3 години ще унищожи цялата флора и фауна, твърдят пред “Труд” водолазите-рапаноловци. Варненските съдове, тралещи дъното, били над 40, в Балчик бракониерите надхвърляли 20. Даже от Несебър и Поморие идвали лодки да събират рапани по забранения начин в морето пред “Златни пясъци” и “Свети Константин”.
Два цеха във Варна обработват деликатеса, като плащат 30-35 цента за килограм.
“Изкупуващите фирми имат собствени корабчета с тралове”, жалват се рапанджиите. Освен че погубва природата, бракониерският улов подбива цената и заплашва живота на водолазите, ловуващи по законния начин. Железните съоръжения, тежащи 200-300 кг, могат да смачкат гмурците, докато са във водата.
“Плащаме огромни лицензи, за да извършваме дейност без да унищожаваме природата, но в замяна получаваме само глоби, а от силовите групировки – и терор”, пишат до президента застрашените да останат без препитание ловци на рапани. Лицензът им е 250 000 лв. (преди деноминацията), а работят не повече от 50-60 дни в годината. “Шефът на варненската Инспекция по рибарство толерира тралиращите”, твърдят водолазите и настояват президентът, вътрешният и земеделският министър да спрат корупцията в органите, контролиращи тази дейност. Готвят и писмо до екологичната организация “Грийн пийс”.
“Най-голямата силова групировка във Варна ТИМ с насилие и бой прогони конкурентните фирми, които изкупуваха рапани и сега диктува цените”,
твърдят водолазите от инициативния комитет, подготвил писмото. Опитите на известната турска компания “Дарданел” да изкупува деликатеса във Варна били прекъснати. Колите и лодките на рапанджиите, които давали на конкурентите, бивали помитани, твърдят колегите им.
Конфликтът между водолазите-рапанджии и мутрите зрееше отдавна, но досега гмурците не смееха да надигнат глас от страх.
Като всичко в държавата обаче, и рапанджийските страсти заглъхнаха, давайки поле на поредните битки.
ПРОТИВОБОРСТВО ЗА КАБЕЛНИЯ ТВ ПАЗАР
Още един взрив с недоказано авторство се приписваше на ТИМ в края на миналия век. През септември 1998 г. бе гръмната колата на собственика на бургаската телевизия СКАТ Валери Симеонов – малко след като той опита да “отхапе” част от пазара на кабеларките в морската столица. Симеонов купи една четвърт от “Варна кабел”, която по онова време бе най-сериозният конкурент на МСАТ в града, но залъкът му преседна. А желанието му да пусне котва и във Варна си остана само блян.
“Труд” – 25 септември 1998 г.
“Ладата на шефа на кабелна телевизия СКАТ в Бургас – Валери Симеонов, е била взривена вчера. Точно в 2,30 часа след полунощ силен гръм разбудил живеещите в блок №429 на комплекс “Меден рудник”, където е домът на Симеонов. Бомбата избухнала в паркирана пред блока червена “Лада”. Взривното устройство било самоделно – с около 200-300 грама тротил и било поставено под предния капак на возилото, който изхвърчал на 20 метра встрани. Взривната вълна изпотрошила стъклата на блока до третия етаж и буквално помляла автомобила. Пострадали са и две паркирани в съседство лади. За щастие няма пострадали хора. Втори взрив бил поставен пред вратата на дома на Симеонов, но той не гръмнал като по чудо.
Основната версия по която работи полицията е сплашване от конкуренти. В морския град обаче масово се говори, че конкурентите едва ли са местни, въпреки вихрещата се от месеци кабелна война и непрекъснатото “приятелско” рязане на кабели. След закупуване на мрежа във Варна, се заговори и за обтегнати отношения с тамошна телевизия – монополист. Симеонов категорично опровергава и слуховете че дължал на частни лица сума, използвана за закупуване на варненската мрежа, чийто час на връщане бил настъпил. Той не бил получавал заплахи преди атента.”
