То е майката на всички клишета. Почти никой не може да му устои. Всички, от замислени бивши генерали до войнстващи блогъри, го използват. То изниква навсякъде: в ефира на англоезичния телевизионния канал в Русия, на страниците на съмнителните пакистански вестници, на вълните на солидното Национално обществено радио на САЩ. “Хъфингтън Пост” изглежда не може да живее без него, а една излязла наскоро книга дори го използва за заглавие. Афганистан е “гробището на империите”.
Викторианска Англия и Съветският съюз, както ни разказват, станали звена в дългата историческа верига от високомерни завоеватели, които си намерили майстора в лицето на ксенофобските, фанатични и стрелящи по всичко мърдащо племена на Афганистан. При такова минало е очевидно, че опитите на САЩ и техните съюзници от НАТО да стабилизират разклатеното правителство в Кабул са обречени на неуспех.
Вижте, провалът винаги е един възможен резултат, особено ако съдим по начина, по който нещата се развиват напоследък. Но ако в крайна сметка САЩ и техните съюзници объркат своята част от уравнението, вината ще е в лошите им политически решения. Не търсете вината в прекалено опростената версия на афганистанската история, особено ако предпочитате да пренебрегвате подробностите.
Както Томас Барфилд ми каза неотдавна, през по-голямата част от историята си Афганистан е бил люлка на империите, а не техен гроб. Барфилд, който е антрополог в Бостънския университет, изучава Афганистан от началото на 70-те и съвсем наскоро публикува книгата си “Афганистан: културна и политическа история”, която оспорва всеизвестните стереотипи, на които се базира нашето разбиране за страната.
Един от тези митове, например, е, че Афганистан е невъзможно да бъде завоюван поради самата си същност, защото там живеят много свирепи хора, а местността е много сурова. Но това изобщо не се потвърждава от историята. “До 1840 г. Афганистан е бил по-известен като ‘магистрала за завоевателите’, а не като ‘гробището на империите”, отбелязва Барфилд. “В продължение на 2500 години страната винаги е била част от нечия империя, като се почне от Персийската империя през пети век пр.н.е.”
След персите идва ред на Александър Велики. Някои твърдят, че Александър си намерил майстора в лицето на афганистанците, тъй като именно афганистански стрелец с лък го ранил в петата, след което последвали поредица от беди, които завършили със смъртта на великия завоевател. Попитайте всеки, който вярва, че това е причината и до днес в Афганистан да се откриват гръцки монети. В действителност наследниците на Александър успяват да задържат мястото под свой контрол в продължение на още 200 години. Не е толкова зле, наистина. След това идват още много империи, благодарение на централното място на Афганистан в световните търговски маршрути, в епохата преди европейските океански флотилии да сложат край на транспортния монопол на Пътя на коприната.
А какво да кажем за популярните разкази, изпълнени със страхопочитание, че дори Чингис хан е бил унижен от афганистанците? Глупости, твърди Барфилд. Чингис хан не е имал никакви проблеми да завоюва това място, неговите потомци са строили обширни царства, използвайки Афганистан за база. Тимур (известен на повечето от нас като Тамерлан) в крайна сметка сменя столицата на империята си от провинциалната Самарканд на космополитната Херат – доказателство за ролята, която властването над Афганистан е играела в неговите сметки. Бабур, който впрочем е погребан в Кабул, използва Афганистан, за да завладее доста голяма част от Индия и да положи началото на многовековен период на мюсюлманско господство. Афганистанците изглежда не са възразявали на това.
Всъщност Афганистан е станал самостоятелен сравнително неотдавна в своята дълга история, едва в средата на XVIII век, а за да спечелят репутацията си на “победители на империи”, на афганистанците им трябвало още един век. Именно тогава те разгромяват на своя територия британската армия, нахлула за да даде урок на афганските управници. От 16-хилядната войска остава жив само един войник.
Но главното е контекстът. Всички имат склонността да забравят случилото се след разгрома на британците: през 1842 г. те нападат отново и побеждават всички афганистански армии, изпратени срещу тях. Вярно е, че не успяват да постигнат целта си да попречат на царска Русия да завладее Централна Азия; това се случва чак след Втората англо-афганска война (1878-1880 г.). Тогава Великобритания успява да окупира голяма част от страната и принуждава местните владетели да подпишат договор, даващ на британците право на вето по въпросите на бъдещата афганистанска външна политика.
