В навечерието на 80-годишнината от началото на войната на Запад вече се разгръща широка „информационна кампания” по формирането на „единно разбиране на европейската история”, насочена към „признаването” на „престъпленията на комунизма” против човечеството в юридически порядък, така както това е сторено по отношение на нацизма. Но ако се поставя въпросът за отговорността за тези престъпления, то именно Русия като основна жертва на общоевропейската военна експанзия през ХХ в., трябва да поеме върху себе си инициативата за огласяването и осъждането /със съответните политически последици от това/ на истинските виновници за състоялото се световно клане. И ключов тук се явява въпросът за това кой обезпечи идването на власт на нацистите и кой ги насочваше по пътя към предизвикването на световната катастрофа.
Цялата предвоенна история на Германия показва, че за обезпечаването на „нужния” политически курс са послужили управляемите финансови сътресения, в които в крайна сметка светът се оказва въвлечен и понастоящем
РЕЧТА ПРЕД ИМПЕРСКИЯ СЪД В ЛАЙПЦИГ ПРЕЗ 1933 г.
И тогава, и сега организатори на тези жестоки финансови сътресения са еврейските англоамерикански финансови кланове, образуващи висшата световна банкерска прослойка. И затова, когато съвършено справедливо се предлага да бъде обявен 30 септември – датата на подписването на Мюнхенския сговор – за Ден на паметта на жертвите на либерализма и националсоциализма, трябва винаги да се помни, че този сговор беше просто едно от звената във веригата от събития, подготвени в пълно съответствие с плановете на англо-американската еврейска финансова върхушка, чиято стратегия е насочена към организирането и провеждането на военно стълкновение между СССР и Германия.
В предвоенната история на Европа можем да отделим множество дати, които световната общественост трябва да отбелязва официално като Дни на паметта на жертвите на пакта на международните банкери и нацистите.
Също толкова трагична дата, за съжаление, се явява и денят на подписването на т.нар. „конкордат” между Ватикана и нацистка Германия, обрекъл християните-католици на тотално и до живот подчинение на нацисткия режим.
Ключовите структури, определящи стратегията на следвоенното развитие на Запада са централните, основополагащите финансови институти на Великобритания и САЩ – Bank of England и Федералната Резервна система на САЩ, както и свързаните с тях индустриално-финансови организации, поставили си за цел установяването на абсолютен контрол над финансовата система на Германия с оглед да могат да управляват и политическите процеси в Централна Европа.
В хода на реализацията на тази стратегия могат да бъдат откроени следните етапи:
І-ви: от 1919 г. до 1924 г. – подготовка на почвата за масивни американски финансови вливания в германската икономика;
ІІ-ри: от 1924 г. до 1929 г. – установяване на пълен контрол над финансовата система на Германия и финансовата поддръжка на националсоциализма;
ІІІ-ти: от 1929 г. до 1933 г. – предизвикване и разгръщане на най-дълбоката финансова и икономическа криза, изобщо позната дотогава в историята и обезпечаване идването на нацистите на власт и
ІV-ти етап: от 1933 г. до 1939 г. – финансово сътрудничество с нацистката власт и поддържанe на нейната експанзионистична външна политика, насочена към неизбежното подпалване на нова световна война.
При първия етап, в главни лостове за обезпечаване проникването на американския капитал в Европа, се превръщат военновременните дългове и тясно свързания с тях проблем за непосилните германски репарации. След формалното встъпване на САЩ в Първата Световна война, те предоставят на съюзниците си /на първо място Франция и Англия/ заеми на общо стойност 8,8 млрд. $.
Общата сума на военната задлъжнялост вкл.и заемите, предоставени от САЩ през периода 1919 – 1921 г., съставлява вече над 11 милиарда /млрд./ $. Страните-длъжници се опитват да решат собствените си проблеми за сметка на Германия, натрапвайки й една наистина огромна сума и непосилни условия за изплащането на репарациите. Предизвиканите от това бягства на германските капитали зад граница и отказът от плащането на данъци доведоха до такъв чудовищен дефицит в държавния бюджет, че той би могъл да бъде покрит само за сметка на масово емитираните и с нищо необезпечени марки. В резултат на това настъпва пълният колапс на германската валута – „Великата инфлация” от 1923 г., съставляваща 578 512 %, когато един долар се разменя за 4,2 ТРИЛИОНА германски марки. Германските индустриалци започват открито да саботират всички мероприятия по изплащането на репарационните задължения, което в крайна сметка провокира и избухването на т.нар. „Рурска криза” – френско-белгийската окупация на Рурския басейн през януари 1923 г. Това е, което очакват англо-американските управляващи кръгове, за да „позволят” на Франция да затъне в предизвестената авантюра и доказвайки неспособността й да реши проблема, да вземат инициативата в свои ръце. Американският държавен секретар от онова време Юз посочва: „Трябва да се изчака, за да узрее Европа за това щото да бъде прието американското предложение”. Новият проект се разработва в сърцето на Джей Пи „Морган” по указание на шефа на „Банк ъф Ингланд Монтегю Норман. В основата му са залегнали идеите на представителя на „Дрезднер Банк” Ялмар Шахт., формулирани от него още през март 1922 г. по предложение на Джон Фостър Дълес /бъдещ държавен секретар в администрацията на президента Айзенхауер/, юридически съветник на президента Уудроу Уилсън на Парижката мирна конференция.
