Пеевските медии са в творческо съревнование: кой да опише по-възторжено успехите на народната власт. На първия държавен и партиен ръководител – също. Наградите си заслужават: парички чрез фондове и обществени поръчки, офисче в къщичка на пъпа на София, телевизийка, „забравени” задължения към НАП, зачеркване на заеми, прокурорска закрила и пр.
Да се смее ли, да плаче ли човек: в ерата на компютрите и суборбиталните космически кораби псевдо медии се опитват да ни върнат към езика от политическия мезозой на Сталин, Червенков и Живков. Разбира се, че няма да успеят, но опитите са достатъчно коварни и явни, за да бъдат подминати с лека ръка.
За култ към личността можем да говорим, когато даден индивид използва медии, пропаганда, държавния апарат и институциите, за да създаде хиперболизиран и героизиран публичен образ. Често ласкателствата и венцехваленето се поднасят във формата на „коментари”, „анализи” и „безпристрастна оценка” на качествата на въпросния субект. Субектът от своя страна „скромно” приема.
Култовете към личността се сравняват често с диктаторските режими. С този текст ще опитам да покажа как някои медии, под контрола на олигарх от средите на политиката и бизнеса, могат да послужат като основа на властова технология. Напред е изтласкван избран субект – харизматичен, с опит в прокарването на политики.
Вярвам изцяло на дефиниция на Макс Вебер за харизмата: Определена черта на отделната личност, благодарение на която тя е считана за необикновена и към нея се отнасят така сякаш е надарена със свръхестествени, свръхчовешки или изключителни сили или качества. Социологът Вебер обаче представя своята теза на фона на общества с богати демократични традиции, култура и достойнство.
Особеностите на българския култ към личността е, че подобни периоди винаги са носили повече проблеми на хвалещите, отколкото на хваления. У нас с харизмата на даден политик винаги се злоупотребява за сметка на обществения интерес.
„Това доведе до заблуждението, в което много измежду нас още вярват, че само чрез международни методи можем да се спасим от това отчаяно положение. Не, това е погрешно! Най-правилното схващане по отношение на мерките, които трябва да се вземат за премахване на международното бедствие и на страшната криза, която смазва народите, се крие в тайната как всеки народ трябва да намери в себе си средства, за да се спаси. Но това не изменя с нищо простата истина, че всеки народ трябва сам да поведе борбата и че един народ, който и да бил той, не може да бъде спасен от злото само чрез международни мерки”. Авторът на тези думи ще откриете в края на този текст. Славел се е с харизма и е вярвал, че народът наистина го харесва и разбира. Но…
Говоря ви за медиите на мафиотизирания кръг Кой. В тях „шедьоврите” към създаване на култ към Бойко Борисов в последно време никнат като гъби. Известни и неизвестни писачи настървено обливат премиера с шербет. Ръководителите им, все мастити издатели и всепризнати лакеи на властта, ги насърчават, сякаш са хлебарки от прочутите състезания в Мелбърн. И авторите се втурват да разкриват своя талант.
Такъв един канидат за приза „Златната баданарка” на годината е Звездомира Мастагаркова от Пик – агенцията, която по италиански люби и се разделя с Делян Пеевски, колчем възникне бюджетен дефицит.
Ето какво пише Мастагаркова на 12 септември: „Премиерът Бойко Борисов най-сетне удари мощно кроше право в лицето на задкулисните манипулатори, опитали за пореден път да унижат България и да ни опозорят пред света със скандала около издигането на кандидатурата на Кристалина Георгиева срещу тази на Ирина Бокова в ООН. В ход беше неколкодневна безпрецедентна провокация със съучастието на международни и местни сили, обединени в скъпоплатен обръч за дискредитиране и унижение на България. Напук на наглите рушители на имиджа ни, които спретнаха поредната подла интрига и опитаха да извият ръцете на премиера, за да смени и унижи Бокова в полза на Кристалина Георгиева, Борисов не остави пъкления им план да се реализира и да ни опозори окончателно”.
