Виновен за неоказване на помощ. Това би трябвало да е обвинението за другия българин от берлинското метро. Не този унтерменш, който рита жената в гръб и после доволен от подвига чутовен си дръпва от фаската. За този се разбрахме, че не е българин. Не толкова заради етническия му произход, а защото не желаем да ни асоциират с криминални мерзавци – само с майстори на високите интелектуални и спортни постижения, бите (да не се бърка с бате).
За другия ни е думата – онзи, който от любопитство, изненада, неудобство или кой знае защо, спира на стълбите, за да види последствията от ритника, после се навежда да вземе бутилка, която даже не е негова и лицето му лъсва в кадър.
Този хем е свидетел, хем съучастник и бас слагаме, че именно той на драго сърце е изпял Светльо от Максуда, заради когото сега се срамим, ама не много, понеже и ние сме други. Тук-таме се споменава, че му бил брат, но не е необходимо чак кръвна родственост да им намираме.
Когато се появава на екрана тоя другият, инцидентът вече се е случил. Дори, поне според берлинската прокуратура, у втория липсва наказуемо намерение за престъпление. Удобно излиза, че е невинен по презумпция, ама ние много добре си знаем, че не е – нали е аверче на голямата гад.
Така че няма значение дали немската правораздавателна система ще може да му измисли порядъчно обвинение, защото от морална гледна точка и той е в кюпа. Или не е, защото е направил нужното, за да спаси собствената си кожа (или съвест, ако щете), като е сътрудничил срещу довчерашния съратник.
Та ето този вече, другият, със сигурност е българин.
И не само защото такава е официалната информация, която изтече от Берлин, когато го гепиха и няма връщане назад, а по съвсем друга причина.
Ритането на момичета по стълби не ни е национална черта, ама да следваме малоумници, понеже ги намираме за готини, до момента, в който не прекалят, и после да ги предадем, ама чак като стане напечено – това вече си ни е съвсем в характера.
Това, уважаеми читателю, се нарича “синдрома на другия българин”. Спокойно, знаем, че го нямаш; ти си друг. Не споделяш компанията на мръсници, освен чат-пат по избори, ама никой от тях не е получил гаранцията ти, че няма да го предадеш и да твърдиш, че си разочарован от него: мислеше го за истински лидер, а той рита момичета, върти далаверки, източва банки.
Така че зарежи го и започни небрежно да следваш друг, пак без специални ангажименти.
Обстоятелствата ни принуждават да съжителстваме с този или онзи, но чудесно знаем, че сме различни от тях; не много, но все пак различни (под различни разбирай по-добри).
По-доброто ни се изразява най-вече да ги изобличим, когато вече е твърде късно, ама ще е тъпо да изглежда, че сме движели с тях по време на мерзостите.
Погледнато от друг ъгъл, кадрите в метрото всъщност показват един злосторник и група симпатизанти.
Кефят му се на лидера, а той им демонстрира широките граници на своя бабаитлък. Не е задължително да споделят спорните му качества, просто го следват из нощта, може и грешка да е. Ако рискуват да загазят, ще се отрекат от него незабавно, нищо, че допреди малко са му викали “бате” (не “бите”).
Ние сме общност не от българи, а от други българи. Всеки е напълно различен от останалите маскари, всеки сам е символът на българското със своята толерантност, гняв, търпение, самочувствие и каквото друго качество се сетите.
Влизаме в общности, партии, коалиции, фейсбук-групи с идеята, че сме други. И така в крайна сметка сме обединени от другостта си, която понякога се случва да споделяме.
“Виновен за неоказване на помощ” е страхотна формулировка за другия българин.
Дължим термина на немците, ама ние отдавна си го разменяме помежду си. Или вече забравихте Хитрино? И там всеки беше друг, не като тъпите журналисти, закъснелите пожарникари, неадекватното правителство и снимащите SMS-ите си мрежови активисти.
И те са българи, ама са от тия, ние сме от другите.
Всъщност прощавайте за “ние”; нищо чудно да не искате да имате общо с мен. Друг глупак, не аз, ще ви обедини в моментното ви мнение.
Другият българин винаги е по-добрият. Което обяснява и веселите ни подскоци в политически план – ха тук, ха там. С кого да се разходим из метрото с биричка в ръка; кой е най-забавен, ръси лафове, прави шоу и изглежда мажоритарно куул, преди да ритне някоя девойка. После цялата му рода ритуално се отрича от боклука. И някак си вярваш, че беше за последен път. Ама друг път!
В синдрома на другия българин има един генетичен проблем, нищо че ни изглежда приемлив и си го караме така. Другият никога не е напълно равно на Аз, дори когато са в едно и също вместилище.
Другият също носи отговорност, казват немците, макар и трудно доказуема, сещате ли се?
Лесно е да я изискаме от зяпащия циганьор в метрото, понеже нали е друг от нас, ама ние никога за нищо не сме отговорни, независимо кого следваме. Можете да се обзаложите, че и той мисли така. Голям талант е да си едновременно Аз и друг, в зависимост как ти отърва. И на тоя талант дължим спорната си репутация.
Ето ви общ национален знаменател, макар че със сигурност търсите друг.
А сега идва моментът да ми кажете ясно в коментарите си, че не съм прав. Понеже и това е към синдрома на другия българин – да кажеш на някого, че истината е друга, защото нищо от това не се отнася до теб. Отнася се само до другите.