Джон Фостър Дълес предава тази записка на главния представител на „Джей Пи Морган”, след което Дж.П.Морган препоръчва Ялмар Шахт на М.Норман, а последният – на ваймарските управници.
През декември 1923 г. Ялмар Хорас Грийли Шахт /нем. Hjalmar Horace Greeley Schacht (22 януари 1877, Тинглеф, провинция Шлезвиг-Холщайн — 3 юни 1970, Мюнхен)/ Ялмар Шахт ще стане управляващ „Райхсбанк” и ще изиграе водеща роля в сближаването на англоамериканските и германските финансови кръгове.
През лятото на 1924 г. този проект, известен като „Планът Доус” /по името на председателя на изготвилия го комитет от експерти, американският банкер и директор на една от банките от групата на J.P.Morgan – Charles G. Dawes респ. „The Dawes Plan”, б.пр./ е приет на Лондонската конференция. Планът предвижда двукратно намаляване на германските репарации и решава въпроса за източниците на тяхното покритие. Главната му задача обаче е обезпечаването на благоприятни условия за американските инвестиции, които биха били възможни единствено при стабилизиране на германската марка. За целта „Планът Доус” предвиждал предоставянето на Германия на крупен заем в размер на 200 милиона $ /800 милиона германски марки/, половината от който се възлагала на банковата група Джей Пи Морган. При това англоамериканските банки установявали контрол не само върху преводите на германските плащания, но още и върху бюджета, системата на паричното обръщение и в значителна степен върху кредитната система на страната.
Към август 1924 г. старата германска марка е вече заменена с нова, финансовото положение на Германия е напълно стабилизирано и, както пише изследователят Г.Д Препарта, „Ваймарската република беше подготвена за най-живописната икономическа помощ в историята, последвана от най-зловещата жътва в човешката история” – „във финансовите жили на Германия като неудържим поток се вля американска кръв”. Последиците от това „живописно вливане” изобщо не се забавят.
На първо място, по силата на това, че ежегодните германски плащания по репарациите отивали за покриване сумите по изплащаните дългове към съюзниците, се установява т.нар. „абсурден ваймарски кръг”. Златото, плащано от Германия във вид на военни репарации се продавало, заделяло и изчезвало в САЩ, откъдето във вид на „помощи” съгласно плана, се връщало обратно в Германия, която го отдавала на Англия и Франция, а те пък от своя страна с него изплащали военните си дългове към САЩ. Последните, облагайки го от своя страна с проценти, отново го изпращали обратно към Германия. Като краен резултат всички в Германия живеели в дългове и било съвършено ясно, че в случай, че Уолстрийт оттегли заемите си, страната моментално ще претърпи пълен банкрут. При това американските банкери не биха загубили нищо доколкото в случая, получавайки срещу заемите германски държавни облигации, те ги продавали на американските граждани. За строителство на автомагистрали.
На второ място, въпреки обстоятелството, че формално кредитите били давани за обезпечаване на плащанията, идело реч фактически за възстановяване на военно-промишления комплекс на страната. Работата е в това, че за кредитите германците се разплащали с акции от предприятия така, че американският капитал започнал активно да се интегрира в германската икономика. Общата сума на чуждестранните вложения в германската промишленост за периода 1924 – 1929 г. възлязла на почти 63 милиарда златни марки /30 милиарда съставлявали заеми/, а плащането на репарации – 10 милиарда марки. 70% от финансовите постъпления били обезпечавани от американските банкери, основно от банките на Джей Пи Морган.
На откриването на новия клон на Reichsbank. Май 1932.
На откриването на новия клон на Reichsbank. Май 1932.