Но това не е всичко. Дамата е устремена към сияйните върхове на възхвалата, а пламенните строфи се изливат една след друга – правдиви и силни: „Макар и с няколко дни закъснение, той (Борисов) за пореден път реагира с мъжество и сила и осуети долната интрига, която бе напът (пише се разделено – на път) да се превърне и в международен дипломатически скандал между Русия и Германия. Показа, че нито Москва, нито Берлин или Брюксел, могат да диктуват политиката на България и успя да опази националното ни достойнство от скандалния опит за манипулация, заставайки твърдо зад решението си отпреди няколко месеца – да се подкрепи Ирина Бокова. Така преряза с един замах пъклените планове на конгломерата от лобисти около Сорос, психодесни, грантаджии, протестъри и провалени елементи от партията на Радан Кънев и Иван Костов, които търсят политически реванш и доволно потриваха ръце от поредната излагация за България, подкрепена както винаги от медийните олигарси Прокопиев и Донев, от чиито бутикови сайтове тръгна провокацията, а и куп други схеми, редовно подриващи стабилността в страната”.
Не остава по-назад и агенция „Блиц”. Текст на Анелия Попова изтръгва радостни сълзи у мало и голямо с прочувствен разказ за малкия, средния и големия Бойко. Дори априлските поети, славели някога Тодор Живков биха завидели на словесното дръзновение: „Когато малкият Бойко Борисов бил на 2 годинки, взел едно от любимите си детски влакчета – и го посадил в земята. Мислел си, че и то, по подобие на зеленчуците и цветята в градината, ще израсне голямо от земята. Например – ще избуи като доматите на майка му Венета. Разбира се, докато осъзнал, че това няма как да се случи, вече бил смъмрен качествено”. По-нататък следват истински шедьоври: „Любопитен момент е, че Бойко Борисов от невръстно хлапе е знаел, че един ден ще бъде полицай. Кака му даже редовно му изрязвала от фолио шерифски значки”. Шерифски звезди през 60-те години? Може, ама Дзержински казва друго. Попова ни разкрива още как Бойко ядял по култов начин пържени картофки. Култов начин… (През 1938 г. Детиздат в Москва подгатвя издаването на книжка за детството на Сталин. Когато докладват на вожда за това, той сяда и пише писмо до издателството: Възразявам решително срещу издаването на книжка за моето детство. Децата могат да се заблудят, че има безгрешни герои”. След година обаче книжката все пак излиза и георят е… безгрешен.)
Но и Анелия Попова е само песъчинка в строящата се кула на възторга. Нейният творчески ръководител Ивайло Крачунов лети още по-високо. Той сравнява Борисов с Роналдо. Пише също: „Премиерът посича корупцията на всички нива със серия решителни мерки”. Коя корупция, по кои нива, бе Крачунов! Дай поне един пример. Защото иначе излиза, че си това, което си мислим че си.
Недялко Недялков, издател на Пик също „кове” с чука на словото: „Аз не го идеализирам Бойко Борисов. Това е единственият политик в България, който реално стъпва на земята си и реално стъпващ на някакъв рейтинг. ГЕРБ това е Бойко Борисов. Тя управлява. В близките години ще е така”.
И продължава удря по наковалнята докато горката проумее че: „Борисов е гарант за гражданския мир, единствената фигура, около която може да се обедини нацията в комплицирания вътрешнополитически и международен контекст”.
„Стандарт”, „Труд”, „Телеграф”, „Монитор”, „Уикенд” не остават по-назад. Кулата расте. Радостта от успехите също. Сякаш чуваме рапорти за съкратени петилетки, електификация и юзини, рекордни добиви и герои на труда.
