Китайският президент Си Дзинпин е известен с факта, че е футболен фен – на Манчестър Юнайтед. При визитата му през октомври миналата година на “Етихад” една от темите, които бяха повдигнати, беше за това дали китайците са измислили футбола.
Това може би е било изненада за Гари Невил, Майк Съмърби и други някогашни звезди на този спорт, срещнали се с Дзинпин, но всъщност се признава като твърдение от Кевин Мур, директор на британския Национален футболен музей.
“Англия е родното място на съвременния футбол такъв, какъвто го познаваме, но винаги сме признавали факта, че първоначално играта се е появила в Китай,” казва Мур, докато разхожда Дзинпин и тогавашния премиер Дейвид Камерън из музея.
Но каква част от играта реално е измислена от китайците?
Англия не е имала много футболни върхови достижения след 1966-а, но англичаните винаги са се утешавали с мисълта, че са създали играта, която сега се играе по целия свят.
Шефийлд, най-старият все още съществуващ футболен клуб в света, е бил първият, формулирал правилата през 1858 г. – тогава все още е можело да се използват ръце, което впоследствие се е превърнало в австралийски футбол, когато е било пренесено в Австралия. После през 60-те години на XIX век играта бързо е еволюирала до тази, която познаваме сега: без хващане с ръце, отбори от по 11 човека, корнери и наказателни удари и 90 минути продължителност на мача. Останалото е история.
Но как е изглеждал футболът много по-отдавна в Китай?
Всички общества играят игри. Ритането на топка е на практика разпространено навсякъде, независимо дали става дума за топка от плат, от кожа, пълнена с пера или пълна с въздух.
Сложните игри и отборните спортове по правило са възниквали в големи цивилизации – колкото по-високо е било културното ниво на обществото, толкова по-комплексни са ставали взаимодействията в него и съответно са възниквали по-сложни форми на спорт.
Това обаче невинаги е така. Древните гърци са предпочитали например индивидуални, а не отборни спортове. Гърците полу на шега говореха с удивление, когато спечелиха Евро `04: “Не сме вярвали, че е възможно 11 гърци наистина да играят заедно по такъв начин!”
Историята на Китай
В Китай от повече от 2000 години се е играело нещо подобно на футбола, наречено “цуджу”. Понастоящем изписвано като “зукю” – това все още е думата, използвана за футбола.
Пикът на китайския футбол е бил по време на династията Сон, от 960 до 1279 г. сл.н.е. Тогава този спорт, наричан в западната култура “кикбол” (ритни топка – в буквален превод), е бил част от общата градска култура на развлечения, спортове, отдих и забавление и е имало различни негови форми. В едната от версиите идеята е била топката да се задържа във въздуха максимално дълго, но е имало и състезателни отборни игри, в които идеята е била точно да се вкара топката във врата.
Подобна игра, играна от професионалисти, се описва в прочутата книга “Прелестите на източната столица” – за живота в столицата Кайфен през 1120 г.
Кикбол клубовете са имали мениджъри, треньори и капитани и при скорошни интересни изследвания германският учен Ханс Улрих Фогел откри наръчници на тогавашни клубове, показващи какъв е бил животът на практикуващите този спорт в онези времена.
Това са били предимно млади мъже от заможни семейства, въпреки че е имало и странстващи професионални кикболисти, които е можело да се включват в отборите като допълнителни играчи.
Цуджу се е играл като развлечение при дворцови банкети или приеми на чуждестранни посланици.
Дори императорите са играли кикбол. Има картина от ерата на династията Сон на самия император Тайзу, играещ този спорт, заобиколен от едри придворни. Или това са били кикбол звезди като Дейвид Бекъм, който преди време участва във фотосесия с принц Чарлз?
Ами правилата? По времето на династията Сон е имало печатни книги като “Илюстровани правила на кикбола” на Уан Ючен. В нея се говори за двете основни форми на играта, такава с врати и такава без врати.
Вратата е била с височина около 10 метра, с мрежа от цветни въжета, и в средата е имало дупка с размер около 30 см.
Двата отбора са носели различни екипи, например – едните са били облечени изцяло в червено, а другите изцяло в зелено. Капитаните са носели шапки, декорирани с малки твърди крила – еквивалентът на капитанската лента в наши дни. Другите играчи са носели шапки с извити крила.
