Ситуацията във Венецуела е симптоматична за целия регион: “червените революции” оставят след себе си един затъващ в кризи континент, твърди в коментара си за ФАЦ Матиас Рюб.
Протести на опозицията в столицата Каракас
“Червените” правителства не можаха да преодолеят злините, култивирани още от военните диктатури и режими в Латинска Америка. Корупцията и клиентелизмът просто си смениха цвета. В борбата за запазване на властта, левите вождове също използваха всички средства и не се спираха пред нищо в преследването на политическите си противници. Левичарите в Латинска Америка твърдят, че само те могат да подобрят съдбата на маргинализираните, а смяната на властта би означавала връщане в историческия мрак на колониализма и грабителския капитализъм.
Сега в Латинска Америка се надига нова вълна. Симптоматична за това е ситуацията във Венецуела – страната-модел на “социализма на 21-и век”. Как изглеждат нещата там?
Пред имплозия
Венецуела тъне в мизерия, а Мадуро продължава да демонстрира твърдост. Колко ли ще се задържи той и дали по време на борбата му за власт страната няма да стане изцяло неконтролируема, да стигне до гражданска война? (18.05.2016)
Над Венецуела се спусна нощта
Социалистът на 21 век
Хората са принудени да се редят на опашки, за да си набавят хранителни продукти или тоалетна хартия, например. Инфлацията във Венецуела е най-високата в света – гони 700 процента. Миналата година икономиката отбеляза 10 процента отрицателен ръст, в аптеките и болниците липсват медикаменти и превързочни материали. Държавните предприятия и администрацията работят само в понеделник и вторник, за да се пести ток. Организираната престъпност е извън контрол, а столицата на Венецуела е една от най-опасните метрополии в света. Властите разкриват само шест процента от убийствата в страната.
Така изглежда Венецуела днес. При това страната разполага с най-големите петролни резерви в света. В края на 1970-те години свръхзвуковите самолети Конкорд кацаха не само в Ню Йорк и Маями, а и в Каракас. Всъщност Венецуела би трябвало днес да е най-богатата и модерна държава за пример в Латинска Америка. Вместо това тя е изправена пред икономическа и социална имплозия. Мизерията и огромната корупция разложиха обществото. Отговорността за упадъка носи социалистическият режим на Уго Чавес. Харизматичният революционен лидер управляваше страната от 1999 до смъртта си през 2013 година като едноличен вожд. Той раздаваше оръжие и пари на своите привърженици. Той одържави редица частни предприятия, но преди всичко пое контрола върху държавния петролен монополист, а с това и големите приходи от износа на петрол.
Бившият старши лейтенант от армията обаче не се задоволи с това, да използва милиардите за социални помощи на бедните в страната. Във Венецуела, както и в цяла Латинска Америка, гласът на бедните изобщо не се чуваше. И безконечните тиради на Чавес срещу капитализма и САЩ звучаха в техните уши като ехото на собствения им глас. Чавес се виждаше като исторически наследник на големия Симон Боливар, който извоюва независимостта от испанския колониализъм не само на своята родина, но и на Боливия, Еквадор, Колумбия и Перу. Уго Чавес раздаваше стотици милиарди от износа на петрол в Карибския басейн и в Латинска Америка, за да постигне своята “боливарска” мисия за “повторното освобождение” на Латинска Америка – този път от игото на капитализма и САЩ.
Причините за упадъка
Чавес почина през март 2013 година, преди да преживее своята колосална заблуда за подновяването на социализма и въстанието на целия Юг. Наследникът му Николас Мадуро е политик без ориентация, който ще доведе Венецуела до пълна разруха. Това ще бъде и краят на младите чависти в Боливия, Бразилия, Аржентина, Еквадор, но и в Салвадор, Хондурас и Никарагуа, които дойдоха на власт в годините след победата на Чавес през декември 1998 година. Чили и Уругвай също бяха застигнати от “червената вълна”, но там и до днес управляват умерени левичари.
За упадъка на лявата вълна в Латинска Америка има и общи причини, независимо от някои идеологически различия в отделните страни. Относителният успех на активната политика за преразпределение на суровините и увеличеното търсене от страна на Китай дадоха възможност на различните правителства да ограничат бедността с обхватни социални програми. Краят на този исторически бум преди две години обаче извади на бял свят и пропуските. Парите от богатите години се бяха влели преди всичко в потреблението. А липсваха инвестиции в инфраструктурата, образованието, здравните системи и обществената сигурност. Икономическите реформи и бюджетната дисциплина бяха изтласкани в глуха линия.
От няколко месеца насам Аржентина и Бразилия вече имат консервативни правителства. В Боливия, Еквадор и Чили залязва звездата на левите президенти. Големият ремонт вече започна. Това обаче далеч не означава, че от него ще произлезе една нова Латинска Америка.
Матиас Рюб, ФАЦ
