Желанието за промяна в моя случай дойде от срам. Истински. Горчив. Срам. Дойде моментът, в който повече не можех да залъгвам сам себе си. Че е нещо, което не е важно, че винаги има време, че какво толкова.
Беше напълно осъзнато взимане на решение. Бях у дома. Сам. Четях книга или зяпах филм, това не помня точно. Помня, че станах от леглото. С резки движения махнах пуловера си, после тениската, разкопчах дънките, смъкнах ги. Махнах чорапите, след това и бельото. Отидох в коридора, светнах лампата и застанах гол пред голямото тройно огледало. Затворих очи. Насилих се да ги отворя.
Голата истина стоеше срещу мен и нямаше логично обяснение за себе си. Честна дума. При ръст от метър и осемдесет и три сантиметра, незнайно как, бях стигнал тегло от почти деветдесет килограма.
Дебели бузи. Мазна кожа. Двойна, и малко отгоре, брадичка. Слаби ръце. Цици. Почти като на тийнейджърка. Отвратителен корем. Не корем, а шкембе. С червени черти на него. Три броя. Значи – триетажно шкембе. Приличах на карикатура на дебелак.
Само че не бях карикатура. Бях реален, трийсет и три годишен, бял, образован, дебел мъж. Гледах се в огледалото и никак не се харесвах. И това нехаресване нямаше нищо общо със суетата.
Имаше общо със задъхването ми, когато изкачвам стълбите до жилището си на шестия етаж. Имаше общо с неприятното тресене на части от тялото ми при всеки мой опит да се затичам. Имаше общо с бързата храна, на крак, която поглъщах всеки ден.
С баничките с боза, толкова вкусни, с пържените картофки, задължително със сирене. С дюнерите, така вкусни, особено късно нощем, с пицата на парче, която нито е скъпа, нито е точно пица, но ме засища напълно.
И аз като всички останали мъже и жени, които допускат все повече и повече излишни килограми върху тялото си, безброй пъти повтарях фалшивите мантри: Едър съм, но съм подвижен. Аз не съм дебела. Имам едър кокал. От утре спирам чипса. Само да минат празниците и ще отслабна. От първо число другия месец започвам. Под голям камък се крие голяма риба. От бира не се дебелее.Само още една пържена филийка и приключвам със закуската. Ще си купя черна тениска. С един размер по – голяма. Който ме харесва, ще ме хареса и така.
Даже стигнах до отвратителната в същността си, дебела, опашата лъжа, че е „Важно е да обичаш тялото си и да го приемаш такова, каквото е”. Цинична лъжа е това. Вулгарна. Дебела. Ако обичаш, ако наистина обичаш тялото си, ще се грижиш за него. А няма да го тъпчеш с джънк фууд, и няма да го обричаш на обездвижване.
Започнах с двайсет и четири часово гладуване. Имах такова огромно количество натрупани мазнини,че нямаше да усетя реален глад поне три дни, но час по час гледах телефона си, да видя колко време е минало, мислех само за храна, и бях на път да се откажа.
В тези двайсет и четири часа изхвърлих от шкафа с хранителни продукти захарта, заедно с бялото брашно. След много колебания изхвърлих от един съседен шкаф бисквитите и вафлите. И започнах.
Никакъв хляб. Никакви сладкиши. Никакъв джънк фууд, колкото и вкусен да е. Забраних си да ям колбаси. Не смесвах видове храни. Ядях много салати. Много зеленчуци. Много плодове. Риба.
Първият месец виех от глад. Наистина. Пиех много вода. Не се отказах. Резултатите не закъсняха. За четири седмици свалих повече от шест килограма. Научих се да тичам в парка. Да регулирам дишането си.
Тичането е аеробно упражнение. Захранва кръвта с кислород. Спрях да се храня късно вечер. Кожата ми се изчисти, дъхът ми стана свеж, започнах да се наспивам по – бързо, да се будя рано. Да не се будя с главоболие. Живях така цяла година.
Трудно е. Уморително е. Иска невероятно постоянство. Победата над желанието на тялото да погълне всичко, което види, беше сладка.
Почувствах се победител. Бях в страхотна кондиция. Лека полека започнах да си позволявам някои храни, които отбягвах преди. Пица, дюнер, пържени картофи. След това се ядосвах на себе си… Това беше преди няколко години.
Имах дълги периоди на изкушения, в които хлябът, захарта, кексовете, чипсовете и вафлите се връщаха трайно в менюто ми. Разбирах, че вредя на тялото си, но си казвах, че е само една вафла, само една пица…
Наложи се пак да повторя упражнението в огледалото. Стоях гол пред него и си помислих: „Горкото ми тяло. То ми е едно. Няма да имам друго, нямам право на резервно.”
Имам си нещо, което ми дава сили: Гледката на изумително, отчайващо, чудовищно дебела двойка американци, която мина покрай един голям, двуетажен фитнес клуб в Ню Йорк по – миналата година.
Мъжът носеше две бутилки от по два литра кока кола. А жената – два плика, пълни с бургери. Когато наближиха входа, като по команда извърнаха глави в другата посока. Едновременно. Дебели американски щрауси, заринали главите си в пликове с храна.
Обещах си да не ставам като тях. Дяволско обещание, тормзи ме, ако ме разбирате,особено когато пътят към Рая се окаже постлан с купища вкусна и вредна храна.
Нещо като послеслов:
В последните месеци разбрах, че битката за добрата кондиция на тялото ми, е битка не само за него, а и битка с една ленива, дебеличка моя същност, битка с демоните в мен, които са в същността си едни много вкусни демони.
Знаете как се наричат те-описани са по-горе. Вече преодолях ужаса си от железа и имах първа среща с фитнес инструктор. Пожелайте ми воля!
