Кабо де Хорнос, прокълната скала или обикновен нос в края на Америка? Кабо де Хорнос, Еверест на ветроходците или знак по състезателното разстояние? Кабо де Хорнос е всичко това заедно, но и още нещо… Кабо де Хорнос е легендарният нос Хорн, за който сега много се говори и пише. Но откъде се взе този нос Хорн, как влезе в нашия бит. В края на средновековието пътищата за Индия — тези, по които пристигат коприната, подправките и скъпоценностите за Европа, се владееха от арабите. За да стигнат дотам, португалците са принудени да заобиколят Африка. Те стават абсолютни господари на морския път за Ориента. За другата морска сила — испанците, не остава нищо друго, освен да търсят морски път на запад. Колумб искаше да открие нов път за Индия. Знаете какво се случи. От тази „Индия“ той донесе само пъстроцветни папагали и индианци, накичени с пера, докато през същото време португалските кораби в Лисабон разтоварват приказни стоки, докарани от Каликут в Оманско море.
nos-horn (10)Магелан успя да се промъкне на юг и навлезе в Тихи океан, но беше убит от филипинците. Неговият помощник, Себастиан Ел Кано, взе пълен товар подправки от Молукските острови и точно тридесет и седем месеца след като беше отплавал от Севиля, пак хвърли котва в Гвадалкивир — това е първото околосветско плаване, което завърши само с един кораб и осемнадесет човека.
Испания и Португалия си разделят света. На запад се разполага негово католическо величество испанският крал, а на изток всичко принадлежи на португалското кралство. Щастливият брак не трае дълго. Холандия става могъща морска сила и разтърсва испанското иго. „Морските голтаци“ заедно с „английските пирати“ нанасят жестоки удари по морската търговия. Така забогателите холандци създават през 1602 година Остиндийската компания, която обсебва монопола на морската търговия и забранява на всякакви частни търговци да минават през нос Добра Надежда и през Магелановия проток.
Въпреки забраната, или именно заради нея, морякът Вилем Шутен и търговецът Исак Лемар от холандското градче Хорн стъкмяват два кораба с общо 87 човека екипаж и тръгват… Искат да намерят път за Индия, който да не е забранен.
Двата холандски кораба „Еендрахт“ (Единство) и „Хоорн“ се спускат на юг по Атлантика. Както при всяко морско пътешествие,има приключения, бури, приказни непознати страни, необикновени животни, хора… Дори един нарвал се блъсва в „Еендрахт“ и за спомен оставя дългия си рог, забит три фута в носа на кораба. Спират в Патагония, за да се постегнат — чака ги неизвестното. Изваждат на брега корабите, за да почистят обшивката; тогава това се извършвало чрез обгаряне, и Хоорн“ изгаря! Продължават само с „Еендрахт“.
Плават все на юг, защото са убедени, че трябва да има още едро „ласо“ след Магеланивия. В небето се появяват първите албатроси. Няколко кацат на палубата, но веднага били убити от моряците. Тогава започва истинска война между птици и хора. Работещите по мачтите и рейте моряци биват нападани от албатросите; със здравите си клюнове птиците разбивали черепите, изкълвавали очите на холандските моряци. След тази необяснима война продължават пак на юг. Между брега и един остров се открива проток — кръщават го Лемар. После водата става синя, дълбока и студена. Трудно се лавира срещу силния западен вятър. Ранготът и такелажът са обледени. Морето е бурно.
В края на януари 1616 година зад траверса на „Еендрахт“ остава голяма конична черна скала… на запад и северозапад вече не се вижда земя! Холандците разбират, че са минали през вратата на „южното море, и естествено кръщават този нос — Хорн. Разярен, испанският крал решава да забрани и този морски път за „нахалните холандци и всякакви други простаци“. Опитва се да построи две крепости, които да пазят там интересите му. Стихиите са по-силни и от крепостите не остава следа. Но намира се един по-добър пазач — морето. С течение на годините всички нации се запознават с истинския лик на нос Хорн. Тук загиват много моряци от скорбут, лишения, нещастия; загиват кораби, дори цели ескадри!
nos-horn (11)Все нови и нови експедиции се организират. Откриват се нови земи. Търговията се разраства. Все повече кораби плават до „островите“, Китай, Аляска, Чили и Австралия. Китоловците бият морски слонове из заливчетата на южния край на Америка, гонят кашалоти до ледената шапка на планетата. Районът все повече се оживява. Хидрографите се заемат и Хорн вече не е бяло петно. През 1714 година в Сен Мало има карти на Хорн, които не са тайни и могат да се купят, но мореплавателите все още не са спокойни, защото има големи грешки в географските дължини. Точните картографски работи са извършени доста по-късно от Фитцрой, с когото Дарвин участвува в експедицията на „Бигъл“ през 1831 година.
