Демокрациите са мирни, представителни и безнадеждни като стимулатор на икономиката. Поне това е конвенционалната мъдрост в Азия, където години наред икономическият растеж на огромната индийска демокрация е засенчван от китайския ефективен, ръководен от държавата, икономически бум. Но сегашният възход на Индия обръща тази представа с краката нагоре. Ще се окаже ли в крайна сметка, че демокрацията е добра за растежа? В такъв случай Китай да внимава.
Да вземем историята на следните две азиатски страни. През 1990 г. страна А има 317 долара БВП на глава от населението, в страна Б този показател е равен на 461 долара. До 2006 г. страна А, макар и по-бедна с 31% от страна Б, успява да навакса – сега нейният БВП е 634 долара, докато страна Б има 635 долара на човек. Можете ли да отгатнете коя от тези две азиатски страни е демокрация?
Сигурно ще се изкушите да помислите, че по-добре представящата се страна е авторитарен Китай, а мудната страна е демократична Индия. В действителност бързо растящата страна е Индия, а бавната – автократичният в някои периоди Пакистан. Този факт със сигурност опровергава широко разпространената представа (особено сред азиатските страни), че авторитарните държави са по-добри в икономическия растеж от техните демократични съседки, които са принудени да се съобразяват с такива неудобни атрибути като спазването на определени стандарти за условията на труд и политическите компромиси.
Сигурно е обаче, че познатото сравнение между Китай и Индия ще бъде в полза на авторитарното управление, нали така? Изводът изглежда толкова очевиден: Китай е авторитарна страна, която расте бързо, а Индия е демократична страна и расте по-бавно. Години наред индийците защитават своята демокрация с глуповатото извинение: “Да, нашият растеж е ужасен, но ниските му нива са приемлива цена за съществуването на една тъй голяма и разнообразна демокрация като Индия.”
Сега вече няма нужда от извинения. Индия приключи с безславния годишен “индуистки процент” на растежа (2-3%) и започна своя собствен икономически полет. Индийският успех днес е не само впечатляващ като скорост (на “източноазиатски нива” от 8 до 9% годишно), но и като дълбочина и обхват. Индийското чудо вече не се ограничава до прехваления сектор на информационните технологии; производството също се възражда. Дори традиционно лишеният от блясък земеделски сектор започва да расте.
Какво говори това за “авторитарното предимство”, което китайската икономика била имала години наред? Нововъзникващото индийско чудо трябва да опровергае (дано завинаги) фалшивата представа, че демокрацията е вредна за икономическото развитие. Освен това новият индийски феномен ще има важни последствия за политическото бъдеще на Китай. Като празнуват 30-годишнината на икономическите реформи тази година, китайските политически елити трябва задълбочено да поразмишляват върху индийския опит и да осъзнаят действителната причина, стояща в основата на тяхното собствено чудо.
Идеята, че съществува обратна зависимост между икономиката и политиката, е насадена в съзнанието на много политици и бизнес лидери в Азия, както и на Запад. Но тази идея никога не е била систематично доказана. Ако Индия със своята шумна, хаотична и тромава политическа уредба може да отбелязва растеж, тогава никоя друга страна не трябва да бъде изправяна пред фаустовския избор между растежа и демокрацията. Един по-задълбочен поглед върху двете страни показва, че те са успявали и са се проваляли в различни периоди поради удивително сходни причини. Техните икономики функционират добре, когато политиката им е по-либерална; икономиките буксуват, когато политиката върви на заден ход. В настоящия момент, когато много бедни страни се борят с подобни политически и икономически дилеми, е необходимо да разберем тези взаимозависимости. Крайно време е да си направим верните изводи от индийско-китайската история.
НЕИЗВЕСТНАТА ИСТОРИЯ
НА ИНДИЯ
Тази история не започва през 2008 г. Това е едно надбягване, което се простира десетилетия в миналото и което ни казва много за отношението между демокрацията и растежа, държавното управление и просперитета. От икономическа гледна точка не е важно статичното състояние на една политическа система, а как тя е еволюирала. Растежът, на който Индия се радва днес, започва своя подем през 90-те години, когато страната приватизира телевизионните станции, въвежда политическа децентрализация и подобрява административното управление. Обратно на стереотипа Индия стагнира в миналото не защото е демокрация, а защото през 70-те и 80-те години тя е по-малко демократична, отколкото изглежда. За да разберем точно какво става в индийската икономика днес и как то се свързва с политическата система на страната, трябва да направим пътешествие обратно до 50-те години на ХХ век.