БТА – 28 септември 1998 г.
“5000 долара награда е обявил управителят на бургаската кабелна телевизия СКАТ Валери Симеонов за информация относно двата взрива, заложени преди пет дни пред дома му в бургаския комплекс “Меден Рудник”.
Според вътрешното разследване на Валери Симеонов, което целяло бързина и точност при разкриване инициатора за инцидента, най-вероятно атаката идвала от фирматта “Мустанг и ТИМ”, която стои зад варненската телевизия “Мустанг”. В началото на лятото Валери Симеонов закупи 25 на сто от мрежата на “Варна кабел”, с което се намеси на варненския телевизионен пазар.
След инцидента в Бургас “Мустанг ТВ” разпространи декларация, в която отрече участие. Според господин Симеонов обаче декларацията не била подадена от фирма “Мустанг и ТИМ”, което ги поставяло в списъка на вероятните извършители.
В Бургас се спряга слух, че взривовете са заложени със знанието на Валери Симеонов,
като целта била популяризиране на “СКАТ телевизия”. Органите по разследването работели и по тази версия. До момента от полицията не са оповестили официална информация относно начина на взрива, вида му и вероятните извършители.”
Противоборството между СКАТ и МСАТ продължи няколко месеца, през които силови бригади на двете кабеларки взаимно си разменяха удари под пояса – рязаха кабели, трошаха оборудването в офисите си, а от време на време кръстосваха и юмруци. Войната завърши с примирие – кабелните оператори на СКАТ се изнесоха от Варна, а МСАТ закри представителствата си в Бургас.
Дето се казва, пито-платено.
СХВАТКАТА ЗА ЗЪРНЕНАТА ИМПЕРИЯ
През април 2000 г. името на ТИМ отново беше замесено в силов скандал. Зърненият търговец Филчо Колев обвини групировката, че с подправено пълномощно са завзели базите му. “В края на миналата година при мен се появиха варненски деятели от ТИМ – Иво Георгиев и Ангел Касабов”, каза в интервю за “Труд” тогава Филчо Колев. “Обещаха ми да доведат чужденци, на които да продам имущество и така да платя на кредиторите си. Вместо това те изготвили фалшиви генерални пълномощни и една сутрин се събудих с “продадено” имущество в цялата страна”, твърдеше Филчо Колев.
“Труд” – 11 април 2000 г.
“Въоръжени охранители нахлуха миналата седмица в зърнобазата в Рогож, собственост на зърнения бос Филчо Колев. В края на седмицата пък му връчиха съдебно решение, признаващо за собственици на друга от фирмите му Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ. Заведени са нови две дела към негови фирми. Атакувана бе и базата на Колев в Ловеч.
От началото на т.г. те следват един след друг. Десетки кооперации от Североизточна България си търсят от Колев по съдебен ред около 10 млн. лева за прието в силозите, но неплатено жито. “Длъжник съм и търся купувач на фирмата си, за да си платя борчовете”, потвърждава мустакатият двуметров исполин. Но според него насреща му е в ход заговор, чиято цел е да се превземат зърнения бизнес и базите в страната.
Последните екшъни в с. Рогож и Ловеч били повторение на схемата,
по която той се простил и с базата си в Балчик, заяви Филчо Колев.
В сряда сутринта през портала на площадката в Рогож край Пловдив влетели три джипа с варненска регистрация, пълни с въоръжени мъже. Те показали на двамата присъстващи по това време работници 3 документа и заявили, че са представители на новия собственик – варненската групировка ТИМ. Митичната групировка е един от най-влиятелните бизнессубекти в града. Нейни подразделения се занимават с изкупуване на риба и събиране на рапани, автосервизи, сигнално-охранителна дейност. ТИМ притежава вестник (“Черно море”) и участва като съдружник в кабелната телевизия МСАТ. Отделно влиянието се разпростира върху търговията с недвижим имоти, ресторантьорския бизнес, рекламата и спорта.
