Днес се навършват 30 години от началото на една ера, поставила основите на съвременния комерсиален футбол и издигнала спорта на едно съвсем различно ниво. На 20 февруари 1986 г. телевизионният магнат Силвио Берлускони купува Милан, спасявайки по този начин клуба от фалит. Той дава началото на изключително революционна промяна, която в следващите десетилетия ще превърне „росонерите“ в институция на световния футбол.
На 24 март 1986 г. сделката е официално утвърдена и Берлускони става 21-ият президент в историята на клуба. Това, което последва след само три месеца и половина е нечувано в историята на спорта. Медийният магнат организира концерт за тифозите на Милан на многофункционалния стадион в Милано „Арена Сивика“. Над 10 000 фенове на тима се събират на 8 юли 1986 г.
Над Милано леко вали, а танцувалната група „Драйв Ин“ тъкмо е завършила изпълнението си, когато от колоните започва да звучи „Полетът на валкириите“ на Рихард Вагнер. Водещият на концерта, който работи като говорител в притежаваната от Берлускони телевизия „Италия Уно“, подканя зрителите да погледнат към небето, където се реят три хеликоптера.
В сюреалистична комбинация между кинокласиката „Апокалипсис сега“ и предсказуемо телевизионно шоу вертолетите кацат пред сцената. От тях излизат играчите на Милан, предвождани от капитана Франко Барези, треньорският щаб на Нилс Лидхолм, включващ младия Фабио Капело, членовете на управата и самият Силвио Берлускони. Докато музиката на Вагнер постепенно намалява в говорителите, новият собственик на „червено-черните“ взима микрофона. Той разкрива, че е дългогодишен миланист, който по нищо не се отличава от редовите тифози, въпреки че и до днес се носят съмненията, че в детските си години Берлускони е бил привърженик на Интер. Бизнесменът обещава на феновете, че ще върне зрелищността и успехите в Милан, а годината доказват, че е удържал на думата си.
Час и половина по-късно лекият дъжд прераства в летен порой и концертът е прекратен. Докато зрителите тичат хаотично в търсене на подслон, играчите, треньорите и ръководството се връщат в хеликоптерите, за да заминат за крайградската вила на Берлускони. Под изливащия се от небето дъжд остават подготвените маси с изискани деликатеси и сладкиши, а вятърът разнася банер, на който е изписано: „Благодарим, Силвио“.
ПРЕДИСТОРИЯТА
В началото на 80-те години на ХХ век Милан е в сериозна финансова криза. Тимът е пратен в Серия „Б“ заради участието си в скандала с нелегални залози „Тотонеро“ (Черно тото). Това се случва само година, след като е спечелена 10-ата титла в историята на клуба. „Росонерите“ са управлявани от Джузепе Фарина, известен като Фермера. Той често е обект на шеги, че от ушите му стърчи слама. Едно е сигурно, липсва му харизма, за да управлява такъв престижен клуб.
Трансферните усилия са насочени към играчи от Англия. Първо са привлечени Джо Джордан и Лутър Блисет. Двамата не се оказват това, от което Милан има нужда, въпреки че головете на Джордан изиграват важна роля за връщането на „росонерите“ в Серия „А“ през 1983 г. След това са взети Рей Уилкинс и Марк Хейтли. Двамата успяват да утвърдят „червено-черните“ в горната половина на класирането. Хейтли, известен и като Атила, става любимец на феновете, след като с глава вкарва гол в дербито с Интер.
Фарина обаче няма финансите, за да издържа клуба. Играчите не получават редовно заплатите си. В Манчестър Юнайтед са на тръни, тъй като имат да взимат още 600 000 паунда за трансфера на Рей Уилкинс. Откровено притеснен за бъдещето на клуба Джузепе Фарина обявява през месец декември 1985 г., че продава Милан. Само няколко дни по-късно започват да се появяват информациите, че Силвио Берлускони има интерес.
В началото на преговорите адвокатите на Берлускони са шокирани от финансовото състояние на клуба. За три години дълговете на Милан са се утроили, а данъчните власти са готови да започнат разследване за източване на средства. Фарина напуска Италия и остава 71-годишния временен президент Росарио Ло Верде да се оправя с цялата каша и да търси варианти за кредит, който да позволи на клуба да съществува. През това време Силвио Берлускони изчаква, за да купи дружеството на ниска цена.
На трибуните започват да се появяват знамена: „Силвио, Милан те обича“, „Силвио, спаси ни от срама“ и „Силвио, изгони тази сбирщина крадци“. На 10 февруари бизнесменът прави оферта от 400 милиона лири. Десет дни след това тя е приета. До края на сезона не остава много време, но Берлускони реагира с привличането на нови играчи. Носят се слухове, че дори ще вземе Марадона, но в Милан пристигат само италиански национали – Роберто Донадони, Джузепе Галдеризи, Даниеле Масаро и Джовани Гали. Нито един от тях не е голяма звезда, но са достатъчно скъпи, за да бъде направено впечатление. Започват да се появяват справедливи съмнения, че Милан ще разруши трансферния пазар. Всъщност клубът налага тенденция, която в следващите години ще доведе цената на играчите до неподозирани величини.
ПРОМЯНАТА
В началото на 1987 г. всички в Милано говорят за очакваното пристигане на Марко ван Бастен и Рууд Гулит. Нилс Лидхолм е заменен до края на сезона от Капело. През лятото е назначен Ариго Саки, който е направил впечатление с работата си в Парма. Ван Бастен и Гулит най-сетне пристигат в клуба. Взет е и Карло Анчелоти от Рома. Хейтли и Уилкинс напускат в посока френското първенство – съответно Монако и ПСЖ. В състава започват да се налагат младоци като Паоло Малдини и Алесандро Костакурта. Сезонът е труден, но магичен. Въпреки няколко грешни стъпки, включително служебна загуба от Рома, Милан е равен по точки с Наполи на Диего Марадона в челото на класирането. На 18 май 1988 г. „росонерите“ разплакват „Сао Паоло“ в Неапол с победата си с 3:2, която им носи 11-ата титла в клубната история.