Едновременно се изучават и хидрометеорологичните условия. В началото на XVIII век Фрезер публикува първите лоции за този район. Според него нос Хорн може да се мине безопасно през месеците януари, февруари и март, но: „всеки кораб, който иска да мине покрай нос Хорн, винаги трябва да отиде на юг и запад с половината повече, отколкото му се струва необходимо, защото течението и ветровете доста ще го върнат…“ Нос Хорн става оживен морски път по време на „треската за злато“, когато към Калифорния, а после и към Австралия потеглят хиляди хора, изпълнени с надеждата за бързо забогатяване.
По това време американците „изобретяват“ клиперите — тези най-съвършени творения на човешките ръце. Започва ерата на рекордите. Клиперът „Флайнг Клоуд“, построен през.1851 година в прочутата корабостроителница на Мак Кей, изминал разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско за 89 денонощия, при което, за да премине покрай нос Хорн (около 50 мили), са му били необходими седем денонощия.
Тогава на младия американски офицер Мори му хрумва гениалната идея да прегледа и систематизира всички данни от корабните дневници за изминалите четиридесет години. Огромен труд — тогава не е имало компютри. Съставил за всеки месец карти на теченията и преобладаващите ветрове по всички океани. Това са „Пайлот чарт“. Настава революция в корабоводенето. Ветроходните кораби вече не разчитат на случайността, а тръгват по пътища с благоприятни ветрове. Така например кораб с товар вълна от Австралия много по-бързо ще достигне Европа с попътните ветрове покрай нос Хорн, отколкото по късото разстояние през Добра Надежда.
Настава „златният век“ на ветроходната епоха. Нос Хорн е опитомен… Не! Той е само победен. И както винаги, едва след победата хората започват да говорят. Както за всяко далечно и непознато нещо, той буди тревога. Тези, които не го познават, говорят небивалици, създават легенди… Нос Хорн получава ореола на най-ужасния и тайнствен район из океаните… Нещо като Бермудски триъгълник за XVIII и XIX век. Моряците биват категоризирани на „нос-хорнци“ и… останалите! Само на „нос-хорнци“ не е забранено да плюят и пикаят срещу вятъра!
Но да оставим настрана вярванията и култовете. Да се позовем само на достоверни факти от Миналото. И за да почувствувате как са живели тогава моряците, предлагаме ви записани от Жан Дусе, без никакви литературни окраски, разказите на двама „носхорнци“.
ИСТОРИЯТА НА ПТИ ЖУЕН
nos-horn-1Когато през 1906 година получих свидетелство за образование, бях на 13 години и майка ми ме попита: „Какво ще правиш сега?“
„Ще стана моряк!“ — отговорих аз.
Тогава започнаха плачове, викове: „Ти луд ли си? Много добре знаеш какъв ужас е!“ След това, виждайки, че се заинатявам, дадоха слабина, за да могат после по-яко да натегнат. Нагласиха ме в корабостроителницата на Пеное, където баща ми работеше като машинист. Там можех да гледам корабите, колкото си искам. Понякога дотолкова се заплесвах, че изтървавах часа за кльопачката. Да си кажа правата, често по цял ден киснех пред сухите докове. Рядко и насила се явявах на работа. В корабостроителницата Пти Жуен се вестяваше толкова, колкото летящите риби в естуарата на Лоара.
Един ден чорбаджията извика баща ми: „Вашето момче не знам какво прави, може би гони момите, но във всеки случай на работа не го виждаме!“
Момичета? Как мислите? Нямах време да поема курс към тях! Това, което ме интересуваше, бяха полите на корабите; всички тези ветрила, имената на които добре научавах. Два месеца изкарах в риболова на един малък, едва шест метра траулер. После други два месеца на други траулери и накрая се озовах заседнал върху кейовете на Сен Назер.
Как ли не опитах да се цаня на корабите. Навсякъде ми отвръщаха: „Не, малко момче, не сме в експлоатация!“
Един хубав ден, спомням си го като че ли беше вчера, виждам една тримачтова шхуна „Мари Лаур“. Предната и мачта с прави ветрила на пет рей: летящ бомбрамсел, бомбрасел, брамсел, марсел и отделно главно ветрило. Назад: гротмачтата и бизан-мачтата бяха стъкмени с гафели като хуари. Попитах дали мога да постъпя като юнга.