Екип на “Труд” се оказа на мястото на действието, когато порталът бе вече заварден от повикани от Колев пловдивски охранители. Между обсадените в администрацията и изчакващите на изхода въоръжени мъже вече бяха се появили спрени полицейски коли. Цивилни и униформени служители на реда направиха няколко дипломатически совалки между двете страни.
Какво е това чудо – 50 полицаи стоят безпомощни пред не повече от осем души,
втрещиха се работници в базата в Рогош? Полицаите обаче, които са реагирали по телефонен сигнал, а не по официална жалба, настояват, че са си свършили работата и не са допуснали да бъде изнесено имущество без разрешение на съда.
Веднага след екшъна адвокатите на Колев внасят възражение, според което има нарушение на закона и влизане в чужд имот без съдебно решение и без съдия-изпълнител.
По същото време адвокатите му получават решение на фирменото отделение на Пловдивския окръжен съд,
от което става ясно, че Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ са новите членове на Съвета на директорите на друга от фирмите му – “Стантех-Стратеш”. Събрание, утвърдило новия състав на борда, е проведено на 2 април, а промените са вписани светкавично в търговското отделение на 6 април. Оказва се обаче, че на книга ТИМ няма нищо общо с историята около прехвърлянето на собствеността от фирмите на Колев.
“Няма окупация, а само ревизия и инвентаризация на складовете”, коментира пред “Труд” новият изпълнителен директор на “Стантех-Стратеш” Ангел Касабов. Според него това е нещо нормално при смяна на ръководството на която и да е фирма. На общото си събрание миналата седмица акционерите на “Стантех-Стратеш” преценили, че синът на Филчо Колев – Станко Колев, който бе шеф на фирмата, не защитава интересите на сдружението и го освободили от борда на директорите, разказва Касабов. “Стантех-Стратеш” винаги е била собственик на Ловешката мелница. Фирмата е с 35% държавно участие, а 65% са на “Менделеев 78″, след като тя е закупила активите и пасивите на дружеството в качеството си на дъщерна фирма на английската “Бек интернешънъл”. По същата схема английската фирма е станала собственик и на “Финтекс”.
Повече от месец битката за зърнобазите не слизаше от вестникарските страници:
20 април 2000 г. – “Войната за зърнената империя на Филчо Колев продължава да се вихри с пълна сила”;
28 април 2000 г. – “Гардове от ТИМ пак влязоха в Ловешката мелница”;
28 април 2000 г. – “Машинации ми пречат да върна парите на хората, твърди Филчо Колев”;
2 май 2000 г. – “Откраднаха компютри на “Стантех-Стратеш”.
За това време Ангел Касабов не преставаше да повтаря, че между “Бек интернешънъл”, “Менделеев 78″ и ТИМ няма нищо общо, макар да признаваше, че се познава прекрасно с много хора от холдингите на групировката на бившите тюлени. “ТИМ е трън в очите на много хора. Ако в дейността й имаше нещо нередно, досега то щеше да е излязло на бял свят”, твърдеше Касабов. И философстваше: “Селяните, които са завлечени, изобщо не ги интересува какви са отношенията между фирмите. Те си искат парите за зърното, което са оставили на съхранение, но е било продадено от Филчо Колев. То е все едно да оставите колата си на платен паркинг, а като отидете да си я приберете, пазачът да ви каже: “Продадох я, но в момента свърших финансите. Като намеря отнякъде пари, ще се оправим.”
Желязна логика. Едва ли обаче 28-годишният тогава зърнен бос е подозирал, че прави пророческо сравнение. С кражба от паркинг, стопанисван от ТИМ, на луксозен джип, собственост на английски гражданин.
Светът е малък, а във Варна всички пътища водят към една абревиатура.