Много учени обвиняват първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру, че възприел стратегия за икономическо развитие, която довела страната до стагнацията от 1950 до 1990 г. Но подобно виждане е несправедливо спрямо Неру и то прехвърля отговорността от действителния виновник, Индира Ганди, негова дъщеря и министър-председател през по-голямата част от периода от 1966 до 1984 г. Методът за управление на Неру да контролира всички най-важни сектори на икономиката е господстваща идеология в много развиващи се страни, някои от които като Южна Корея се справят доста успешно. Въпросът не е доколко икономическата политика на Неру е вредна, а защо Индия продължава да упорства с този модел, когато става очевидно, че той не работи. За да отговорим на този въпрос, трябва да осъзнаем трайните вреди, които Индира Ганди нанася на индийската демокрация.
Покровителството се превръща в изборна стратегия на Ганди, като едновременно с това тя обезсилва основната институция на една функционираща демокрация – партийната система. Тя обезсилва “Индийския национален конгрес” (партията, която в миналото е гордият катализатор на движението за независимост), като пренебрегва много от нейните утвърдени процедури, занемарява работата сред хората в отделните щати и назначава партийци на ръководни постове, вместо да остави обикновените членове да ги избират. Свиването на партия “Конгрес” означава, че Ганди трябва да прибегне до други средства, за да бъде преизбрана – да разгромява политическата опозиция, да обслужва частни интереси и да раздава политически подаяния.
Или пък напълно да отменя изборите. Индира Ганди налага извънредно положение през юни 1975 г. и отменя общите избори, назначени за следващата година. Това не е изолирано събитие. Още през 1970 г. тя отлага или отменя изборите в партия “Индийски национален конгрес”. Освен това тя прави извънредно много, за да замести федерализма със свое собствено централизирано управление. Една особено показателна статистика, както посочват политолозите Амал Рей и Джон Кинкейд, гласи, че между 1966 и 1976 г. правителството на Индира Ганди прибягва до член 356 от конституцията (даващ на федералната власт правомощия да поеме функцията на щатските правителства в извънредни ситуации) 36 пъти. Неру и неговият приемник (в периода 1950 – 1965 г.) прибягват до същата мярка само девет пъти. От 1980 до 1984 г. Индира Ганди използва тези правомощия още 13 пъти. Злоупотребата с извънредните правомощия от страна на изпълнителната власт накърнява една важна институция на индийската демокрация.
Крайният ефект от действията на Ганди се изразява в това, че индийската политическа система, макар и все още запазваща някои съществени характеристики на демокрацията, става безотговорна, корумпирана и неподатлива на нормалните показатели, които гласоподавателите използват за оценка на своите лидери. В една функционираща демокрация на избори гласоподавателите наказват политиците, които не спазват обещанията си. Не и в Индия. И двата изборни успеха на партия “Конгрес” през 1967 и 1971 г. се случват след намаляване на БВП на глава от населението за предходната година. Не демокрацията изменя на Индия – Индия изменя на демокрацията.
Икономическите последствия от този период на антилиберализъм са дълготрайни. Тъй като политическата съдба на Индира Ганди зависи от мрежа от партийни и икономически обвръзки, тя не се чувства задължена да инвестира в реалните стимули на икономическото развитие – образованието и здравеопазването. Съотношението на учителите спрямо учениците в началното училище през всичките дълги години на управлението й упорито си остава около 2%. В края на нейното управление през 1985 г. само 18% от индийските деца са имунизирани срещу дифтерит, коклюш и тетанус, а само 1% – срещу дребна шарка. И днес Индия още плаща за нейната безотговорност. Ниското ниво на човешкия капитал си остава най-голямото препятствие пред перспективите за икономическото развитие на страната.