Старши помощник-капитанът каза „Слушай, момче, можеш ли да готвиш?“ Казах, че мога да се справя. Тъй като беше вече обяд, предложих, след като се наобядва, да му направя кафе. Без съмнение хареса му. След като го изпи, получих малка похвала: „Моето момче, юнга като теб ми трябва. Ако готвиш също така хубаво, веднага те наемам!“ Тогава не знаех, че ще мина нос Хорн десет пъти и че ще лапам солено месо до повръщане. Но сега, пак ви казвам, по-добре стана, отколкото ако съм кашик.
Капитанът имаше име, на буксир да го влачиш — Готие де Кермоеп. Беше 26-годишен. Една година по-късно пред Фекам потънахме. Трябва да ви кажа, че „Мари Лаур“ беше стара, цели 40 години.
От Кадикс бяхме натоварили сол за Сен Пиер и Микуелон и се връщахме за Франция с моруна в бъчонки. Ламанш ни посрещна с удар по муцуната и ни върна назад. Беше през месец май 1908 година. nos-horn (3)Не можехме да видим високите брегове на Антифер… Слава богу, че от фара на Фекам ни видели. Капитанът веднага даде заповед да се намалят ветрилата. Така стана, че двете момчета, които работеха на бизана, заминаха в морето заедно с ветрилата. Никога не ги намериха. После, без да вика варда, кухнята замина, също отнесена от вълните. Кухня… така е думата, защото на този стар кораб всъщност тя беше малка барака върху палубата! Водата в трюма се покачваше. Корабът натежа. Лежеше напреки на вълните. Един екип от хора се опитваше да освободи бизан-мачтата, която плаваше до нас и заплашваше да спука борда. Именно този момент избра фокмачтата, за да се смъкне на свой ред, също долу. Остана само грот-мачтата с флаговете за бедствие. По палубата хората вървяха във вода до задника.
От Фекам тръгна към нас влекачът „Херкюл“. Дойде наветрено и с рупора ни извика: „Дръжте се, момчета, ще ви спасим!“ После с оръдието линомет ни изпратиха началото на „ва е виен“ /въжена линия за прехвърляне/. Закрепихме го на двадесет метра на палубата, за гротмачтата до самата стенга.
Видя ми се дълго. Предпоследен напуснах кораба, точно пред капитана. Завързал ме беше със същото въже, с което се беше стегнал към щурвала. Забеляза, че не се оставям. „Добре е така!“ — ми каза той. Тогава се изсмях. Погледна ме пак и добави: „Имаш право, не се тревожи, Пти Жуен, няма да умрем. Хайде бягай… рондо! Качи се на мачтата. Здраво се дръж там!“
За да стигна до основата на мачтата, се изтеглих по въжетата, инак щях да излетя зад борда. Успях да се кача до марса на мачтата, където беше вързан „ва е виен“, а и да нахлузя спасителните гащи. За мен беше наред! Скоро ме последва и капитанът.
Не се отвратих от ветроходната флота, макар че млад-зелен щях да си откача лага. Дори веднага постъпих на „Шатобриан“: тримачтов осемдесет и седем метров кораб на къщата Пренту от Руан. Правеше рейсове в далечното плаване.
При престоя в Сан Франциско десет моряка бяха шангаирани. Знаете ли какво е това? Слизаш на брега и за да го отпразнуваш, отиваш да отхлабиш жилата. Спомням си, че ходихме във френския лагер — търсачи на злато, които работеха там и печелеха пари големи като тях. Поканиха ни да направим истински гуляй. Трябва да кажа, че не сме с пингвински уста, но имаше французи, които ни даваха много да пием. Един, наречен Мерсие — спомням си името му, защото беше известен в целия град с това, че прави шангай, ни даваше местен спирт, сладък като лек вятър, но после разтърсва тялото, изригвате огън като Везувий и в края на краищата… заспивате.
nos-horn (2)Така в един хубав ден десет тариката не се върнаха… На другия ден се събудили с размътени мозъци на един кораб, който пътувал за китолов. Така че капитанът на „Шатобриан“, за да компенсира загубата, трябваше да мине през търговеца на хора. Както става обикновено, взема дезертьори: момчета, които напускат някой кораб, защото не им харесва или поради други причини… Не трябва да се мъчим да разберем! Всичко това е много далеч. Но все пак казвам ви едно нещо: на големите ветроходни кораби съм изживял най-хубавите плавания. На борда на параходите са моряци, колкото е сестра ми! Удоволствието не е еднакво. Особено при хубаво време. При нас, когато вятърът е умерен, караме хубав живот. Всеки си намираше работа. Например помагахме на тези, които шиеха ветрилата, разбира се, на ръка. Платовете се разстилаха по палубата — да видите каква гледка е за окото. Други, особено най-младите, изчукваха ръждата или караха вахта на руля. Това най обичах. С рул, скачен чрез безконечен винт, лесно се управляваше… освен при лошо време, когато трябваше четири чифта ръце; ако не удържим — блокира и рискуваме да застанем напреки на вълната!