В резултат още през 1929 г. германската промишленост излязла на второ място в света, но в преобладаващата си част тя вече се намирала в ръцете на водещите американски финансово-промишлени групи. Така, «И.Г.Фарбениндустри», този втори по значимост доставчик на германската военна машина, финансирал до 45% предизборната кампания на Хитлер през 1930 г., се намирал под контрола на Рокфелеровата „Стандарт Ойл”. Морган пък чрез “General Electric” контролирали германската радио – и електротехническа промишленост в лицето на AEG и Siemens /към 1933 г. 30% от акциите на AEG принадлежат на “General Electric”/, чрез съобщителната компания ITT – 40% от телефонната мрежа на Германия, като освен това й принадлежали и 30% от акциите на самолетостроителната компания „Фокке – Вулф”.”Дженерал Мотърс”, принадлежащ на клана Дюпон, установява контрол върху „Опел” АГ, Хенри Форд контролирал 100% от акциите на концерна „Фолксваген”. През 1926 г. с участието на Рокфелеровата банка „Дилън Рийд и Ко.” възниква вторият по големина след „ИГ Фарбениндустри” индустриален монопол в Германия – металургичният концерн „Ферайнигте Щалверке” /”Vereinigte Stahlwerke”/ на Тисен, Флик, Волф и Феглер.
Американското сътрудничество с германския военно-промишлен комплекс било дотолкова интензивно и всепроникващо, че към 1933 г. под контрола на американския финансов капитал се оказали ключови отрасли на германската промишленост и такива крупни банки като «Дойче Банк», «Дрезднер Банк», «Донат Банк» и др. За тази цел американците похарчили над 150 дългосрочни заема, отпуснати в продължение на 7 години, така че планът Доус неслучайно е наричан от изследователите „първата германска петилетка в навечерието на войната”.
Едновременно с това е в ход и подготовката на политическата сила, призвана да изиграе решаващата роля в реализацията на англоамериканските планове. Става дума за финансирането на нацистката партия и лично на Адолф Хитлер. Създадената през 1919 г. националсоциалистическа партия /Националсоциалистическа Германска работническа партия, NSDAP/ започва издигането си чак през пролетта на 1922 г., когато у нейният лидер се появяват финансови средства. Както пише в мемоарите си бившият германски канцлер Брюнинг, от 1923 г. нататък Хитлер започва да получава крупни парични суми от чужбина. Откъде, остава неизвестно, но са постъпвали чрез швейцарски и шведски банки.
Известно е също така, че през 1922 г. в Мюнхен се е състояла среща между Адолф Хитлер и тогавашният военен аташе на САЩ в Германия кап.Труман Смит, изготвил за провеждането й подробно донесение впоследствие до вашингтонските си началници в Управлението за военно разузнаване /Разузнавателно управление на американската армия или по-точно, Разузнавателно управление на сухопътните сили на американската армия, Army Intelligence/, в което той дава изключително висока оценка на личността на Хитлер. Именно чрез Смит в най-близкото обкръжение на Хитлер е бил въведен Ернст Франц Зедгвик Ханфщенгъл /Путци/, възпитаник на Харвардския ун-т, изиграл ключова роля във формирането на Хитлер като политик, оказал му значителна финансова поддръжка и обезпечил познанството и връзките му с високопоставени британски политически фигури вкл. Чърчил-баща и син, прес-секретар на НСДАП през периода 1933-1937 г. През 1937 г. Ханфщенгъл напуска Германия и пристига в САЩ, където впоследствие в годините на войната работи като съветник на президента Франклин Делано Рузвелт. С други думи, в ход е била подготовката на Хитлер за голямата политика, но докато в Германия тече икономически разцвет, партията му остава трайно в периферията на обществения живот.
Това положение обаче рязко се променя с началото на „кризата”.
През есента на 1929 г., след провокираният от Федералния резерв крах на американските фондови борси, започва осъществяването на третия етап от германската стратегия на англоамериканските финансови кръгове. Показателен е фактът, че още от 1928 г. Уол-стрийт започва постепенно да изтегля кредитите си от Германия, но именно след финансовия колапс в САЩ, Бенк ъф Ингланд, Федералният резерв и банковата група на Джей Пи Морган вземат решение да преустановят кредитирането на Германия, предизвиквайки банкова криза и икономически крах в Централна Европа.