През лятото към двамата холандци Ван Бастен и Гулин се присъединява сънародникът им Франк Рийкард. Тримата тъкмо са спечелили европейското първенство след успех над СССР на финала. В турнира за Купата на европейските шампиони Милан първо помита българския Левски (тогава с името Витоша) с общ резултат 7:2, а след това се справя с Цървена звезда, Вердер и Реал (Мадрид), за да стигне до финала. 100 000 зрители изпълват „Камп Ноу“ в Барселона, за да видят как тимът на Ариго Саки разбива Стяуа с 4:0. Самият Берлускони признава, че спечелването на КЕШ през сезон 1988/89 е най-големият му успех: „Победихме Стяуа с 4:0 и като собственик на Милан за първи път спечелих КЕШ. Помня всичко от онази незабравима вечер, в която „Камп Ноу“ беше осеян с червено-черни знамена.“
Под ръководството на Саки тимът печели общо две титли в Серия „А“, два пъти КЕШ, два пъти Междуконтиненталната купа, два пъти Суперкупата на Европа и един път Суперкупата на Италия. В началото на сезон 1992/93 начело на отбора застава бившия халф на Милан Фабио Капело. „Росонерите“ продължават да доминират в Италия и Европа, като печелят още три титли, три Суперкупи на Италия, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. С това завършва първото десетилетие на Силвио Берлускони като собственик на Милан.
Втората декада започва с честа смяна на треньори. На поста се изреждат Оскар Табарес, Джорджо Морини, Ариго Саки и Фабио Капело. Следващият трофей идва с назначението на Алберто Дзакерони, които поема отбора през 1998 г. и в първия си сезон печели титлата в Серия „А“. Той остава при „росонерите“ три години, но това си остава единственото отличие, спечелено от клуба. След това за кратко време на треньорския пост се изреждат Чезаре Малдини, Мауро Тасоти, Фатих Терим и Антонио ди Дженаро.
През 2001 г. начело на отбора застава Карло Анчелоти. Той остава на поста до 2009 г., а за това време печели една шампионска титла, два пъти триумфира в Шампионската лига, два пъти взима Суперкупата на Европа и по един път Купата на Италия, Суперкупата на страната и Световното клубно първенство. Следва изключително неуспешен престой на бразилеца Леонардо, който след един сезон е заменен от Масимилиано Алегри. Той печели титлата през 2010 г. и Суперкупата през 2011 г., които остават и последните до момента трофеи във витрината на клуба. Алегри остава до началото на 2014 г., когато е заменен временно от Мауро Тасоти. След това идват Кларънс Зеедорф и Филипо Индзаги. От началото на настоящия сезон начело на Милан е Синиша Михайлович.
Така за 30 години като собственик на Милан Силвио Берлускони е преживял спечелването на 28 трофея – осем шампионски титли на Серия „А“, една Купа на Италия, шест Суперкупи на страната, пет трофея от КЕШ/Шампионската лига, пет Суперкупи на Европа, две Междуконтинентални купи и едно Световно клубно първенство.
Друг запомнящ се аспект от трите десетилетия на Берлускони като собственик на Милан са хвърлените над един милиард паунда за трансфери. Някои от тях са изключително успешни, включително тези на Марко ван Бастен, Рууд Гулит, Франк Рийкард, Карло Анчелоти, Роберто Донадони, Деян Савичевич, Зоран Бобан, Андрий Шевченко, Кака, Филипо Индзаги и други.
През 1992 г. собственикът на Милан шокира света, като направи най-скъпия трансфер в света по това време, плащайки 13 милиона паунда на Торино за крилото Джанлуиджи Лентини. Дори папа Йоан Павел II беше отвратен от тази сделка, наричайки я „обида за честния труд“. Лентини се оказва пълен провал. Той обаче е само на 15-о място в листата на най-скъпите играчи на Милан в Ерата на Берлускони. На първо място е Мануел Руи Коща, за когото през 2001 г. са броени 34 милиона паунда на Фиорентина. На фона на тази сума изглеждат нищожни похарчените 5,6 милиона паунда за Рууд Гулит. Марко ван Бастен пък струва едва 470 000 през 1987 г.
Веселин РУСИНОВ, БЛИЦ
ТОП 10 НА НАЙ-СКЪПИТЕ ТРАНСФЕРИ НА МИЛАН
1.Мануел РУИ КОЩА през 2001 г.
от Фиорентина за 34 милиона паунда
2.Филипо ИНДЗАГИ през 2001 г.
от Ювентус за 29,7 милиона паунда
3.Алесандро НЕСТА през 2002 г.
от Лацио за 24,2 милиона паунда
4.РОНАЛДИНЬО през 2008 г.
от Барселона за 19,5 милиона паунда
5.Алберто ДЖИЛАРДИНО през 2005 г.
от Парма за 19,5 милиона паунда
6.Златан ИБРАХИМОВИЧ през 2010 г.
от Барселона за 19,4 милиона паунда
7.Андрий ШЕВЧЕНКО през 1999 г.
от Динамо (Киев) за 18,5 милиона паунда
8.Кларънс ЗЕЕДОРФ през 2002 г.
от Интер за 18,1 милиона паунда
9.Алешандре ПАТО през 2007 г.
от Интернасионал (Бразилия) за 17,7 милиона паунда
10.Марио БАЛОТЕЛИ през 2013 г.
от Манчестър Сити за 16 милиона паунда
