Марион е от предградие на Лил и около пет години работи в завод. “Началникът е звяр, колегите – интриганти, работата – много, заплатата – минимална”. Един ден тя просто им хлопнала вратата и отишла в Pole emploi (френското бюро по труда). Трябва да се отбележи, че й е провървяло. Там я посреща отзивчива жена (днес такива в социалните служби са единици), която се задълбочила в досието й. Няколко процента за работа в производството, няколко процента за прослужени години, няколко процента за това, че е самотна майка, плюс още за нещо друго – и така се събрали 1500 евро на месец, което е много повече от предишната й заплата. За две години Марион нито веднъж не се е изкушила да си потърси нова работа. А и защо да го прави?
90% от французите са убедени, че система за социална защита, каквато има във Франция, няма в нито една друга страна. За 86% тя е най-важното национално богатство, което е съпоставимо с Айфеловата кула. Вярно, че бюрократичната машина, изискваща безсметно количество бумаги – от сметките за ток до свидетелство за съдимост, отблъсква новаците.
Нейните тайни и блага се откриват само за търпеливите.
От средата на 80-те години по адрес на социалната система се изсипаха куп упреци. Икономистите всеки ден настояват да се преразгледа съществуващият модел. Техните опасения се потвърждават от цифрите – при три милиона безработни едва ли французите могат да твърдят, че тяхната система работи идеално. Но никой не се решава да посегне на святото. През януари 2012 г. тогавашният френски президент Никола Саркози заговори за необходимостта от реформа с оглед на по-ефективния немски модел, но след това влезе в президентска кампания и темата повече не бе повдигната.
Френската социална система покрива три основни риска: пенсия, здраве и безработица. Те са базови за всички граждани, останалото зависи от детайли: доход, положение, брой деца и т.н. Но точно това останало е толкова обширно, че обхваща практически всички сфери на живота. Тук влизат семейството, жилището, професионалните и трудови въпроси, имиграционната политика.
Незащитен не остава нито един френски гражданин – този принцип лежи в основата на социалното застраховане, създадено през 1945 г. по модела на немската социална система на Бисмарк. Официалният лозунг провъзгласявал “гаранция на всички необходими ресурси за обезпечаване на достоен живот на гражданина и неговото семейство”, “възстановяване на социалната справедливост” и “избавяне на работниците от неувереността в утрешния ден”. Оттогава се създават множество фондове, приемат се закони и поправки, социалният лабиринт става все по-сложен и неразбираем, но всеки французин и досега е твърдо убеден, че ако му се случи беда, държавата няма да го остави гладен, нито ще му поиска кредитна карта в болницата.
Социалната машина дава два вида помощ:
преки плащания, в които влизат парични помощи, пенсия или възстановяване на похарчени средства за лечение и лекарства, и предоставяне на услуги по занижена цена или напълно безплатно – тук влизат както детски градини и болници, така и курсове по кунгфу и шев и кройка. Искането за помощ трябва да е мотивирано. Най-универсалният мотив е загубата на работа. Тук за всички е ясно – французинът получава помощ при безработица в размер на 57% от своята последна заплата и има право, без да бърза, две години да си търси работа, която да приляга на желанията и възможностите му.
По-оптекаемо изглежда формулировката “социална подкрепа в рамките на държавната солидарност, насочена към борба против бедността” (тя се ползва с особена популярност сред студентите и имигрантите) и “глобална защита на всички граждани” (например държавата може частично да плати разходите за опитна детегледачка на бебе или да даде просторно социално жилище, макар и не в престижен район).
За да се получи помощ от държавата, не е задължително да си французин. Например пристигналият от Русия Владимир, преодолял всички прегради на бюрокрацията, накрая успява да се възползва от прелестите на социалната система. Той попада във Франция по правителствена стипендия. Завършва обучението си, решил да остане. Абревиатурата CAF (Caisse allocation familiale – Каса за семейна помощ) научил още в студентското общежитие. CAF раздава и субсидии за наемане на жилище. Трябва просто да се предоставят документи за скромни доходи и 80% от стойността на едностайно жилище в центъра на Париж са ти в кърпа вързани. С времето Владимир се сдобил с жена и деца и жилището му отесняло. Наложило се да моли HLM (Habitation a loyer modere – Жилище по достъпни цени). Четири години чакане, срещи със сътрудници на социалните служби, обосноваване на бедственото положение на семейството, ежегодно подновяване на заявката и накрая Владимир става собственик на 80 кв. м в парижко предградие. Предоставяйки му жилище за 550 евро на месец, държавата не го лишава от правото да получава CAF. Така от семейния бюджет за наем на жилище отиват само 100 евро месечно.
Прославената си социална система
французите плащат от собствения си джоб:
основният източник за нея, както и преди 67 г., са заплатите. От тях се отчислява минимум 25% от месечния доход. Не е евтино, но принципите на солидарността и увереността в утрешния ден си заслужават.
Прави са обаче и тези, които твърдят, че едва ли ще могат някога да се възползват от системата за сумата, която й отчисляват през целия си живот. Кристоф е млад и успешен мениджър с месечен доход около 6000 евро. От неговата заплата се отчисляват пари за всякакви фондове, включително и за “безплатно медицинско обслужване”. В същото време той е принуден да плаща и допълнителна медицинска застраховка, тъй като базовият пакет не покрива всички рискове. Хората с минимални доходи могат да претендират за други три букви – CMU (Couverture maladie universelle – Общо обезпечаване на здравето). Това също се явява допълнение към задължителната застраховка с тази разлика, че за него не трябва да се плаща.