Добрата вест е, че Индия отхвърля това вредно наследство. Тъй като индийските политици стават по-открити и отговорни, правителствата след Ганди започват да поставят социалното положение на хората на челно място в политическия дневен ред. Например нивото на грамотност сред възрастните нараства от 49% през 1990 г. до 61% през 2006 г. Не след дълго тези социални инвестиции ще изплатят реални дивиденти.
ГОЛЕМИЯТ ОБРАТ НА КИТАЙ
Историята на китайския възход на пръв поглед изглежда доста различна. Един комунистически затворен режим предприема ефективно, масирано и бързо отваряне към глобалната икономика, като с това хвърля страната в движение с главоломна скорост. Това изглежда доста далеч от разбирането, че демокрацията проправя пътя на икономическото развитие, тъй като налага ограничения върху властимащите и гарантира на частните предприемачи сигурност на техните активи и на плодовете на техния труд. Идеята, че Китай израства поради еднопартийната си система, почива на погрешното фокусиране върху един-единствен отрязък от време вместо върху анализ на динамичните тенденции. Китай не преживява подем, защото е авторитарна страна. Обратно, той дръпва напред, тъй като либералните политически реформи от 80-те години правят строя по-малко авторитарен. Както в Индия, когато Китай преобръща своите политически реформи и влошава държавното управление през 90-те години, благосъстоянието на гражданите също запада. Растежът на доходите на домакинствата се забавя, особено в селските райони; неравенството нараства до тревожни равнища; а за обикновените хора ползите от икономическото развитие рязко намаляват. Китай се справя зле дори и в традиционно силните си сфери – образованието и здравеопазването. Увеличава се неграмотността сред възрастните. Пада броят на имунизираните. Растежът на брутния вътрешен продукт в този период е бурен, но е и вреден за здравето.
Истинското китайско чудо започва през 80-те години, когато китайската политика е най-либерална. Растежът на личните доходи надминава растежа на БВП, нараства делът на труда в БВП, а разпределението на доходите първоначално се подобрява. Китай постига много повече в ограничаването на бедността през 80-те години, без да разполага с предпоставките (като например преките чуждестранни инвестиции), които сега се разглеждат като основни елементи на китайския модел. За четири кратки години (1980 – 1984) Китай изведе по-голяма част от своето селско население от бедността, отколкото за 15-годишния период от 1990 до 2005 г. Ако Индия става по-малко демократична страна по време на Индира Ганди, Китай става по-малко авторитарен при управлението на тройката Дън Сяопин, Ху Яобанг и Джао Зиян през 80-те години. Именно това е основната предпоставка за икономическия подем на Китай.
Един от първите актове на реформистки настроените лидери е да обявят, че средата за частните собственици се подобрява. В ярък контраст с днешните масирани отчуждавания на земя през 1979 г. китайското правителство връща конфискуваните банкови спестявания, държавни облигации, злато и частни жилища на онези бивши “капиталисти”, които режимът преди това е преследвал. Броят на засегнатите от тази политика не е голям – около 700 хиляди. Но символиката има значение за страна, която още не може да се съвземе от последствията на културната революция. Има и други символични жестове, които трябва да придадат увереност на частните предприемачи в новата политическа среда на постмаоисткия период. През 1979 г. двама вицепремиери посещават и лично поздравяват частник, получил първото разрешително да притежава собствен ресторант в Пекин. Още през 1981 г. документ на комунистическата партия провъзгласява готовността да се набират членове на партията от частния сектор, като това е широко оповестяван жест. Разпространеното убеждение, че партията започнала да приема капиталисти в късния период на Цзян Цзъмин, е просто неправилно.
Лидерите реформисти се заемат и с важни политически промени. Както отбелязва изследователят Минксин Пей, значимите политически реформи (като например задължителното пенсиониране на държавните служители, засилването на Националния конгрес на народните депутати, промените в правната уредба, експериментите със самоуправлението в селските райони и разхлабването на контрола върху образуванията на гражданското общество) до една започват през 80-години. Китайските медии стават по-свободни в ранния период на реформите. Тук последователността във времето е от особено значение. “Направляваният либерализъм” в китайската политика или предшества, или придружава растежа на китайската икономика. Той не е резултат от икономическия успех.