През септември 1931 г. Англия се отказва едностранно от златния стандарт, съзнателно разрушавайки по този начин системата за международни разплащания и спирайки напълно финансовият кислород за Ваймарската република. Междувременно, както пише Ф.Енгдал, по това време дори минималното пролонгиране /удължаване на падежа, б.пр./ на кредитите за неголеми суми, напълно би могло да предотврати неконтролируемата криза още на ранния й етап. Обаче Ялмар Шахт неочаквано подава оставка, а новият президент на Райхсбанк Ханс Лутер, назначен по изрично указание на шефовете на Федералния резерв М.Норман и Дж.Гарисън, послушно се въздържа от предприемането на каквито и да било мерки за предотвратяване колапса на големите германски банки. Затова пък с НСДАП се случва истинско финансово чудо: през септември 1930 г. в резултат на огромните „дарения” от Тисен, «И.Г. Фарбениндустри» и Кирдорф, партията получава 6,4 млн. гласа, заема второ място в Райхстага, след което и започват щедрите „пожертвувания” от чужбина. Основното свързващо звено между крупните германски индустриалци и задграничните финансисти става Ялмар Шахт.
През октомври 1931 г. в Лондон пристига Алфред Розенберг /може би най-значимият идеолог на националсоциализма, б.пр./, където се среща с най-едрите британски финансисти и бизнесмени: М.Норман, Хенри Детердинк, шефът на „Роял Дъч Шел”, предоставил лично на Хитлер до 1933 г. 10 милиона марки и най-сетне, с Франк К. Тайяркс, първо лице на лондонската „Шрьодер Бенк”, свързана с ню-йоркската „Дж.Г.Шрьодер Бенк” и кьолнската „И.Г.Щайн Банк”, принадлежащи на барон Курт фон Шрьодер. Банковият клан Шрьодер е към оня момент изключително влиятелен в световната финансова мрежа и влиза в тесния кръг на лондонските банкови фамилии, ползващи се с признато влияние върху управлението на „Бенк ъф Ингланд” /от 1918 г. до 1945 г. Тайяркс е довереното лице на Шрьодер в „Бенк ъф Ингланд”/. Шрьодер има много тесни връзки и с Морган и Рокфелер, а негов официален представител на Уол-стрийт е юридическата фирма „Съливан и Кромуел”, в която пък следва да бъде отбелязано, че по това време работят братята Джон Фостър и Алън Дълес /последният е член на Съвета на директорите на ню-йоркската банка на Шрьодер/. Тези връзки на нацистите са от решаващо значение доколкото след като през 1931 г. барон фон Шрьодер и Шахт се обръщат към водещите промишлени и финансови магнати на Германия за финансова поддръжка на НСДАП, първият въпрос, който се поставя бил следният: а как международната финансова общност и Норман лично ще се отнесат към перспективите за германско правителство, начело с Адолф Хитлер и готови ли са те да помогнат с кредити?
Отговорът бил изцяло положителен и на 4 януари 1932 г. във вилата на Курт фон Шрьодер се състояла среща между Адолф Хитлер и бъдещият райхсканцлер Франц фон Папен /назначен на 1 юни 1932 г., б.пр./, на която е сключено тайно съглашение за финансиране на НСДАП, която към оня момент е обременена с огромни дългове. На тази среща присъстват и братята Дълес, за което обстоятелство никак не обичат да споменават техните биографи. На 14 януари 1933 г. се провежда още една среща на Хитлер със Шрьодер, фон Папен и Кеплер, на която програмата на Хитлер е окончателно и напълно одобрена. Именно на нея е решен въпросът за предаването на властта на нацистите и на 30 януари 1933 г. Адолф Хитлер е назначен за райхсканцлер.
От този момент нататък започва реализацията на четвъртия етап от еврейската стратегия за Германия. Отношението на англо-американските управляващи кръгове към новото правителство става крайно благосклонно. Когато Хитлер отказва да плаща повече репарациите, което, естествено, поставило под въпрос изплащането на военните им дългове, нито Англия, нито Франция не предявяват никакви претенции пред Германия по повод на плащанията. Нещо повече. След едно пътуване на поставения отново начело на Райхсбанк Ялмар Шахт в САЩ през май 1933 г. и срещите му с президента Рузвелт и най-крупните банкери на Уолстрийт, Америка отделя за Германия нови кредити на обща стойност 1 милиард /!!!/ долара. А през юни, при пътуване до Лондон и среща с М.Норман Шахт постига и предоставянето на британски заем в размер на 2 милиарда долара и намаляване, а впоследствие и пълно прекратяване на плащанията по старите германски заеми. По такъв начин нацистите получават това, което не успява да постигне нито едно германско правителство преди това.
