Институтът за религиозни дела (IOR), често считан за Банката на Ватикана, като цяло е подобен на централните банки на финансовия елит, тъй като се ползва с привилегирован статус и особен режим на поверителност. Институцията играе пълноценна роля в тъмните зони на финансите, политиката и масонството, които в продължение на десетки години са се движили паралелно с живота на страната, дефинирайки властта и равновесието. В края на 70-те години на миналия век банката на Ватикана се забърква в много скандали, откъдето на бял свят излизат доказателства за връзки с мафията, тайните служби, масонството и финансовия елит. Счита се, че Ватикана има богаство за над 800 милиарда евро. Става въпрос за имоти, акции, банкови сметки, религиозни реликви, злато, скъпоценни камъни и други активи. Това я прави най-богатата институция в света. Чест от нейните милиарди обаче са свързвани със съмнителни сделки.
Между 1946 и 1971г. Институтът за религиозни дела е най-големият акционер в скандалната Banco Ambrosiano – кредитен институт, обект на съдебно разследване за наличие на тайни сметки. По време на следствието се разкрива, че зад чуждестранни институции, купували значителни пакети акции от Ambrosiano, стои самия президент на Института.
След изпадането й в несъстоятелност през 1982г. диренето е подето с пълна сила и благодарение на откриването на писма патронаж (или писмо комфорт, предназначено да гарантира платежоспособността на трето лице), издадени през 1981г. от архиепископ Пол Марчинкус (директно на IOR от 1971 до 1989г.) на Роберто Калви (директор на Banco Ambrosiano), се доказва, че Институтът директно или индиректно е извършвал контрол върху фирми-фантоми със седалища в страни, известни като данъчни убежища.
Последните са използвани като прикритие за източване на 2000 млрд. лири от касата на Ambrosiano.
Тогавашният финансов министър Бениамино Андреата налага ликвидацията на Banco Ambrosiano и декларира, че банката има липса от 2 млрд. долара, 1 млрд. и 159 млн. от които гарантирани от IOR.
Журналистът Мино Пекорели, преди да бъде убит на 20 март 1979г., разкрива, че директорът на IOR – архиепископ Пол Марчинкус, е станал масон на 21 август 1967г. с членски номер 43/649 с псевдонима Marpa. Името му е в списъка, публикуван от ,,Osservatorio Politico”, съдържащ 121 имена на духовници масони, между които: Жан-Мари Вийо (кардинал и Държавен секретар), Агостионо Казароли (министър на Външните работи на Ватикана), Паскуале Маки (секретар на Павел VI), монсеньор Донато де Бонис (високопоставен член на IOR), Уго Полети (генерален викарий на Рим), дон Вирджилио Леви (зам, – главен редактор на ,,L’Osservatore Romano), Анибале Бунини (папски церемониал) и Роберто Тучи (директор на Радио Ватикана).
През 1987г. Марчинкус е разследван за банкрута на Banco Ambrosiano и за пране на пари на мафията във връзка с масонската ложа П2 на Личо Джели. Разкаялият се Винченцо Калкара от Коза Ностра потвърждава обвиненията на съда за връзките между Марчинкус, Калви (член на П2) и членовете на Коза Ностра.
Съдът в Милано издава заповед за арест на архиепископ Марчинкус заедно с други представители на високо ниво на IOR, установявайки сериозната отговорност на Банката на Ватикана за фалита на Banco Ambrosiano.
Върховният съд не е могъл да потвърди искането за екстрадиция, тъй като обвинените се възползват от имунитет в качеството си на представители на централен орган на Католическата църква, предвиден по смисъла на орган на Католическата църква, предвиден по смисъла на чл. 11 от Латеранския договор: ,,Централните органи на Католическата църква са освободени от всякаква намеса от страна на италианската държава (при спазване на разпоредбите на италианските закони, засягащи покупките на юридически лица), както и преобразуването на отношение на недвижимо имущество.”
На 25 май 1984г. в Женева Институтът за религиозни дела подписва споразумение с банките-кредитори на Ambrosiano, плащайки 406 млн. долара под формата на доброволни вноски. Ходът на разследването за изпадането в несъстоятелност на Banco Ambrosiano е последван от смъртта на хора, които са доста информирани за фактите, представляващи достатъчни свидетелства за доказване на истината в съда. Грациела Корокер – секретарката на Калви, се самоубива, хвърляйки се от 4-тия етаж на сградата, където се помещава Banco Ambrosiano в Милано, на 17 юни 1982г. Минути преди това да се случи, в стаята и влезли двама мъже, представили се за пратеници на Ватикана.
На следващия ден е премахнат и Роберто Калви (член на П2 и президент на Banco Ambrosiano), който междувременно е избягал в Лондон. Тялото му е намерено да виси ан въже под моста на Черните монаси на река Темза: в джоба му все още е фалшивият му паспорт и пачка пари, с които се е надявал да прикрие следите си в чужбина. Първоначално английските следователи се опитват да архивират случая като самоубийство, но впоследствие италианските съдебни власти са принудени да признаят, че става въпрос за убийство и започват разследване за евентуалните подбудители на престъплението.
След около две седмици, на 2 октомври 1982г., следва друго самоубийство: този път от прозореца на офиса си се хвърля Джузепе Делача – друг добре информиран мениджър от Banco Ambrosiano. Банкерът Микеле Синдона – масон от П2, приближен на IOR, умира в затвора от отравяне на 20 март 1986г.
Първите нередности с Banco Ambrosiano са сигнализирани от съдия Емилио Алесандрини – неудобен магистрат, убит на 29 януари 1979г. от крайно лява терористична група. Съдия Алесандрини е провеждал разследване върху сенчестия бизнес на Ватикана и дори е успял да докаже участието на тайните служби в терористичния акт.
През 1993г. Институтът за религиозни дела е въвлечен и в разследването за подкупите Enimont, но отговаря, представяйки фалшифицирани документи. Прелатите и върховните управници на Института, отговорни за аферата, не са подведени под отговорност поради имунитета им, гарантиран от същия този член 11 от Латеранския договор.
През 2010г. идва ред на разследването Anemone за значими престъпления и пране на мръсни пари. Оттогава в резултат на повтарящите се скандали, в чийто център попада, Ватиканската банка е трябвало поне формално да се придържа към европейските правила срещу прането на пари, за да изчисти обществения си имидж В действителност продължава да се противопоставя на контрола на органите, както се посочва в доклада Moneyval от 2012г. – Ватиканът спазва само половината от предписаните правила срещу прането на пари. През март 2012г. Прокуратурата на Рим прави ново международно съдебно възлагане, за да се запознае с движението на паричните потоци от IOR към Дж. П. Морган във Франкфурт.
Според разследването за нарушенията на законодателството относно борбата с прането на пари, извършвано от помощник-прокурора Нело Роси и зам. – прокурора Стефано Фава, заподозрени са президентът на Института за религиозни дела Еторе Готи Тедески и генералният директор на Института Паоло Чиприани.