Този либерализъм има най-голямо значение за икономическия растеж по селата, където живеят повечето китайци. Частният достъп до капитал е улеснен през 80-те години. Широко се разпространява частното предприемачество и дори се провежда известна приватизация, особено в по-бедните райони на страната, които най-много се нуждаят от нея. От 12 милиона фирми в селските райони, класифицирани като общински или селски предприятия, 10 милиона са изцяло частни. Промяната в посоката на китайската политика изглежда достатъчно сигурна, за да окуражи милиони предприемачи да започнат свой собствен бизнес.
Но през 90-те години китайската държава напълно преобръща курса на постепенните реформи, започнати от ръководството през 80-те. Тази оценка идва от добре поставен вътрешен човек – Ву Мин, професор в партийната школа на комитета на партията в провинция Шанкси. В статия от 2007 г. той разкрива, че програмата за политически реформи, приета на ХIII конгрес на партията през 1987 г., налага някои важни промени. Конгресът разпуска партийните комитети в много държавни ведомства и открито разделя функциите на партията от тези на държавата. След 1989 г. липсва напредък на фронта на политическите реформи, особено по отношение намаляването и опростяването на правомощията на комунистическата партия.
Политическите реформи от 80-те години са предназначени да увеличат отговорността на правителството, като създадат някои контролни механизми върху правомощията на партията и дадат рамо на вътрешнопартийната демокрация. Ву Мин цитира една конкретна мярка през 90-те години, която блокира реформите от 80-те. Според него през 90-те години Китай възприема изрични разпоредби, забраняващи на Националния конгрес на народните депутати да извършва оценки на официални лица в изпълнителната власт и съдилищата. “Това очевидно е стъпка назад”, смята той.
И с колко години тази стъпка спира развитието на Китай? Как ви се струват почти 30 години? Вземете например отношението към промишлените аварии. През 1977 г. след преобръщането на една петролна сонда, довело до смъртта на 72 души, националният конгрес провежда заседания, на които са призовани служители от министерството на петролната промишленост за свидетели. Решено е, че министърът е проявил нехайство и съответно бива уволнен. Но в средата на 90-години във въгледобивните мини на Китай стават стотици експлозии и индустриални аварии. Хиляди хора загубват живота си в тях. Не са проведени никакви изслушвания на свидетели и нито един високопоставен служител с ранг на министър или управител на провинция не е официално подведен под отговорност.
Както Индира Ганди през 70-те и 80-те години, китайската държава във висока степен централизира своето икономическо управление през 90-те години. Това е пореден завой след обещаващите реформи десетилетие по-рано, в сърцевината на които стои делегирането на правомощия на хората, които са най-добре информирани за положението по места. През 1994 г. централната власт значително увеличава дела от данъчните постъпления, влизащ в централния бюджет, като с това осуетява една от най-новаторските реформи в Китай – фискалния федерализъм. Едно по-неизвестно събитие от 90-те години е централизирането на бюджетните и други функции на селата. При това положение, макар че хората гласуват на местни избори, избраните от тях представители упражняват много малко власт.
Икономическите последствия от тези обрати са значителни. През 90-те години се наблюдава слаб растеж на доходите на домакинствата в сравнение с БВП, което означава, че средният китаец губи почва под краката си. Делът на работната ръка в БВП (т.е. приходите, които се разпределят сред населението) отбелязва връхната си точка през 1990 г. – 53.5%. До 2002 г. този показател намалява до 45% от БВП. Това ниво означава, че китайската икономика през 2002 г. облагодетелства своите граждани много по-малко, отколкото през 1978 г., когато делът на трудещите се в БВП е бил 48%. Също толкова заплашително за най-бедните китайци е друго явление, на което почти никой не обръща внимание – страната се отказва от ограмотяването. На 2 април 2007 г. държавният вестник “Китайски ежедневник” публикува статия с необичайно искреното заглавие “Призракът на неграмотността се завръща в страната”. В статията се съобщава, че в периода 2000 – 2005 г. броят на неграмотните възрастни китайци се е увеличил с 30 милиона. През 2005 г. има 115.7 млн. неграмотни възрастни китайци в сравнение с 85 млн. през 2000 г. Корените на проблема започват през 90-те години. Забележете как се дефинира грамотността – като способност да се разпознават 1500 китайски йероглифа на възраст между 7 и 9 години. Възрастният китаец, влязъл в групата на неграмотните докъм 2005 г., е получил своето основно образование в средата на 90-те години. Освен това броят на имунизираните срещу дифтерит, коклюш, тетанус и дребна шарка (който расте през целия период на 80-те години) започва да намалява през 90-те. След време Китай ще плати висока цена за тези огромни грешки.