Много бях затруднен от компаса и курса, който трябва да поддържам. Сега няма да ми навреди, ако кажа: винаги съм бил късоглед. Още на училище сядах все на първия чин… Накратко, отварях очи като ипюминатор и трябваше да се приближавам до компаса, за да виждам курсовата черта; ето защо прокарвах главата си между спиците на щурвала, как инак да бъда по-близо до компаса! За щастие, по него време не се управляваше с точност до градус, но само според посоката на вятъра: четвърти и получетвърти. Обикновено ми казваха: „Управлявай, без да бягаш наляво. Дръж до левия румб… или до десния.“ Просто беше. Ами ако носех очила, сигурно по-добре щях да виждам тези проклети чертички, но щях да издам тайната си и никога нямаше да бъда моряк от далечно плаване.
Когато тръгвахме, вземахме едно или две прасета и добре ги хранехме, в наш интерес беше. На „Шатобриан“ бяхме взели петдесетина кокошки. Дърводелецът отиваше да ги храни в кафеза им под бака и не се скъпеше много… Ами носехме пълен товар жито! За нещастие не вкусих нито едно яйце от тези така добре хранени кокошки. Офицерите запазваха всичко за себе си. Чудя се какво са правили толкова яйца. Не бяха радетели за равенство, но и аз, когато докопвах нещо от камбуза, също не бях радетел за равенство.
Много пъти съм минавал нос Хорн, но никога не съм го видял. Поради времето. Там силните западни ветрове ви се стоварват в муцуната и правят морето страшно… истински планини от вода, можете да ми вярвате. Най-тежкото беше студът: все минус десет. Мокри навсякъде, когато трябваше да свиваме ветрилата, ръцете ни се разкървавяха. За да скатаем този огромен плат, се нареждахме повече хора. Но в други райони сам ги скатавах. По него време бях млад и сръчен, какъвто трябва да бъде всеки маневрист по мачтите, или „кастор“, както тогава викаха на новаците. И когато боцманът ревнеше: „Да се свият бомбрамселите!“ — не се озовавах последен на петдесет метра над палубата. Трябва да ви кажа, че щом се свиват бомбрамселите, това още не е голямата пръдня на вятъра, но вече се кани…
Стъпвахме по едно стоманено въже под реята. То е облицовано, за да не се хлъзгаме, но няма полза от това, когато си с ботуши на краката. Ако липсва едно стреме на въжето, това значи падане. Сбогом, мили момчета! Но не мислехме за това, въобще не мислехме за нищо, освен за работата. Спомням си, че вървях прав върху реята и се крепях само с една ръка за някое въже. Добре знаех, че на други кораби моряци са падали в морето и рядко са ги намирали; много време трябва, докато се пусне на вода лодка, а албатросите вече са се събрали да изкълват главата на нещастния другар.
Всичко това не ми пречи сега да си ям пенсията и да не съм толкова млад.
През 1960 година пак започнах да „плавам“ на борда на „Тарапага“, като се захванах да правя макета му. Работих седем години. Три хиляди човека дойдоха да видят моята „Тарапага“. Дори един капитан далечно плаване, който навремето я бил командвал, ме попита дали съм я правил по чертежи. Ами! Този кораб е в главата ми и оттам излезе ей така — комплект! Като че ли вчера съм слязъл от него, с всичките му въжета… Не липсва нито една стакселова оттяжка!
ИСТОРИЯТА НА ФИЛ ВОАЛ
nos-horn-3Наричам се Оливие Жозеф Александър, роден във Фуесан на 16 май 1885 година. Баща ми беше пазач на едно имение, където имаше голямо езеро, по което плавахме с доста голяма лодка. Когато вятърът беше добър, правехме пет възла. Научих се да управлявам тази лодка, както би го вършил професионален моряк.
Тъй като ваканцията свършваше, попитаха ме дали бих искал да постъпя като моряк в далечното плаване, защото винаги мечтаех за морячеството.