Също така факт е, че Първата англо-афганска война предшества края на Британската империя с повече от век. Трябва да отбележим, че Лондон никога не е имал намерение да включва Афганистан в състава на своята империя. Целта на британската външна политика, която в крайна сметка е постигната, е да гарантира оставането на Афганистан като буферна държава извън влиянието на конкурентните импери, като Русия например.
А какво да кажем за Съветите? Те затънаха в афганистанското блато, с всичките му икономически, политически и психологически последици, което беше основен фактор за рухването на политическата им система. Но дори и най-скептичните историци признават, че през 1984 г. или някъде по това време Съветският съюз всъщност побеждаваше муджахидините. Решението на САЩ да изпратят портативни зенитни установки на афганистанската съпротива, което лиши руските бойни хеликоптери от превъзходството им във въздуха, беше решаващият фактор, позволил на бунтовниците да нанесат ответен удар.
В крайна сметка, съветската интервенция в Афганистан представлява радикален прелом в историята на страната, а не нейно естествено продължение. СССР и неговите съюзници комунисти сред афганистанците унищожиха цели общности и опустошиха огромни части от селските области, а милиони хора избягаха зад граница. Съветите систематично унищожаваха традиционните институции и местния елит, оставяйки след себе си вакуум във властта, от който с готовност се възползваха (но никога не го запълниха докрай) новите революционни ислямисти, подпомагани от Пакистан и насърчавани от бойците на студената война в далечен Вашингтон.
Тези комунистически опити за налагане на утопични идеи на едно дълбоко традиционно общество предизвикаха, по думите на Барфилд, “първото национално въстание” на Афганистан, което престъпи старите граници, разделящи хората според принадлежността им към племената и етническите групи. Както Барфилд отбелязва, войната срещу СССР е доста различна от предишните бунтове в историята на афганистанската държава, които са относително кратки и почти винаги – местни, свързани предимно с династичните борби за власт. “От 1929 до 1978 г., пише той, в страната цари пълен мир”. Може да се предположи, че в някои аспекти текущото въстание – водено почти изцяло от пущуни – е отзвук от далечен период на раздробеност в афганистанската история. Но това, само по себе си, не го прави непреодолим проблем. Всъщност, точно обратното.
За жалост, в днешно време широко разпространените възгледи за Афганистан са базирани на последните 30 години на изглеждаща безкрайна война, а не на конкретните познания за историята на страната. Антивоенните активисти редовно хвърлят вината за разрушаването на националната инфраструктура и повсеместното отглеждане на опиумен мак на западните военни, разположени в страната от 2001 г., макар че в действителност и едното, и другото датират от времето на съветската окупация и последвалата гражданска война. Други пък смятат, че Афганистан в самата си същност е неспособен да бъде цивилизован: “Ние никога няма да потушим въстанието”, заяви канадският премиер Стивън Харпър по CNN през 2009 година. “В Афганистан вероятно винаги е имало – поне според моя прочит на афганистанската история – въстание от един или друг род.”
Барфилд твърди, че афганистанците отдавна са забелязали, че чужденците ги възприемат като неподдаващи се на опитомяване диваци и с удоволствие използват този стереотип в своя изгода. “Афганистанците използват хиперболизирането на историята си, за да преувеличат [своите] силни страни, с цел да възпрат нашествениците”, пише той. “В дадения случай, слабото познание на историята на страната им добре помага, за да бъдат убедени другите да стоят настрана, но това може да е опасна илюзия”. Барфилд казва, че през 2001 г. молла Омар и Осама бин Ладен приспособили този мит в своя изгода, но режимът на талибаните, както и убежището, което те даваха на Ал Каида, рухнаха в резултат на американските бомбардировки.
През същата тази година за първи път посетих Афганистан. Афганистанците, които срещнах, не бяха нито ксенофоби, нито фанатици. Това, което искаха повече от всичко, беше мир, но те не се доверяваха на своите лидери, че ще им го донесат. “Омръзна ни да се бием. Мразим войната. Искаме да имаме свободни избори”, каза ми един свадлив и необразован войник. “Нека ООН дойде и проследи изборите да са честни, а полевите командири да не се месят”. Чух подобни мнения от много други афганистанци. В днешно време това изглежда като напразна мечта и е трудно да се каже точно колко от неговите сънародници наистина я споделят, но не мога да забравя това настроение. Едно е сигурно: ако наистина искаме афганистанците да имат бъдещето, което заслужават, трябва да престанем да вярваме в изопачената версия на тяхната история.
По БТА