==============================
НЕДОСЕГАЕМИТЕ СЪЩО ГУБЯТ, НО НИКОГА НЕ СА КАПО
За патилата на Лесли Форейкър от Манчестър и битката му с ТИМ
научихме през 2003 г., когато събирахме доказателства, подкрепящи правотата на публикацията ни, заради която охранителната фирма на холдинга започна да ме съди. До тях се добра, естествено, пак Юлия. Тогава с огромна изненада разбрахме, че страховитите владетели на Варна не са недосегаеми.
Оказа се, че същата тази “ТИМ” ЕООД, чието “добро търговско име” “Морски Труд” бе опетнил, вече има присъда за автомобил, откраднат от паркинг който тя охранява.
Правата си, по всички правила на закона, се бе захванал да търси точно този британец. И, съвсем неочаквано и незнайно за варненци, съдът бе решил спора в полза на обикновения човек.
За Лесли Форейкър обаче този хепи енд се оказал далеч не “хепи” и съвсем не “енд”. Вижте как – от разказа на англичанина пред “Труд” през януари 2003 г.:
“Казвам се Лесли Форейкър и съм от Манчестър, Англия. За първи път влязох в България с джипа си “Хюндай Галопер” на 15 ноември 1998 г. през ГКПП – Капитан Андреево. Автомобилът ми е с арабски регистрационен номер – AD 97368. Работих няколко години в Близкия изток и го купих оттам – за 28 000 долара.
След пристигането си в България дойдох във Варна и се настаних в апартамент в квартал “Чайка”, където живея и сега. Първия ден паркирах джипа пред кооперацията, разтоварих си багажа и го оставих за една вечер на платения паркинг “Стадиона”, който се стопанисваше от “ТИМ” ЕООД. Автомобилът бе там за една вечер, а на 16 ноември сключих с дружеството договор за охрана.
На 19 декември 1998 г. призори хюндаят ми бе откраднат. На сутринта ми се обадиха от офиса на “ТИМ” ЕООД и ми съобщиха, че е имало инцидент с моята кола, т.е. че я няма на паркинга.
Обясниха, че веднага се обадили на техни хора и подели проследяване, но изгубили от поглед джипа ми на разклона на пътя от кв. “Виница” за село Кичево. Разтревожен, запитах тогавашния управител на паркинга Димитров уведомил ли е полицията за инцидента. Той ми отговори, че не е, но ще го направи. Димитров ни посъветва да чакаме вкъщи, ще ни се обади по телефона. Час по-късно той позвъни, дойде и ни заведе с колата си до Второ РПУ, където подадохме жалба и джипът бе обявен за издирване.
Два месеца по-късно ми се наложи да пътувам за Англия. Преди да замина, се свързах със собственика на “ТИМ” ЕООД Марин Митев по телефона и той обеща, че ще направи възможното да намери колата и ще ни уведоми, ако има резултат. От РДВР пък ми казаха, че не мога да летя за Англия без прокурорско разрешение, защото джипът ми е изчезнал. Уредих формалностите и отпътувах.
Когато се прибрах във Варна, се свързах с адвокат Николай Ташев. Стигнахме до извода, че е по-добре да се разберем с Марин Митев и да не се стига до съд. Искахме фирмата да ни плати равностойността на джипа. Тъй като не открихме Митев, разговаряхме с управителя (тогава) на “ТИМ” ЕООД Христо Христов. Христов обаче каза, че не може да предприеме нищо, без да се е консултирал с шефа си.
В договора, с който оставих джипа си на паркинга, бе посочено, че в случай на застрахователно събитие, трябва да изчакаме 1 година. Ако за този период не се намери автомобилът, можехме да претендираме пред собственика на паркинга за нанесената щета.
Затова изчакахме края на декември 1999 г. и заведохме граждански иск в Окръжния съд. Първото съдебно заседание по дело №857/2000 г. бе на 16 март 2000 г. То приключи в наша полза. След това ТИМ обжалваха пред Окръжния съд и определението отново бе в наша полза.
