През годините неведнъж съм се питал защо хората емигрират. Защо ние, българите, емигрираме. Обикаляйки половината свят, така и не получих отговор на въпроса си, докато един ден просто осъзнах всичко. В рамките на един светофар време.
Причината, хората да емигрират, е в уважението или по-точно – в липсата на уважение. Бих могъл да завърша с това, но от уважение към хората, отворили тази статия, ще ви дам още малко информация, с която ще се обоснова.
Държавата не уважава своите граждани.
Не само с това, че ни предлага и допуска изроди и престъпници като кандидати за президенти. Всъщност, ежедневното неуважение е много по-страшно.
Държавата ни мачка символично в градския транспорт. Не, че е скъпо да се купи още някой и друг автобус и всичко да се синхронизира правилно, за да е удобно на хората. Но държавата (в случая, и общината) иска да покаже отношението си и да демонстрира, че може да ни мачка, колкото си иска, в претъпканите превозни средства.
Държавата ни мачка и чрез служителите си.
Полицаят се обръща към вас с неуважителното “Ей, я ела тук и си дай документите!” или пък те спира с презумпцията, че или си терорист-наркоман, или си нарушител на пътя, след което съвестно търси причина да те глоби и упражни неуважителна власт над теб.
Държавата не уважава никого и като поставя намусени чиновници, които ни препращат от гише на гише, демонстрира собствената си власт и липса на отношение към времето на гражданите.
Държавата не уважава твоите права, затова и не ѝ пука, че съдът не работи.
Той всъщност работи, но в посока да унижи теб – обикновения гражданин.
Държавата не уважава и твоите родители, като им подхвърля пенсии с размера на една вечеря в ресторант на депутат.
Държавата не уважава и твоето дете, като го скопява емоционално и интелектуално в училище, за да го направи достоен за неуважение гражданин.
Когато държавата със своя безкраен апарат не уважава гражданите, в един момент гражданите започват да не уважават както държавата, така и себеподобните си, тъй като се чувстват безсилни или ги е страх да окажат натиск върху държавата, те оказват натиск върху околните, демонстрирайки двойно по-голямо неуважение.
За това се чуват клаксони, когато някой не е потеглил на оранжево на светофара. За това плочките ни са с локви – защото майсторът не уважава пешеходеца. За това шофьорите паркират на места за хора с увреждания, тротоари и пешеходни пътеки – защото не уважават никого, освен този с по-скъпата кола… и то единствено от страх, защото той проявява двойно по-силно неуважението си.
В заведенията служителите коментират своите клиенти пред очите на другите клиенти, не уважават нито тях, нито работодателите си.
Накрая никой никого не уважава.
Какъв е резултатът от цялото това неуважение ли? Ако прекараш достатъчно време в тази враждебна неуважителна среда, ти рано или късно ще станеш човек, който не уважава себе си.
Защото само по себе си, допускането да бъдеш унижаван, показва, че ти вече си загубил самоуважението си. И когато това стане, връщане назад няма.
Просто ще гласуваме за поредния идиот (пък бил той и от женски род), с което ще демонстрираме собственото си неуважение към нас самите.
Това е причината много хора да изберат произволна друга държава.
Да, може и усмивките там да са лицемерни, може и уважението там да не е искрено, може и средата там да е стерилна… Но да, ще ни се усмихват, ще ходим по плочки без локви, ще пътуваме в нормални условия, в транспорт, направен да вози хора, а не биомаса.
И да, обществото ще ни уважава, макар и да няма причина да го прави, макар и да не сме го заслужили с нищо. Ще ни уважава, при това с усмивка.
Усмивката. Нейната липса е първият симптом на умиращото от болестта на неуважението общество.
*Статията на Александър Ненов е от сайта Trio.bg