Приеха ме на тримачтовия „Дук д’Амали“. Питах се, къде ли отивам? Започнах с 25 франка месечно. Моряците получаваха по 75. Целият екипаж се отправи при Буврон на кея Фос. Той беше „търговец на хора“ и държеше голям магазин за моряшко снабдяване. Първо сламеника (3 франка), после ботуши (20 франка), после противодъждовно облекло, бельо… Спомням си, че от получените пари почти нищо не ми остана. Натоварихме 3200 тона въглища за американския военноморски флот в Сан Франциско. Още при тръгването ни помете едно бурно време. Госпожата на капитана имаше разрешение от корабособственика да пътува с нас, на свой собствен риск и отговорност. Казваше се Марин.
По време на „пушилката“ научих какво е морска болест. Нищо не е! Гротмачтата /капитанът/, който ме търсел навсякъде, защото беше нощем, ми каза: „Фиал а воал (конец за ветрило, така ми беше прякорът), вземи ведро с вода, стирка и ще отидеш в моята кабина, за да почистиш там, където е повръщала жена ми.“
Разбира се, отидох в стаята на госпожата, която повръщаше всичко каквото има в стомаха си. При тази ситуация ме обзе отвращение и направих същото като госпожата. С големи усилия на волята почистих паркета. Такава беше ветроходната флота. Петнадесет дена по-късно вече не ми ставаше лошо, и на Мария също… Това беше малка революция. Чувствувах се в добра форма и изпитвах удоволствие от плаването. След „черния котел“, както трябва, отпразнувахме преминаването на „линията“/екваторът/. За наше забавление се организираха весели празненства. Един моряк от Киберон имаше акордеон и танцувахме. Други пееха. Между нас имаше моряци с великолепни гласове. Обикновено пеехме най-известните моряшки арии: „Когато Мадлен отиде в Рим да види папата…“, „Ще отидем всички във Валпарайзо…“, „Върти, върти — вира на шпила…“ и други.
nos-horn (17)В тропиците събирахме истинска жътва от летящи риби, които „засядаха“ на палубата. Прибирахме ги по десетки килограми — истинско угощение за всички. Или пък от бушприта ловяхме с въдици бонити, които лудуваха около кораба. Понякога… делфини! Боцманът веднага приготвяше харпуни и пак от бушприта ги мереше. Когато успееше да удари някой, моряците го вдигаха с предварително готови въжета. Виждал съм парчета от по 200 кг. Наставаше празник на борда; имахме прясно месо. И за да не се губи нищо, „гротмачтата“ отпускаше няколко килограма сланина и правехме от дроба пастет.
Преди тръгването от Нант капитанът взе на борда куче, котка, коза и прасе, което кръстихме Жул. За късо време животните образуваха едно семейство; при хубаво време спяха заедно на палубата. Без големи трудности ги дресирахме. В неделен ден за забавление на опашката на всяко завързвахме парче захар и ги пускахме. Истинско състезание ставаше; от четиримата кой ще успее да вземе захарта. Козата, която можеше да се качва почти навсякъде, винаги печелеше. Освен това бяхме дресирали Жул да идва и сам да си взема от офиса парчето захар. Всеки ден точно в един и същ час се представяше. Беше изключително чисто животно. Всяка сутрин, когато мием палубата, идваше да си взема банята, както се полага, със солена вода.
Когато времето беше хубаво и екипажът спеше, Жул служеше за възглавница на четирма човека и никога не съм срещал по-чиста и по-мека възглавница от него. Горкият Жул, заслужаваше по-добра съдба; при едно вълнение си счупи таза и завърши както всичките си колеги в суджук. Когато наближихме нос Хорн, започна да се чувствува студът. Морето стана тежко. Щом вятърът ставаше бурен, или щурмувахме, или бягахме по вълните и по вятъра. Свивахме ветрилата, за да не станат парцали. Оставяхме само фока, гротмарсела и малкия стаксел. При надлежно клатене, от бака, гребените на вълните си виждат над марса на гротмачтата — тридесет, тридесет и пет метра височина. Никога не съм си въобразявал, че може да има толкова развълнувано море. За да се повярва, трябва действително да се види.
Добре е да се знае, че когато ветрилата се разлетят, трябва по обледените виблинги да се изкатерват мачтите и се прихващат скъсаните от вятъра парчета. При напорите на пампейрото рулевият, ако не си отваря очите, ще застанем напреки на вълните; рискуваме да останем без мачти и телом и духом да загинем. Уви, вече не могат да се изброят ветроходците, изчезнали при заобикалянето на Огнена земя и страшния нос Хорн.