Единият отбор е започвал, като е подавал топката наоколо, докато “помощник лидерът” накрая я е подавал на “лидера” или “голмайстора”, който е шутирал към дупката в мрежата на вратата. После другият отбор е вземал топката и е започвал своята игра по същия начин. Вратари не е имало.
Отборът, който вкарвал най-много голове, печелел мача. Успешните шутове са били възнаграждавани с бой на барабани, развяване на знамена и вино – може би нещо, което Премиършип би трябвало да обмисли като традиция?
Всичко това звучи донякъде статично, сравнено с Неймар и Меси, и както и бихте очаквали в конфуцианско общество, кикбол клубовете са държали на основните ценности на добротата и възпитанието. Отличният играч е бил човек, който също така е въплъщавал “духа на играта”.
“Десетте основни характеристики на кикбола” са включвали уважение към другите играчи, внимание и отборен дух. Не е имало неджентълменско поведение, не е имало опасна игра, нито ненужно задържане на топката. С други думи, както казваме сега, “играй играта и я играй достойно.”
Което доста контрастира с древногръцките атлети, при които единствено победата е имала значение и ако това е изисквало психически натиск или брутални професионални фаулове, не се е считало за проблем.
Някои от най-добрите играчи са ставали богати и известни, и големите кикбол играчи и отборите им са били канени да участват в имперски празненства.
Дори знаем имената на някои тогавашните звезди.
Това обаче не е била игра основно за пари или слава. Книгите възхваляват положителния ефект от играта. Според тях кикболът “е насърчавал щастието” и е бил “пример за подражание на грубите младежи”.
“Той засилва тялото, подобрява храносмилането и спомага за преодоляването на затлъстяването.” Той също така “облекчава напрежението, подобрява духа и спомага да забравите ежедневните проблеми” – усещане, което е познато на всеки, играл футбол на каквото и да е ниво, дори в парка или на училищен терен.
Жените също са били ентусиазирани фенове. Стихотворение от IX век описва кикбол уменията на Лин Гуангян, иначе ректор на университет и генерал в ежедневния си живот.
“Бърз като маймуна на бойното поле, с грацията на ястреб
3000 дами наклониха хлави, за да го наблюдават
дрънчейки с лъскави обици, докато се блъскаха за по-добър изглед
знамена се вееха, флагове блестяха.”
Вероятно това е бил китайският еквивалент на Джордж Бест в най-добрите му години!
Но, както показва Фогел, жените също са играели кикбол.
Стара илюстрация показва двойка, играеща в градина, като дамата е с вдигната и закрепена на кок коса, с развяващи се дрехи.
Един хроникьор от ерата на династията Тан (618-907 г.) разказва историята на три тийнейджърки в опърпани дрехи и дървени чехли, стоящи под дърво, докато войници играели кикбол наоколо. Топката се търкулнала към едно от момичетата, което “спокойно протегнало крак, овладяло топката с пръстите на краката, и после силно я ритнало обратно с висок шут”. Последвал пълноценен мач, за забавление на наблюдателите. Ритай като Гуангян!
Можем ли наистина да твърдим, че футболът произхожда от Китай?
Вярно е, че китайците са имали клубове, правила и фенове преди повече от 1000 години. Но различните версии на футбола са били доста далеч от съвременния футбол, дефиниран в Шефиjлд през 60-те години на XIX в.
Британците са кодифицирали правилата, които правят футбола световна игра, масов спорт, а не нещо само за елита и богаташите. Така че може би е добре да продължим да наричаме китайската версия само “кикбол”?
Си Дзинпин заяви на срещата с британски футболисти, че голямата му амбиция е Китай да заведе свой отбор на Световното първенство, после да стане домакин на Мондиал и накрая да го спечели. Определено Китай има доста по-големи основания за домакинство от някои скорошни домакини (да не говорим за Катар…). И, естествено, с фантастичната си инфраструктура и огромната база от фенове, нямаме съмнения, че Китай би могъл да организира чудесно световно първенство по футбол.
Що се отнася до спечелването му, това може да изисква малко повече време. Поне за момента стандартите на китайския футбол не са достатъчно високи. Но пък ако се вземе предвид способността на китайците да се учат и овладяват нови неща, склонността им да инвестират в народен спорт, и чистата им амбиция – не изключваме и тази възможност!
И ако наистина Китай някой ден спечели Мондиал, може би е редно да им простим перифразирането на химна на Англия от Евро `96. Zuqiu hui jia le! – “Футболът се завръща у дома”.