Някога наричали тази стилистика Сталинияна. По личността на вожда Сталин са губили разсъдък дори автори като Анри Барбюс и Пабло Неруда. Целта – тогава и днес – е изграждането на митологичен образ. Някога обаче го правели повече с вяра, а днес в основата на култа е материалния интерес. Дали ще наречем мазните послания на пеевските медии Бойконияна е без значение. Дали участниците в тази пропаганда си дават сметка, че постигат обратен ефект? И не го ли правят нарочно тъкмо, заради този ефект? Изследователят на националсоциализма Лион Фойхтвангер казва: „Няма по-противно нещо от преувеличеното преклонение пред дадена личност. Няма и по-голямо унижение за същата тази личност”.
Националните телевизии не остават по-назад в желанието си да са крепостни, на когото трябва. Сякаш за тях се отнасят думите на Салтиков-Щедрин: „Когато минаваше покрай нивите, селяните се покланяха доземи. Той повдигаше брадичките на по-младите и ги оглеждаше внимателно. Откриеше ли чертите, които търсеше, тънка усмивка се появяваше на лицето му. Те бяха негови. Настина негови…”
Борисов не поръчва шербетените напъни на ибрикчийте в журналистиката. Той пиара си го прави сам и както го разбира. Тях обаче хем презира, хем „бащински” контролира и отглежда като магнолиите в двора си. Дали те знаят? Естествено, но много им харесва. Забелязани са и се държат като погалени по главиците.
За пореден път се опитват да ни разделят на „добри” и „лоши”. „Добрите” са прехласнатите от действията на властта, а лошите – които си позволяват да я критикуват. Вече втръснаха заплашителните заглавия, че някой „клати каинета” и замисля „преврат на Борисов”. Толкова изтъркано, колкото и глупаво. Затова сме последни по доходи, жизен стандарт и социални придобивки и първи по болести, смъртност, корупция и изтичане на „мозъци”. Успокояват ни, че не пращат вече за изказано мнение в Белене, но премълчават за прокуратурата, МВР, тайните служби, НАП и пр. „инструменти” за вкарване „в правия път” на непокорните. Това са новите, демократичните форми на „Arbeit Macht Frei” (Трудът освобождава) и „Jedem das seine” (Всекиму заслуженото)… Повярвайте ми, такива са. Знам го от собствен опит.
Добре е да се знае обаче, че най-ревностните трубадури на властта, първи са хвърлили камък по Слънцето, когато спре да ги огрява. България няма да е изключение.
Дали е пресилено да говорим за култ в днешно време? Вие отговорете след този цитат пак от Пеевската пропагандна машина: „България няма нужда от марионетни правителства с неколкомесечен живот, послушни на воюващи помежду си олигархични кръгове. България има нужда от стабилност, твърда ръка, възраждане на армията, спазване на законността, възкресяване на изконните ценности, ясно формулирана национална доктрина. Това ще бъде гарантирано само от силен президент с разширени правомощия и общонародна подкрепа.
Кой – ако не Борисов? Кога – ако не сега?”
Опитите за създаване на култ, но по-така, по-съвременен, ще продължат. Това е таванът на въображението на „мозъчния тръст” на Кой. Въпросът е обществото да не изгуби посоката. Ще преживеем и тази тъпня, но дотогава ще е гадно.
А откъсът, цитиран в началото, е от речта на Адолф Хитлер пред учредителния конгрес на Германския трудов фронт на 10 май 1933 г. Хубави думи, довели до най-голямата трагедия в историята. В началото намеренията винаги са добри. Не правя аналог, но не е лошо да имаме едно наем. Границата е много тънка. През 2002 г. в Южна Дакота, САЩ издигнаха 5-метров бюст на Джордж Буш-младши. „Ами щом народът го приема…”, бе скромният коментар на действащия тогава президент. През 2006 г. бюст на Буш се появи и във Вашингтон. После в Албания, в Косово…
Бюстовете и паметниците на Путин в Русия вече са над 20. Не сме ние авторите, както се казва, но това не е смекчаващо вината обстоятелство.
Огнян Стефанов