След като влязохме веднъж в Пасифика, хукнахме с курс север към пасатите и екватора. Щом наближихме Тропиците, капитанът ми заповяда да напълня един резервоар, закрепен върху надстройката и свързан с банята му. След това трябваше да излъскам облицовката на трапезарията. Когато минавах пред вратата на банята, чух странно пляскане. Машинално залепих очи на ключалката и видях великолепна картина: Гротмачтата и Мария се забавляваха по начин, който знаете. Заслужаваше си гледането. Но останал съм дълго на наблюдателния си пост и бях изненадан — как, не знам. Чух капитанът да вика на жена си: „Мария, скрий се! Юнгата ни гледа!“ Имаше и последствия. Първо, няколко синини по муцуната и няколко ритника в задника… да не говорим за големия срам, който настана между госпожата и юнгата.
nos-horn (16)Всичко не свърши с това. Когато пристигнахме в Сан Франциско, докато ни влачеха до Валего, капитанът ми каза: „Фил а воал, облечи се чисто и ще ме придружиш до Фриско.“
Пътувахме първо с влак до Окланд и после с ферибота. Заведе ме при генералния консул на Франция. Говориха си нещо и капитанът излезе. Консулът ме изгледа от главата до краката и каза: „Капитанът те обвинява, че си извършил голяма публична нескромност.“ Разказах цялата история, без да скрия нищо. Консулът се засмя в брадата си, положи ръце върху раменете ми и каза: „Е, не е толкова страшно. Обещай, че повече няма да правиш така! Отивай при капитана си, защото вече е време за обяд.“
Истинското наказание дойде по-късно. Определен бях да разтоварвам въглища заедно с останалия екипаж. Но не се посрамих, работих наравно с моряците.
По-късно плавах с „Хош“. Когато при 67 градуса южна ширина заобиколихме нос Хорн, ледовете ни оковаха за цял месец. Всъщност корабът беше като на стапел и нямаше никакви напрежения. За всеки случай имахме запаси за две години. Относно храната нямаше опасност да пукнем от глад. Освен това бяхме заобиколени от делфини, които наричахме „калугерките“ поради черно-белия им цвят. Месото им беше чудесно. Всеки ден ядяхме прясно месо.
След повече от месец благодарение на вятъра успяхме да се освободим от ледовете. Но за да разпънем ветрилата, трябваше всички въжета от неподвижния и подвижен такелаж да се очистят от леда с помощта на дървен чук. Търсеше се доброволец. Тъй като бях най-млад и най-ловък, естествено че бях определен аз.
Няма да споменавам какво беше облекчението на екипажа, когато най-после ветрилата се издуха. Да, но нещастният „Хош“ бил обявен за изчезнал в морето и корабособственикът уведомил всички семейства.
На 10 юни 1904 година с пълен товар жито пристигнахме в Дъблин (Ирландия) и екипажът беше свободен. Заминах за Франция. Когато пристигнах у дома, баща ми помагаше на фермера да обръщат сеното. „Добър ден, татко!“ — извиках аз. „Кой сте вие?“ „Аз съм синът ви Жозеф, моряк, който сега слезе от „Хош“. Но той не искаше и да знае. Мислеше ме за подставено лице, защото синът му е загинал, дори литургия отслужили.
Едва след дълги обяснения, при които му разказах за раждането си, за смъртта на майка в Плугастел през 1889 година, имената на братята и сестрите ми, можах да възстановя официалното си съществувание и обичта на баща си.
nos-horn (18)Тези двама носхорнци отдавна са в моряшкия рай. Те плават по отвъдните океани, за които винаги са умували дали там има острови…
Техните истории са прости и прями. За тях нос Хорн е един от многото епизоди в мореплаването, един малко по-труден район като Нюфаундлен или нос Агуляс. Те не се замислят или не познават легендите за нос Хорн, нито за Летящия холандец… За такива
работи се мисли, когато няма какво да правиш.
Разбира се, нос Хорн не е като Калиакра, мрачната слава не се изгражда от нищо. Има много документални свидетелства за трудността на този район, а загиналите не оставят доказателства…
На 10 май 1914 година „Едуард Сеуал“ преминава протока Лемар. Това е четиримачтов барк, дълъг 101 метра. Хубав кораб, който преди една година е изминал разстоянието от Хонолулу до Филаделфия през нос Хорн за 107 денонощия. Това означава, че е поддържал почетната средна скорост от 5,8 възла.
Сега обаче „Едуард Сеуал“ трябва да мине край носа в лошата посока; от изток към запад, срещу преобладаващите ветрове и течения. Тежко натоварен с пет хиляди тона въглища, корабът бавно преодолява течните планини, които го срещат.
