През април на 1979 г. хората в съветския град Свердловск започват мистериозно да се разболяват: треска, кашлица, повръщане. Близо 70 души умират вследствие на внезапната болест. Когато пристигат официални лица от Москва, за да направят проверка на случая, заключават, че жертвите са се натровили от яденето на месо от животни, заразени с антракс.
Но причината за епидемията не е заразен добитък.
Всичко се случва заради инцидент в тайна лаборатория за биологични оръжия, от която смъртоносни спори на антракс са успели да се разпространят във въздуха на Свердловск, както по-късни разкрити доказателства, ще ни разкрият.
Благодарение на усъвършенстването на ДНК изследванията учените успяват да сглобят по-детайлна картина за смъртоносния антракс. Тази година, както Ars Technica наскоро отбеляза, американски учени най-накрая проследяват произхода на щама – използвайки проби от аутопсиите на починалите пациенти от Свердловск, запазени в тайна от съветски патолози.
Скоро след инцидента в СССР, германските и британските вестници съобщават информация за изтичане на антракс от военната база в Свердловск. Руснаците отричат яростно. През 1988 г. съветски представители заминават за САЩ и изнасят тричасова реч пред Националната академия на науките, като представят факти, цифри и дори предметни стъкла с чревна тъкан, взета при аутопсиите.
“Голяма част от загадките около мистериозната епидемия в Свердловск от 1979 г. бяха разбулени този месец, когато група съветски учени дойдоха в Съединените щати и се срещнаха с учени и журналисти, за да се дадат от първа ръка информация какво точно се е случило”, се казва в статия в Science News.
Не всички обаче вярват на обяснението.
Спорите от антракс действително могат да живеят в почвата, възможно е и да натровят хората при случаен контакт – но никога досега не се е случвал подобен инцидент в такъв мащаб. По това време разузнавателните служби на САЩ вече имат класифицирана информация за инцидент в лабораторията за биологични оръжия.
“Още тогава знаех, че ни лъжат”, казва Филип Ръсел, пенсиониран военен специалист по инфекциозни заболявания. “Знаех, че лъжат, защото от военното разузнаване ме бяха информирали за доказателствата, с които разполагат”.
Широката публика и академичните среди обаче получават неопровержимо доказателство за съществуването на биологични оръжия в Свердловск едва през 1992 г., след като Съветският съюз се разпада.
В същата година биологът от Харвард Матю Меселсън застава начело на екип от американски учени, който посещава Русия, за да разследва случая. Именно Меселсън е този, който успява да убеди съветските власти да организират онази среща в Националната академия на науките през 1988 г.
Той и колегите му са склонни да повярват на съветската версия за заразеното месо. Но в Свердловск те откриват доказателство, което опровергава официалната информация, подадена от техните колеги.
Това доказателство са телата на жертвите. Патолозите, които извършват аутопсиите през 1979 г., Фаина Абрамова и Лев Гринберг успяват да скрият тъканни проби и да ги запазят в продължение на 12 години във формалдехид, запечатани в парафин.
В книгата си “Антракс: Разследването на смъртоносната епидемия” Джийн Гилемин, съпругата на Меселсън и член на екипа на САЩ, описва как Абрамова успява да запази материалите:
„През 1979 г. тя поема риска да скрие пробите, по които работи, след като разбира, че КГБ изисква всички доклади от аутопсията. Тя ни каза, че е консервирала в буркани цели органи на жертвите, съхранени във формалдехид в музея на патологията към болницата. Тези органи са разположени по рафтовете сред други подобни буркани.
Тя скрива тъканните проби в един ъглов шкаф в близост до залата за аутопсии. Когато я попитах защо го е направила, тя отговори гордо: “Това ми е работата!”
Когато патологът Дейвид Уокър разглежда снимките на съветските си колеги, той разбира веднага каква е истината. “Още от първата снимка, която ми показаха, знаех, че смъртта е причинена от вдишване на антракс”, казва Уокър.
При попадане в дихателния апарат спорите на антракс покълват в лимфните възли в гърдите, след което белите дробове се пълнят с кръв и течност. Това прави впечатление и на Уокър. Жертвите определено не са починали вследствие на поглъщане на заразено с антракс месо; те са умрели от спорите антракс, които са вдишали от въздуха.
Появяват се и допълнителни доказателства. Екипът от САЩ интервюира роднини на пациентите и прави карта на местоположението им, а на базата на посоката на вятъра се ориентират за позицията на съоръжението за биологични оръжия. Освен това през 1992 г. съветският учен Кен Алибек, който работи по програмата за биологични оръжия, емигрира в САЩ и признава, че антраксът е изпуснат вследствие на дефект при подмяната на въздушен филтър в базата в Свердловск.
В крайна сметка патологът Гринберг пристига в Тексас и започва да работи с Уокър. Той носи със себе си консервираните органи и пробите.
“Още от първата снимка, която ми показаха, знаех, че е вдишване на антракс.”
Лабораторната техника по това време обаче не може да даде по-подробна информация на учените. За да разберат повече за самия щам, те трябва да изследват пробите на молекулярно ниво – да проследят последователността на ДНК-то на антракса. Т.нар. секвениране може да хвърли светлина върху това дали руснаците са работили върху щам, резистентен към ваксини и антибиотици – нещо, което би го направило още по-мощно смъртоносно биологично оръжие.
През 1996 г. микробиологът Пол Кейм от Университета в Северна Аризона решава да направи този опит.
“Инструментите през 1996 г. бяха доста примитивни по днешните стандарти, но по това време смятахме, че притежаваме върха на техниката”, казва той.
Проблемът е, че формалдехидът, който запазва структурата на тъканите, разкъсва ДНК-то им на парчета. Те успяват да проучат някои части, но увреждането на ДНК не им позволява да разкрият достатъчно.
Днес, обаче, новото поколение секвениране позволява сглобяването на парчета от ДНК с помощта на компютър.
“Буквално трябваше да изчакаме технологията да навакса”, казва Кейм. Екипът му взема две проби от запазената тъкан и отрязва малко от един ъгъл, за да ги подложи на секвениране в машината. Съветският антраксов щам, както разбираме години по-късно, съвпада напълно с естествени щамове. Лабораторията в Свердловск не е разработвала генетично модифициран антракс.
Почти четиресет години по-късно, учените вече имат почти пълна картина на щама, който уби толкова много хора в СССР. До ден днешен това е най-смъртоносната епидемия вследствие на вдишване на антракс в историята.