Ориентирането в тънкостите на многочислените социални придобивки и механизмите за тяхното функциониране вече е нещо като национален спорт във Франция. Едни правят това от принципни съображения – плащам, значи трябва. Други обаче са се научили майсторски да се възползват от щедростта на системата. Владимир, който сега работи временно тук и там, казва, че понякога излишно заработените 100 евро на година могат да те изхвърлят от всички социални сметки. А понякога става и обратното – заради недостиг на няколко часа (сумата за помощта се изчислява и според количеството отработено време) можеш да получиш с 20% по-малко на месец. Той смята, че най-важното е добре да проучиш нещата и да си направиш сметката, защото никой нищо не ти обяснява. Но ако си внимателен, можеш
да си докараш минимум 50% от семейния бюджет от помощи
от държавата. Не са рядкост и примерите как в семейство с минимални доходи е изгодно да работи само един от членовете му – той запазва правото на семейна помощ и помощи за безработица, но не плаща данъци.
Срещат се и по-хитри схеми, за които може да те открехне всеки чиновник. Потенциалните кандидати умишлено удължават събеседването, разигравайки абсурдни спектакли. Това се налага, защото “преживявайки с помощи за безработица, французинът е длъжен с определена регулярност да предоставя документи, потвърждаващи, че той влага всичките си усилия да намери работа”. Но ако загубилият работата си е получавал достатъчно висока заплата, той има право на високо обезщетение – във Франция сумата може да стигне до 6000 евро на месец (рекорд в света). Защо тогава да не си починеш малко?
На особена почит в системата са хората с творчески професии, които нямат постоянен трудов договор. Така например Стефан, който дълги години се прехранва като осветител в различни театрални проекти, е достатъчно да отработи 500 часа годишно, за да получава ежемесечно SMIC (Salaire minimum interprofessionnel de croissance) – минимална помощ в размер на 1425 евро. Плюс ежегодно държавата му компенсира производствените разходи – той може спокойно да включи като такъв покупката на iPad.
За базова издръжка на своя модел на социално застраховане
Франция харчи ежегодно над 400 млрд. евро,
което е над 30% БВП – такова нещо не могат да си позволят нито съседите й в Европа, нито в ОИСР. Критиците на системата твърдят, че тя живее на кредит през последните 20 години. Тази година експертите прогнозират, че дефицитът й ще е около 14 млрд. евро. Политиците се опитват по всякакъв начин да повишат събираемостта и да съкратят разходите. Профсъюзите изкарват милиони хора на улицата, за да не се случи това.
“Социалната система на Франция не ни е по джоба!”, тръбят икономисти и експерти. “Ще се измъкнем, ще вдигнем данъците за богатите!”, отвръщат левите и профсъюзите. Нагледен пример е пенсионната реформа, проведена от Никола Саркози през 2010 г. С многочислените отстъпки и поправки той успя да вдигне пенсионната възраст до 62 г. при нужен трудов стаж от 40.5 г. (в Европа отдавна възрастта стигна 65-67 г.). Но първото нещо, което направи новият президент – социалистът Франсоа Оланд, бе частично да отмени непопулярната мярка на своя предшественик и да понижи пенсионната възраст до 60 г. при минимален трудов стаж от 41 г.
От реформата не са заинтересовани не само мързеливците, но и държавните служители и работещите в държавните предприятия. Социалната система ги е избрала за свои фаворити.
За сметка на бюджета живеят около 6 млн. души,
а цялата социална машина работи в тяхна полза.
“Основополагащият принцип бе формулиран още през 1945 г. Беше решено да има комплексна и задължителна държавна система за взаимопомощ, която да обезпечи достойно съществуване на всеки и да обедини нацията. Проблемът е, че идеята за сплотеност се разбива, сблъсквайки се с особеностите на всеки социален слой. Така например мениджърите и частните предприемачи се стремят да съхранят своите преимущества и не искат системата да работи за тях така както за работниците. Вместо да обедини, системата разедини обществото. И през 80-те години кризата стана очевидна”, обяснява Доминик Меда, социолог и специалист по социалната система. Например обикновен работник за всяко дадено евро за пенсия в продължение на 40 години ще получи 1.60 евро пенсия. Докато сътрудник в държавна компания – например жп превозвача SNCF, ще излезе в пенсия на 50 г. и за всяко отделено евро ще получи 3.2. Забележително е и че за държавните служители пенсията се изчислява въз основа на доходите за последните шест месеца, докато в частния сектор се вземат предвид последните 20 години. Подобен подход се аргументира с това, че държавната служба не е бизнес, а уморителна, отговорна и нископлатена работа.
Критиците на социалната система твърдят, че тя влияе пагубно и на конкурентоспособността. Според последния доклад на Световния икономически форум Франция продължава своя срив и вече е извън първата двадесетица на световните лидери. Икономическият ръст е нулев, безработните надхвърлят три милиона, което е над 10% от трудоспособното население на страната. Но на компаниите просто не им е изгодно да наемат работници на постоянни договори – отчисленията, които работодателите трябва да правят в различните социални фондове, непрекъснато се увеличават. Затова французите редовно се задоволяват с временни договори и помощи.
Кръгът се затваря. Системата е остаряла, станала е негъвкава, твърде скъпа и неефективна, но никой не дръзва да я “пенсионира”. Новият президент най-малко би имал смелостта нещо да промени, тъй като неговият електорат са точно подопечните на социалната система. Нещата при него и без това не вървят добре – рейтингът му стремително пада, кризата бавно, но сигурно поглъща Франция, безработицата расте и за да се задържи на президентския пост, на Оланд му е по-изгодно да обявява увеличение на данъците за богатите и да разрешава еднополовите бракове, отколкото да се заеме с реформа на социалната система. Точно това неговите избиратели няма да му простят.