На 16 март, след шест дена щурмуване, при което четири пъти е променян генералният курс, най-после нос Хорн е минат… Не още, силна западна буря подгонва кораба на юг и след 390 мили бягане достига 63 градуса южна ширина; датата е 20 март.
Започват адски дни и нощи. С нечовешки мъки моряците маневрират обледеното стъкмяване, трябва да имат ход, единствено ходът ще ги спаси.
На 27 март „Едуард Сеуал“ достига 59-ия паралел и е на 270 мили западно от меридиана на нос Хорн… Не, все още той не е минат! Капитанът вече две седмици не е слизал в кабината си. Като ирония на съдбата името му е Ричард Куик (Бърз). Той все още не допуска, че корабът му„.за да измине петдесетина мили около нос Хорн, ще трябва да лавира в продължение на шестдесет и седем денонощия. Това все още не е рекорд за бавно преминаване, защото не са малко случаите, когато след месеци борба много кораби не успяват да минат и отчаяните капитани насочват вълнореза на изток и тръгват по вятъра, за да влязат в Тихи океан едва след като минат Добра Надежда и не по-кроткия Индийски океан.
Северозападен щорм пак отхвърля кораба назад и на юг. Отново лавировки… Пак буря, която принуждава хората да свият ветрилата и корабът пак да бяга по вълните и вятъра. После пак щурмуване, вълните издънват надстройката, вятърът къса ветрилата, изкъртват се браси. „Вахтата на рейте!“ — реве боцманът, за да надвика тътена на вятъра. Хората машинално изпълняват заповедите, вече не мислят нищо.
nos-horn (19)На 15 април „Едуард Сеуал“ е само на 30 мили югоизточно от нос Хорн и… пак буря го отхвърля, този път до 60-ия паралел. Пак лавировка. Четиридесет и девет пъти бурите принуждават корабът да променя генералния си курс; да търси нов път, да плава към надеждата. Едва на 7 април вече са в Тихи океан и могат да поемат на север-северозапад. Нос Хорн е победен!
Би могло да се издирят още много такива документи от корабните дневници… За такива неща не се е пишело навремето, защото се е смятало за ежедневие — моряшко ежедневие. Митовете се създадоха от литературата, от жадните за сензации журналисти.
Дори и днес сме свидетели на явна неправда при информацията. За минаването покрай нос Хорн на нашия кораб „Свилен Русев“ неотдавна имаше цяла кампания в средствата за информация… „За пръв път…“ и пр. Пътуването беше класирано едва ли не като геройство. Едно минаване в осемдесетте години на XX век. Но никой нищо не споменава, че преди това години наред български моряци от Океанския риболов са работили в тези райони, криели са се зад айсбергите, помагали са си със съветските риболовци и това е било всекидневие, без никой да се смята за герой.
Героичната ветроходна епоха отдавна отмина, параходите изместиха ветроходите, а прокопаването на Панамския канал през 1914 година беше последният удар по трафика през нос Хорн. Освен риболовните траулери сега рядко минава и някой товарен кораб.
Но хората имат нужда от кумири, и от… зрелища. Настана ерата на спортното ветроходство. Журналистите отново излъскаха ореола на нос Хорн. Митът се възроди с още по-голяма сила. Сега не се говори за страшни чудовища или зли духове. Сега научно се обосновават ужасите, които ще срещне при Хорн всеки мореплавател.
Много характерни са описанията на кореспондентите, които с кораби и самолети са дебнели при нос Хорн минаването на Чичестер по време на историческото му околосветско плаване с „Джийси Мот IV“: „Ужасни вълни… вятър със сила 60 възла, значи истинска буря…“ и пр.,и пр.
Ето какво пише самият Чичестер.
nos-horn (5)„В 11.15 взех пеленг към нос Хорн и вече категорично мога да кажа, че съм го отминал. През последните пет часа бях изминал 39 мили със средна скорост 7,4 възла, така че предполагам да съм го минал в 11,07 часа. Но в този момент нямах нито време, нито желание за такива навигационни подробности. Още преди да стигна носа, започнах да чувам познатия приглушен рев на вятъра, той се усилваше и морето бързо се набраздяваше от големи вълни. Вълнението се дължеше предимно на това, че заобиколих носа само на 7,5 мили южно от него. Отново започнах да чувствувам пристъпи на морска болест и апатия към каквото и да е. Исках единствено да ме оставят на мира, особено хората. Проклинах „Протектор“, задето виси пред носа ми. Той се държеше толкова устойчиво, че на палубата можеше да се играе билярд.“
„Ала Хорн би изневерил на легендата си, ако във въздуха и във водата не витаеше някаква глуха заплаха.