Решението на Апелативния съд от 12 февруари 2001 г. бе да ни се платят 31 680 лв. + 2274 лв. разноски + 974 лв. лихви. Образувано бе съдебно-изпълнително дело, след като ТИМ не обжалваха пред ВКС.
От “ТИМ” ЕООД ми предложиха да ме възмездят с нов джип от друга марка, а 2 месеца по-късно – чрез някаква друга фирма, да ми платят (на части) разликата до стойността на моя автомобил. Отказах, защото вече бяхме изискали по съдебен ред проверка какво движимо и недвижимо имущество има дружеството. Оказа се обаче, че фирмата, която има четири банкови сметки в два града, притежава само един стар “Москвич” и той не е в движение. След това намерихме пета банкова сметка – с около 200 лв. Колкото и да звучи невероятно.
На 19 март 2001 г. адвокат Георги Вълев, представляващ ТИМ, се свърза с моя адвокат и му каза, че има информация, че моят “Хюндай” е в частен гараж в Пазарджик.
Полицията там била открила няколко джипа “Хюндай Галопер”. От ТИМ ме убеждаваха да замина за Пазарджик или поне адвокатът ми, като обещаваха да поемат разноските за пътя.
Тъй като се усъмнихме, че нещо не е наред, написахме писмо до директора на РДВР – Пазарджик. Смятахме, ако се потвърди, че джипът е открит, да отидем до там. И до днес нямаме отговор от директора на РДВР – Пазарджик. От ТИМ поискаха снимка на джипа, за да предприемат самостоятелно издирване. На същия 19 март бях в кантората на адвокат Ташев с приятелката ми Таня, за да оставя фотоса на автомобила.
Двамата се върнахме с автобус към 19-19,30 ч. Слязохме на спирката и тръгнахме напряко по пътечката през тревата към кооперацията ни. Беше тъмно, не видяхме нито кола, нито следи от човешко присъствие.
По средата на пътечката изведнъж ни нападнаха четирима мъже с маски. Усетих, че някой силно ме удари по главата.
Хванаха ме за ръцете и краката и ме напъхаха в кола, която е била паркирана до близкия трафопост.
В разказа се включи и приятелката на Форейкър Таня Боримечева: “В момента, в който ни нападнаха, единият от мъжете ме удари, другите трима се хвърлиха върху него. Изблъсках този човек, колкото и смешно да звучи, и след това се спуснах да отърва Лесли. Стана меле, двама се метнаха към мен, единият ме събори на земята, а другият ме риташе в ребрата. Този, който пръв ме нападна, беше доста едър, с разкопчано кожено яке и дънки. Напъхаха Лесли в колата, някаква голяма и тъмна. После се разбра, че е черна “Мазда”. Това ми каза съсед, който станал неволен очевидец на разправата с нас и видял регистрационния номер, докато автомобилът потегля. Този човек ме завари да лежа на земята. Не знаех какво да правя, не исках да мисля какво може да се е случило с Лесли.”
Не видях накъде поеха похитителите, бях натикан между седалките, но усещах, че пътят се изкачва нагоре, продължи Форейкър. Единият от мъжете ме бе хванал за врата, натискаше ме надолу и ме пребърка. Говорех им, че не е нужно да ме бият, а да кажат какво искат. Не ми обърнаха внимание. Този, който седеше отпред до шофьора, се обърна и ми даде няколко празни бели листа, за да ги подпиша. Всичко стана 20-30 минути, след като ни бяха нападнали пред кооперацията. Подписах листите, те спряха и ми казаха да излизам от колата. После си заминаха.
Не знаех къде съм, но в далечината се виждаше голяма сграда. Едва после разбрах, че съм на паркинг до езиковите гимназии. Видях една будка и човек вътре. Той е бил охраната на Телевизионния център – Варна. Хукнах към светлината покрай някакви дървета и скочих, но не прецених, че стената е висока. Когато паднах върху асфалта, усетих силна болка в крака. Мъжът излезе от будката и аз го помолих да се обади на полицията. Той каза, че телефонен автомат има до училището. Помогна ми да стигна дотам. Позвънихме на “Бърза помощ” и на полицията.
