На 15-ти февруари тази година, внесохме в Министерския Съвет и Министерството на Образованието и Науката отворено писмо, включващо седем идеи, с молба към правителството да защити българската национална идентичност.
Причината да предприемем тази инициатива е една доста странна и същевременно агресивна тенденция в българското образование – една от най-статичните откъм промени науки, а именно историята, напоследък търпи най-много промени и реформи в училищните планове.
Разбира се, нови историографски източници и археологически открития се появяват често, но те почти винаги добавят само контрасти към вече познатото и рядко предоставят нещо напълно ново.
В България обаче, конспектите по история и учебниците към тях се променят ежегодно.
Те се лутат между криворазбрана толерантност и преекспониран патриотизъм, с единствената цел да се обслужват определени политически партии и прилежащият им електорат.
В резултат от това, половината млади българи са незаинтересовани от историята на народа си, а другата половина е възприела някаква крайна форма на патриотизъм, граничеща по–скоро с шовинизъм.
В нито една суверенна държава учебният предмет История не е заложник на политически интереси и електорални нагласи. Неговата основната функция е да създава национално самосъзнание и произхождащите от това отговорности.
Наблюдаваме две притеснителни тенденции.
Първата е когато Историята се превърне в учебник по Хронология.
Когато масивът от дати и личности преобладава и прави предмета отблъскващ. Когато логическата нишка липсва и събитията се разглеждат отделно едно от друго, като стрелата на Зенон, която достига до мишената в безброй отделни моменти, в които е неподвижна. Така обаче изпускате най-важното от науката история – а именно всичко онова, което се случва между отделните битки. Промените в социалните системи и политичски, и икономически идеологии, значението на отделната личност и гражданското общество.
Историята не може и не бива да се изучава, без да се анализират причините за основните процеси и промени и да се развие разбиране към историческите източници.
Втората и доста по-сериозна причина е наблюдаваният опит за “либерализация” на Историята, като училищен предмет. Когато водещи страни в това отношение като Великобритания и Франция правят обратен завой към все по-националоцентрично образование, България да продължава своите псевдо-обективни реформи.
Нещото, което не проумяваме е защо се опитвате да промените функцията на учебната дисциплина История и я приравнявате с тази на науката История.
Едва ли, не Ви е ясно, че училището, навсякъде по света, заедно с честването на националните празници се използва, за да се изгради и поддържа чувството на национална принадлежност и отговорност.
Подобрява ли се българското образование, когато премахнете емоционалните етикети като „герой“ и покажете какво мислят другите държави за най-светлите личности в българската история?
Кое е по-градивно, да се изучават идеите на Васил Левски или това, че според османското законодателство той е бил престъпник?
Кое от двете има по-голяма информативна стойност за нас българите?
Толерантността е страхотно качество, но само когато е универсална и споделена.
В противен случай лесно може да се превърне в наивност.
Може би е редно да се изчака с „обективната“ История в училище, може би е редно да се анализират и политическият, и историческият контекст преди да се привнасят реформи от други държави, колкото и спорно да е тяхното съществуване там.
Защо е нужно да се заигравате с Османското робство?
Толкова ли е трудно да се разбере, че българският народ приема този период емоционално и независимо дали ще го наричаме владичество или робство, споменаването на Батак води до едни и същи конотации. Или имате други подбуди?
Превърнахте диалога робство-владичество в един политически субект, някакъв паник-бутон, който умело натискате, когато искате да отвлечете общественото внимание.
Като лампичката в експеримента на Павлов, чието светкане кара кучето да реагира по определен начин. И докато вървят дискусиите, за това кое от двете е по-правилно, безумното прекрояване на българската история протича незабелязано. Например, в момента в учебниците по история могат да се прочетат неща като: „след османското завладяване българите запазили християнската си вяра, езика и достойнството си.“.
А какво да кажем за един от учебници от 11 клас, в който борбите на българите в Тракия и Македония са представени в едно единствено изречение?
Истинско недоумение будят дори учебници за 3-4 клас, където е могло да се намери място да се обясни за Възродителния процес от 1984 г., но няма нито дума за еничарството и насилствената ислямизация.
Ако пък смятате, че е наложително децата на такава ранна възраст да изучават Възродителния процес, правейки това извън контекста на престъпленията на тоталитарния режим в България, много от тях ще останат с впечатлението, че той е бил по-скоро резултат от някакъв религиозен апартейд от страна на българите към техните сънародните от турски произход.
Така, докато всички са вторачени в спор, воден безброй пъти и с предизвестен край, вие успявате да прокарате „факти“, които изкривяват истината за българската история, премествайки фокуса върху други държави и събития.
Господин Министър-Председател и госпожо Министър на образованието и науката, мислите ли, че зад вашите действия не прозират желанията на определени политически кръгове?
Залагате на карта бъдещето на българската нация, в момент, когато е видно, че ролята на националата държава в световен план възвръща първостепеното си значение.
Бихте ли посочили примери от толеранти и обективни учебници по История от Сърбия, Гърция или Турция?
Ако целта Ви е българската история да не отблъсква определени сегменти от обществото ни, най-лесният начин да се случи това е всички исторически факти и събития, отнасящи се до страната ни да бъдат предадени вярно и без свободни интерпретации на българските ученици.
Нека всички знаят, че кланетата в Батак, Перущица и Стара Загора не са извършени от редовната османска армия, а от башибозук, включващ хора от всякакъв етнос и религия. Ако в учебниците вместо термините „турци“ и „турско“ се използват по-правилните „османци“ и „османско“ по отношение на представителите на Османската империя и събитията, случили се по нейно време, тогава дали би имало значение дали България е била под османско робство или под османско владичество?
Българските граждани, независимо от техния етнос, народност или религия, не са наследници на несъществуващата Османска Империя, а на хората, които по нейно време са живяли и продължават да живеят на територията на България.
Направете образованието интересно, занимателно и приобщаващо, но не отнемайте основните му функции!
Апелираме към вас да организирате широк обществен дебат за съдържанието на учебните програми по история, който да включва повече експерти и граждански организации и по-малко политици, финансирани от чужди правителства и „групи със специални интереси”.
***
Автори: Красимир Митрев и Иван Цолов
Неформално сдружение на футболни привърженици за активно гражданско общество „Цар Симеон Велики“
Красимир Митрев
Завършил е История в Югозападният университет в Благоевград, а има и втора бакалавърска степен по Политология от Шефийлдския Университет в Англия. Президент е на българското студентско общество в Шефилд. Тази есен започва магистратура по Европейско Право и Политика.
Иван Цолов
В момента е студент в Университета по Архитектура Строителство и Геодезия в специалността “Транспортно строителство”. Българската и международната история са негово хоби.
