В навечерието на новата учебна година виждаме една огромна еуфория, която има в българското общество към традиционния светъл 15 септември-първия учебен ден, който от десетилетия изпреварва по популярност повечето национални празници.
Еуфорията на българското правителство е насочена към това да повтаря непрекъснато, колко са важни нашите деца, как ще има приоритет в образованието, как новият училищен закон ни доближава до Европа и как, ако нещо не сработи с реформата е виновен екипът на МОН.
Еуфорията на образователното министерство е да изпълнява и обяснява „достойнствата“ на новия закон за предучилищното и училищно образование с учителя в центъра на системата, да „изработва“ стандарти, за които да твърди, че са плод на мнението на учители и родители от страната и най-трудното да убеждава българския народ, че с 3,18% от БВП – образованието е приоритет и реформата ще започне.
Българските ученици също изпитват трепет от първия учебен ден, с очакването да видят родното училище променено, както им се обещаваше няколко месеца. Обеща им се да учат на една смяна и да имат целодневна организация. И учениците си замечтаха да имат не само класни стаи, но и места за занимания по интереси, зали за театър, салони за спорт, басейни за плуване, стаи за фитнес и много други. Но 21 146 ученика, които не могат да мечтаят добре, останаха извън образователната система на България само за миналата учебна година. От тях само 11257 са необхванати, защото останалите 9889 са напуснали страната. Това са само 1000 паралелки.
Най-голямо е вълнението на българските учители, които напук на неприбраните ученици се увеличават, макар и да застаряват. С рекордно високата си средна възраст от 59 години, то вече над 15% от педагозите са в пенсионна възраст. Учителите работят средно 40 години, за да вземат пенсия, която е 40% от ниската му заплата и за съжаление успяват да ползват средно 7 години. Това е поредната пропаст, която отделя бъдещите млади учители от желанието им да влязат в училище.
Но надеждата на българските учители е за увеличените с 10%, обещано на учителския събор, но не на работните заплати, а на техния авторитет. И ако в писмото на народните учители от Кюстендилска околия през 1894г. се казва: „Учителите за присмех служат за 300 лева, плата по-нищожна и от този на говедаря…“, то смело можем да кажем, че надеждата умира последна.
Голяма е надеждата и на българските родители, надежда породена от факта, че влизат в управлението на родното училище, чрез обществения съвет, надежда за това най-после да има и училище за родители, за да могат и тези, които трудно се справят с родителството да догонят родителите-отличници и родителите с гражданско образование.