През 90-те години характерът на китайския растеж фундаментално се променя. През 80-те растежът е на широка основа и има положителни последствия за бедните; оттогава процентът на възползващите се от икономическия растеж се свива, а социалното положение на населението се влошава. Последствията от този рязък завой са най-силни в мълчаливите и не така видими селски райони на Китай.
ПЪТЯТ НА РЕФОРМИТЕ
Разбира се, анализът на това откъде тръгват различните пътища на Индия и Китай към развитието е само половината история. Още по-поучителни са начините, по които двете страни реализират реформите и реагират на тях, както и изводите за връзката между политическата либерализация и икономическия растеж.
След разпадането на Съветския съюз китайските политически елити се обединяват около възгледа, че Китай е избягнал тази съдба, защото не е реформирал своята политика. А истината е точно обратната. Най-важната причина, поради която Китай преживява кризата от “Тянанмън” през 1989 г., е в това, че селското население е спокойно. През 80-те години селски Китай преживява най-радикалните икономически и политически реформи. Именно реформите спасяват китайската комунистическа партия.
Политическите реформи допринасят и за развитието на Индия. Вземете за пример медиите. По време на дългата ера на Ганди, макар че печатните медии са свободни, държавата контролира телевизиите, които са по-важен източник на информация за страна с висока степен на неграмотност. Приватизацията на телевизиите през 90-те години не само обогатява качеството на развлеченията на средния индиец, но също така прави индийската политика по-прозрачна. Много скандали, свързани с корупция и подкупи, са изобличени най-напред по телевизията, като ефектът на тези разкрития се увеличава от живите образи на политиците, получаващи пари в мрачни хотелски стаи. Това е верният начин за борба с корупцията.
Докато Китай затяга политическия контрол в селските региони след разпадането на Съветския съюз, Индия се движи в обратната посока. През 1992 г. Индия променя своята конституция, за да стимулира една реформа с дълготрайни и дълбоки последствия – селското самоуправление. Явлението “панчаяти радж” (система за самоуправление, при която избрани на местни избори селски съвети упражняват административни, социални, данъчни и др. функции – бел. ред.) обещава да трансформира една концентрирана върху градското начало елитарна система в токвилиански по характера си модел, като освен това се дават повече права на жените. Възраждат се спомагателните институции на индийската демокрация, които са толкова атрофирали по времето на Индира Ганди. Данните на Световната банка показват забележимо подобрение в ключови области на индийското административно управление по време на силното икономическо развитие след средата на 90-те години.
Всъщност Индия е изпреварила Китай в редица важни области. В целия период на 90-те години Индия ограничава държавния контрол върху банковия сектор, позволява навлизането на частни индийски и чуждестранни банки и премахва държавната намеса в ценообразуването на акциите при първоначалното предлагане на фирмите на фондовата борса. Китай не може да се сравни с Индия по отношение на скоростта и дълбочината на финансовите реформи.
Щеше ли демокрацията да галванизира съпротивата срещу реформите?
Много прогресивни реформатори в Китай поддържат това становище, но то представлява хипотеза, която е богата на страхове и бедна на факти. Вземете например следния факт в индийската политика – всички реформи са осъществени от коалиция, съставена от различни партии, а не от една-единствена управляваща партия. Това се отнася за партията “Индийски национален конгрес” (ИНК) в средата на 90-те години, за партията “Бхаратия Джаната” между 1998 и 2004 г., както и за ИНК в днешно време.
А изграждането на инфраструктурата? Дори и либералите в Индия понякога си мечтаят за определена доза авторитарност в тази област. Силната централна власт в Китай може да разчиства от пътя си всякакви политически и юридически усложнения и да изгражда железници, магистрали, водопреносни системи и други видове инфраструктура от най-високо световно качество с изключителна бързина. Следователно авторитарната държава би трябвало да има известно предимство по отношение на капиталното строителство. Но нещата не стоят така. Изграждането на инфраструктура следва, а не предхожда китайския икономически растеж. През 1988 г. Китай разполага с около 130 км магистрали. Това положение не се променя до края на 90-те години, когато започват да се наливат огромни ресурси в инфраструктурата. Само за последните 8-10 години страната може да претендира, че разполага с инфраструктура, съперничеща на тази в развитите страни.