В Спешния център лекарите установиха, че имам рани по лицето, аркада на веждата, кракът ми е строшен, имах счупени ребра, ръката му беше подута и месеци наред не можех да я движа нормално. На 20 март към 05 ч. полицията откри автомобила – номерата му били същите, но марката била “Тойота”, тъмносиня. Възможно е съседът да е сгрешил. Полицаите казаха, че благодарение на него са открили много бързо колата. Оказа се крадена. В тойотата била открита кръв от мен и от още някакво момче с турско име с криминално досие, а за другите не се разбра.
За отвличането ми беше образувано следствено дело. Разпитаха много хора, мисля дори, че и собственика на “ТИМ” ЕООД Марин Митев и управителя Христо Христов, много от момчетата, които работеха за тях. После следственото дело бе спряно.
На 1 октомври 2001 г. получих призовка от Софийския районен съд по повод изпълнително дело срещу мен, образувано по бързата процедура.
За моя голяма изненада се оказа, че дължа на напълно непознат човек – Иван Костадинов Гемков, 10 290 лв. Отидох в полицията веднага, защото се сетих за ония бели листи, които ме заставиха да подпиша през март маскираните мъже. Явно те са били използвани, за да се съставят записи на заповеди. От полицията ме успокоиха, че се възобновява следственото дело за отвличането ми. Следователката Яна Панева опита на няколко пъти да се свърже с Иван Гемков и да го разпита, но не успя. На адреса, където уж живеел, той получавал само кореспонденцията си. Съдът преценил, че аз съм длъжник, защото така твърдял някакъв свидетел, негов познат – Емануил Чолев.
Този човек бе намерен от Яна Панева и между мен и него бе направена очна ставка. Като нямаше какво да измисли, той се обърна към мен с думите: “Аз се запознах с тебе само за 5 минути.” Чолев не е могъл да потвърди пред следователката, че Гемков ми е дал пари, а се измъкнал с обяснението, че така му бил казал той самият. Чолев не може да бъде свидетел, след като не е видял нищо.
После се оказа, че Гемков разполага с общо пет записи на заповеди, че аз му дължа пари. Според документите, аз съм взел от него суми на 15 ноември 1998 г., на 10 юни 1999-а, на 18 март 1999-а, на 24 юни 2000-а и на 20 октомври 2000 г. Според графолозите всички подписи върху тях са мои.
В крайна сметка Гемков бе открит в София и се яви на разпит пред следовател Яна Панева. При очната ставка той скочи към мен да ме прегръща и целува и за мое изумление ми каза: “Лесли, здравей, как си.” Казах на Панева, че за първи път през живота си виждам този мъж. Според Гемков обаче, ние с него сме имали неуредени финансови отношения, свързани с това, че аз съм вадел нелегални визи на българи за Англия. Гемков твърди, че ме е запознавал с хора, които искат да работят там, и аз съм ги уреждал. Просто не можех да повярвам на ушите си.
Гемков казва, че ми е дал първата сума на 15 ноември 1998 г., когато съм щял да заминавам за Англия. На тази дата обаче аз пристигнах в България и преминах през ГКПП – Капитан Андреево, което фигурира в компютрите там. За останалите записи на заповеди Гемков обяснява, че са подписвани между мен и него във Варна – в заведение до II РПУ, и че имал двама свидетели. При това единият от тях бил полицай. Появи се обаче само една свидетелка, сервитьорка в кафе-бар “Мучо”, който се намира на жп гарата, доста далеч от II РПУ. Тя заяви, че ме познава и аз я попитах “Откъде?”. Според тази жена аз съм бил в бар “Мучо” през октомври, ноември или декември 1998 г. и се знаем оттам. Две седмици по-късно тя ме запознала с Гемков.
