На 4 март 2005 г. лекарите казаха на майка ми „Госпожо, приберете се вкъщи, мъжът ви всеки момент ще умре!“.
На 5 март отидох на Армията, за да гледам как бием Славия с 4:0 и да се разсея. Да намеря подслон. На 7 март прогнозите на докторите се сбъднаха. ЦСКА остана. Вечното, непреходното, несломимото – опората…
ЦСКА беше вдигнатата температура след равен мач със Славия и изпусната дузпа от Костадинов през 1997 или 98-а година.
ЦСКА беше драсканиците по тетрадките и чиновете в училище, когато си един от малкото Армейци в класа и мълчиш по една седмица след загуба от „онези“.
ЦСКА беше първият шал, който имах – сгънат и сложен до възглавницата всяка нощ.
ЦСКА бяха 30-те лева, които дадох на стотинки за два билета срещу Блекбърн.
ЦСКА беше гостуването за седмица до Тулуза с 30 евро и мухлясалите сандвичи в торбичката, защото нямаш пари да си купиш нищо.
ЦСКА бяха всички онези пътувания в страната и чужбина, всички перипетии, радости и неволи.
ЦСКА беше онази Москва…
ЦСКА бяха всички онези пияндета и култови личности, с които се запознах и срещах, на чиито истории бях свидетел и разказвач.
ЦСКА беше отказът за среща с момиче, което пита „Все пак аз ли съм по-важна или някакъв хокей ЦСКА-Левски?“ и отговорът – „Естествено, че хокеят на ЦСКА!“
ЦСКА бяха милиционерските кубинки върху главата и гърба след протеста от 30 души срещу ТНС.
ЦСКА бяха и онези 15 дни…
ЦСКА бяха петте мача за една седмица на няколко спорта, в няколко града, включвайки и хокей в Белград.
ЦСКА беше взимането на отпуск в безумен, студен ден за еднодневно пътуване за контрола в Нови Сад.
ЦСКА бяха радостите от победите, прегръдките на оградите, прилошаването от крясъци и неописуемият делириум.
ЦСКА беше и победата над Леверкузен на Армията. Само няколко месеца след 7 март 2005. Нямаше с кого да се напия от радост вкъщи, затова се напих сам.
В последните дни на постоянни размисли, действия, бездействия и какво ли още не – чак сега осъзнах нещо. Няма да мога да заведа сина си на Армията и да го науча на някои основни неща в живота. Няма да мога да и да се напия с него след някоя велика победа в Европа. Едно време не можах с баща ми, сега няма да мога и със сина си. Нещо, което винаги е било пределно ясно, просто се е чакал самият миг да дойде. Една голяма мечта бе умъртвена, убита с камъни… от „свои“!
Така умират кралете – сред радостните викове и злобни усмивки на тези, които до вчера лежаха в краката им!
За мен беше ЧЕСТ!