Много чуждестранни инвеститори смятат, че именно инфраструктурата обяснява различния темп на развитие в Китай и Индия. Но доказателствата за подобна зависимост липсват. През 80-те години Индия има някои инфраструктурни преимущества в сравнение с Китай. Тя например има по-дълги железопътни линии. Макар че днес можем да спорим коя от двете страни се представя по-добре, няма съмнение, че Китай надминава Индия през 80-те години. Именно реформите и социалните инвестиции тласкат китайския икономически растеж, а не лъскавите летища и небостъргачи.
Едно оправдание за изграждането на тези огромни инфраструктурни мрежи е, че чрез тях се привличат преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Години наред западните икономисти и бизнес анализаторите упрекват Индия за това, че не следвала китайския път в тази област. Но тази критика впряга каруцата пред коня. Както и инфраструктурата, външните инвестиции следват растежа на БВП, а не го предхождат. През 80-те години Китай получава много малко ПЧИ и въпреки това страната расте по-бързо и по-доброкачествено в сравнение със следващия период. Чуждите инвестиции са резултат от растежа, а първостепенната задача на държавното управление е как именно да осигури икономически растеж, а не как да привлича инвеститори. Тъй като Индия е в състояние да отбелязва икономически растеж от порядъка на 8-9% и без превъзходна инфраструктура, тя лесно може да утрои и дори да учетвори притока на чужди инвестиции спрямо сегашното им ниво от 7 млрд. долара годишно. Растежът може да самофинансира такава инфраструктура, каквато действително е необходима на бизнеса и за икономическото развитие.
Китай изгради най-съществената инфраструктура като електростанциите и транспортните връзки, но след средата на 90-те години, невъзпрепятствани от гласа на обществеността, от вниманието на медиите и от частните права върху земята, китайските лидери потрошиха огромни ресурси в строежа на градски небостъргачи, които не носят никаква икономическа изгода. Много от тях представляват държавни сгради, които са изключително скъпи – някои от тях глътнаха по над 100 млн. долара. А финансовите разходи по тези проекти изобщо не могат да се сравняват с цената на пропуснатите възможности – онези инвестиции в образованието и здравеопазването, които Китай пропуска да направи. Наистина забележително е това, че страната е вдигнала почти 3000 небостъргача в Шанхай, като в същото време е добавила 30 млн. китайци към армията на неграмотните в рамките на едно и също десетилетие.
Икономическите дивиденти от политическите реформи не се изплащат от днес за утре, което изкривява времевата перспектива и обърква причинно-следствените връзки. Но почти по всякакви аналитични критерии политическата либерализация поощрява, вместо да затормозява икономическото развитие както в Китай, така и в Индия.
След дълга пауза китайското ръководство риторически се връща към визията от 80-те години – че политическите реформи трябва да бъдат приоритет. Селски Китай започва да се възстановява от пренебрежението през 90-те, а доходите в селските райони сега растат с най-бърз темп от 1989 г. Това са все добри вести. Но консолидирането на тези постижения ще изисква по-решително загърбване на антилибералната политика от 90-те години. Начинът, по който Индия успя да избяга от собствената си дълга сянка на антилиберализма, предлага някои ценни уроци. В миналото Китай научава Индия на това колко са важни социалните инвестиции и икономическото отваряне на страната. Време е днешен Китай да си вземе поука от Индия (както и от самия себе си през 80-те години) и да осъзнае, че политическите реформи не са антитеза на растежа. Те са ключ към едни по-здрави и трайни основи, върху които да се гради бъдещето.
*Професор Яшен Хуан, преподавател в института по стопанско управление “Слоун” в Масачузетския технологичен институт, е автор на книгата “Капитализъм с китайски черти”. В момента пише книга за това как политиката формира бизнеса, образованието и предприемачеството в Китай и Индия
foreignpolicy.bg