В началото на 1934 г., когато група най-едри финансисти се събират у М.Норман за да обсъдят политическата ситуация в Европа, Германия вече е оценена като „стабилизираща сила”, а през май с.г. Норман посещава Берлин, за да договори тайната финансова поддръжка на новия режим. През лятото на 1934 г. Британия сключва англо-германското т.нар. „трансфертно съглашение”, станало една от непоклатимите основи на британската политика по отношение на Третия райх и към края на 30-те години Германия се превръща в основен търговски партньор на Англия. Пак тогава Англия възобновява установеният още през 1931 г. мораториум върху плащанията по „плана Доус” , както и върху всички парични средства, с които Германия е задлъжняла на лондонските банки. Нещо повече. М.Норман авансира нацистите с нов заем в размер на 4 милиона фунта за „облекчаване мобилизацията на германския търговски кредит”. Англия се задължава и към частни германски концерни, напр. „И.Г.Фарбениндустри”, като при това „Бенк ъф Ингланд” инструктира своите служители да не обсъждат открито този проблем предвид на неговата конфиденциалност.
„Шрьодер банк” се превръща в главен агент на Германия във Великобритания, а през 1936 г. клонът й в Ню-Йорк се обединява с Рокфелер за създаването на инвестиционната банка „Шрьодер, Рокфелер и ко.”, която сп.”Тайм” нарича „икономически пропагандист на оста Берлин-Рим”. В резултат към 1939 г. Германия е върнала на кредиторите си по-малко от 10% от дълга й към 1932 г. обаче международните финансови кръгове проявяват всеобхватно благоволение към нацистите. Както признава самият Хитлер, четиригодишният си план той замисля на финансовото основание на чуждестранните кредити, поради което той никога не му е вдъхвал и най-малка тревога. При управлението на нацистите влиянието на чуждестранния капитал в Германия започва да расте главно за сметка на притока на преки инвестиции. През август 1934 г. „Стандарт Ойл” придобива в Германия 730 000 акра земя и построява върху тях огромни нефтопреработващи заводи, снабдявали по време на цялата последвала война нацистите с нефт.
Все по това време от САЩ в Германия е доставено най-съвременно оборудване за германските авиационни заводи на стойност 1 милион долара, на което ще започне производството на германски бойни самолети.
От американските фирми „Прат енд Уитни”, „Дъглас”, „Бендикс Авиейшън” и т.н., Германия получава огромно количество военни патенти, като по американски технологии започва производството на „Юнкерс Ю-87/. Към 1941 г. американските инвестиции в германската икономика вече надхвърлят 475 милиона долара. „Стандарт Ойл” е вложила вече в нея 120 милиона $, «Дженерал мотърс» – 35 млн, IТТ – 30 млн, а «Форд» – 17,5 млн.
Особено важна роля в обезпечаването на връзките между американските финансови кръгове и Германия изиграва „Банката за международни разплащания” /Bank for International Settlements) (BIS)/ в Базел, Швейцария, създадена през 1930 г. в съответствие с „Плана Юнг” посредством обединените усилия на световните централни банки за регулиране на получаването и разпределянето на германските репарационни плащания. И въпреки, че банката била създадена за контрол върху преводите в чуждестранна валута от Германия навън, тя започва да изпълнява точно противоположната й функция, превръщайки се в канал за прехвърляне на американски и английски пари в резервоарите на нацистите. Към началото на Втората Световна война, Банката за международни разплащания преминава напълно под контрола на Хитлер, въпреки че управлението й формално се оглавява от американеца Томас МакКитрик. Вдъхновител на това предприятие е отново Ялмар Шахт, носител на идеята за създаването на такова единно учреждение, което и в случай на световен военен конфликт би позволило да бъдат запазени непокътнати връзките между най-крупните световни финансисти.
Затова и в Устава на БМР била включена клауза, обезпечаваща на банката неприкосновеност във всяка ситуация: тя не подлежи при никакви обстоятелства нито на конфискация, нито на ликвидация, а дейността й пък не подлежи на никакъв контрол.
Това най-тясно финансово-икономическо сътрудничество между еврейските англо-американски нацистките делови кръгове, се превръща в оня фон, на който през 30-те години се провежда печално известната политика на „умиротворяване на агресора”, а също така там се състояла и премиерата на Мюнхен. Днес, когато същата световна финансова върхушка пристъпи към реализацията на плана „Великата депресия – 2” с последващо преминаване към „Новия световен ред”, огласяването на ключовата роля на тази банка в извършването на престъпления против човечеството се превръща в първостепенна задача.