Той е там, крехък и силен, с онази двувалентност, която се полага на обект на човешките мечти: нежен,с дантела, която поръбва върха, масивен в основата си, мъжествено проникващ във вълните.
Той е там, желана рожба на титанична битка между океана и земята, издялан от силни удари с брадва, набразден от бръчки, прорязан от пукнатини.“
Това е записал Ален Кола, първият самотен ветроходец, преминал (на 3 февруари 1974 г.) с тримаран нос Хорн.
Нейъми Джеймс, първата жена самотничка, обиколила света само с две спирания, е отбелязала в дневника си:
„Снех височината на слънцето веднага щом забелязах суша и изчисленията ми потвърдиха, че това е остров Естадос — отворих бутилка ризлинг, налях една чаша и я метнах в океана. И така бях заобиколила това старо плашило Хорн, без дори да го съзра. Може дори да съм го проспала.“
Ала за да спазим хронологията, трябва да се върнем към основоположника на самотното ветроходство — Слокъм. През март 1896 година той премина от Атлантика в Тихи океан през Магелановия проток, но силна буря посрещна неговия „Спрей“. Слокъм се спуща по вятъра и вълните, връща се и неволно заобикаля Хорн.
„Това е най-голямото морско приключение в живота ми“ — пише той.
Всъщност историците отчитат, че първият самотен ветроходец, минал целенасочено нос Хорн, е Вито Дюмас.. На 51-годишна възраст, със своята „Лег II“ той извърши на четири етапа околосветско плаване (от юли 1942 до юли 1943 година) покрай Добра Надежда, Лиуин и Хорн.
nos-horn (22)След Вито Дюмас до януари 1986 година „официално“ зарегистрирани са 160 самотни мореплаватели, които с ветроходна яхта са минали нос Хорн. Между тях трябва да отбележим Робин Нокс—Джонстон първи обиколил планетата нон-стоп за 313 дена и веднага след него за 21 дена по-малко — Чей Блайт, който обаче обикаляше от изток към запад… срещу преобладаващите ветрове!
Някой го минават при тихо време, други при буря… зависи кой как вижда нещата.
Патрик Ван Год, изчезнал в Атлантика по време на първото състезание „Пътят на рома“, пише за преминаването си на Хорн: „Времето е приказно, грее едно слънце, както понякога в Сен Тропе при сиви, летни дни.“
Това ли е Хорн, тази кротка скала, обветрена от пролетен бриз. Това ли е Той, когото мореплавателите наричат Хималая на ветроходството? Хималая?“
В постскриптума си към книгата „Трисмус“ Патрик Ван Год пише:
„Мисля, че разказите на мореплавателите, които първи отново откриват този път за ветроходството, не са винаги обективни. Или може би съзнанието им е още под влиянието на „Легендата за нос Хорн“ (отново възкръснала) или поради това, че предприемат приключението като предизвикателство, подмамени от постижението… Или още по-зле, привлича ги желанието за покоряване и мисълта да си създадат блестящ ореол! Едва от няколко години се появяват честни разкази — значи добри. Добри, защото са очистени от патоса, от романтичните преувеличения.
Видя се, че „Трисмус“ го отмина всред най-истинската южна зима при смешен вятър от 2 бала по Бофорт.
Няколко месеца по-късно, в същата посока (изток-запад) „Уили-уили“ също заобиколи „ъгъла“, след като Де Рас прекара спокойно нощта на котва под завета на остров Барневалд. В Аржентина срещнах един югославянин, който преди няколко години през отпуската си минал нос Хорн с… каяк! Страшното не е чак толкова страшно!
nos-horn (24)Може да се очаква, с рекламна цел (и то ще дойде, не се безпокойте, ще дойде) смели мореплаватели да се забавляват и минават нос Хорн, за да рекламират нова марка гумена лодка или дори водно колело… Опечален съм, че трябва да го кажа, но през май 1972 година, когато вече бях от другата страна, се намерих в положението на човек, който е разбил отключена врата.“
След като страшният нос вече е минат и с уиндсърф, излишно е да споменаваме за състезателните яхти, натъпкани с електронни уреди и многоброен екипаж, които в околосветската си гонитба минават край нос Хорн като край „знак по дистанцията“. Пътническият кораб „Уърлд Дискъвър“ извършва редовни круизове, при които всеки турист стъпва на страшната скала и позира за снимка пред табло (нещо като документ), на което е написано името на кораба и датата, на която е „покорил нос Хорн“. Някои създават митовете, а други ги рушат.