Как е възможно това да е станало преди 15 ноември 1998 г., след като по това време аз не съм бил в България? В крайна сметка сервитьорката призна, че не е видяла да разписвам документи. Гемков трудно би могъл да обясни откъде разполага с данните ми, посочени в записите на заповедите – от стария и новия ми международен паспорт.
След кражбата на хюндая полицията е разпитвали хора от ТИМ като заподозрени, но те твърдят, че на тази дата са били в хотел в София. Разбрахме, че има видеокасета, записана от камера на рецепцията, но тези господа не присъстват на нито един кадър.
Прокурорът по делото не е приел касетата за доказателство. Като “доказателство” обаче в следствието е била представена сметка от кафе-сладкарницата на хотела и от фитнесзала. Въпреки че на касовите бонове не са изписани имената на тези, които твърдят, че са били в София в деня на кражбата на джипа ми.
В момента делото за моето отвличане отново е спряно, прокуратурата реши, че няма връзка между него и изпълнителното дело в Софийски градски съд – за записите на заповеди. И, естествено, замразеното изпълнително дело срещу мен отново бе подновено от Гемков.
През декември 2001 г. се обърнах с жалба към главния прокурор Никола Филчев. От отговора на писмото ми стана ясно, че ВКП е изискала сведения за хода на наказателното дело от наблюдаващия тогава прокурор във Варненската районна прокуратура – Сияна Генадиева. През февруари 2002 г. получихме отговор от главния прокурор, че са изискани сведения от местната прокуратура за хода на делото.
През октомври 2002 г. писахме нова жалба до Никола Филчев и на 19 декември получихме отговор, че ВКП изисква спешно сведения за делото.
От писмото всъщност разбрахме, че прокуратурата не е изпратила във ВКП никакви справки за производството в продължение на една година. През ноември 2002 г. районният инспектор ни извика във II РПУ за разпит във връзка с изпълнителното дело срещу мен в Софийски районен съд. Разбрахме, че разпитът е бил разпореден от икономическа полиция при СДВР. Не зная как са се развили нещата по-нататък.
Писмо, в което описах моите перипетии в България, изпратих чрез английското посолство до МВР-министъра проф. Георги Петканов. Оттам бе направено официално запитване за предприетите стъпки и резултатите, но отговор в мисията не е получен. Изпратих молба и до районния прокурор на София и варненската прокуратура, за да се спре изпълнителното дело срещу мен и да се образува следствено дело за документно престъпление срещу Гемков. Свързах се и с моя адвокат в Англия и ще направя необходимите процедури пред Европейския съд за правата на човека. Мисля, че колкото и да не ми се ще да злепоставя България, ще се наложи да занимая европейските медии с безобразията, които се случват с мен в тази държава от 1998 г. насам.
Сияна Генадиева, прокурор във ВРП тогава коментира: “За кратко делото бе при мен. То бе спряно, а после поднових разследването. Не зная какво е станало по-нататък, защото вече е при друг прокурор – Нина Величкова.” На свой ред Величкова заяви: “Делото е спирано веднъж през 2001 г., след това е възобновено и след проведеното разследване е спряно отново през май 2002 г. Причината – не е установен авторът на деянието по чл.142 от НК. Получих на 7 януари писмото от ВКП с жалбата на Форейкър, отговорила съм и утре изпращам справката. По жалбата на Форейкър ще бъде извършена проверка относно записите на заповеди. Делото за отвличането е изпратено в ОСлС – Варна, за да продължи издирването на автора на деянието.”
Всичко това бе казано през януари 2003 г. Вече сме 2016-а.
Не знам докъде е стигнало ходенето по мъките на Лесли Форейкър след това. Дали са продължили опитите му да намери правосъдие от нашата Темида. Или е махнал с ръка и е казал “Сбогом” на България. Едно е сигурно – ако членството на страната ни в Евросъюза зависеше от Лесли Форейкър, още щяхме да подсмърчаме пред вратите му.
