Големите спорове на деня стават прости и очевидни, ако се разбере фонът, на който се развиват. Към днешна дата този фон е една сянка – сянката на надвисналото над света Ново Средновековие.
Под Средновековие тук се има предвид ситуация, в която властта нарежда на всеки отделен индивид какъв е, в какво да вярва и в какво да не вярва, какво да прави и какво да не прави.
Обществата са доказали своята наклонност да хлътват в подобни състояния тогава, когато са уплашени от някаква много голяма промяна. Стреснати от необходимостта да вземат решения в един непознат свят, хората смъкват своята индивидуалност – вкл. съвестта, разума и свободата си – и ги дават на някой, който да им казва, какво трябва да се прави.
Тогава, преди 11 години, това беше буря, очертаваща се на хоризонта. Днес тази буря вече ни лашка с първите си пориви; и ни шиба през лицата с първите изблици на пороя, който носи.
Светликът на разума свети все по-слабо;
и мракът на средновековието е на една ръка разстояние
Как се стигна дотук? Има два вида отговори: исторически и политически.
От историческа гледна точка, отговорът е – стигна се дотук, както винаги се е стигало. Всеки път, когато достатъчно количество хора се уплашат, че не могат да се ориентират в един бурно променящ се свят – че средствата, с които са свикнали, не дават резултат; а нови средства трудно се научават – те търсят прости колективни идентичности с ясни правила, в които да се гмурнат. Да се скрият в мравуняка, на завет от ветровете, които брулят навън.
Първия си сблъсък с модернизацията не издържаха руснаците, италианците, германците, австрийците, испанците, португалците, поляците, българите, румънците, унгарците. Италианците се гмурнаха във фашизма, чиято идея беше – “всичко е държава, нищо извън държавата”. Руснаците се гмурнаха в болшевизма, чиято идея беше – “всички да станат пролетарии, никой да не остане не-пролетарий”. Германците се гмурнаха в нацизма, чиято идея беше – “нищо извън арийците, всичко за арийците”. Испанците и португалците се опитаха да замразят времето с помощта на диктатурите на Франко и Салазар. Поляците се подредиха зад Пилсудски, австрийците с радост приеха поглъщането си от Хитлер, румънците маршируваха след Антонеску, унгарците козируваха на Хорти, а българите с облекчение приеха ликвидирането на партиите през 1934 година.
За ислямистите този момент настъпи половин век по-късно. Пред ужаса да останеш сам в твоите решения и да носиш отговорност за последствията им, избраха да се гмурнат в мравуняка на единството във вярата, а сетне – да обявят война на онези, които не искат да живеят в мравуняци.
Когато трябваше, англичаните и американците издържаха – и спасиха света от горепосочените явления с победите си във Втората световна война и в Студената война. Издържа и Турция, защото беше отговорила на натиска на модернизацията с изпреварващ скок напред, посредством Кемалистката революция, създала светска, модерна, републиканска Турция.
Днес обаче Турция поддава. Издържала на натиска на модернизацията – дори превърнала се, за кратко, в истински модерна европейска държава (каквато България още не е), Турция се спъна в глобализацията, в този нов процес на разбъркване на света, който е днешният еквивалент на едновремешната модернизация. И днес Турция стремително бяга от основните постулати на модерното време – равенство, уважение към другия (“толерантност”), свобода на индивида и на неговите вярвания, свобода на словото, върховенство на закона, неутралност на институциите, разделение на властите, отделяне на духовната от светската власт и приоритет на индивида над държавата.
Преди Турция, този завой – за четвърти (!) път след Иван Грозни, Петър Велики и Ленин – вече беше взет от руснаците, разтворили се оргиастично в Путин и с радост преследващи всеки различен. Унгарците, поляците и словаците в момента пробват, дали такъв завой – към мравуняка, в който всички са еднакви, всеки си има началник, а който е различен е изяждан – ще им хареса.
В някаква степен това изкушение е разбираемо. Как да се ориентира човек в цялата тази сложна мрежа от институции, разделени власти, закони, правила, права на всеки за всичко; а за капак накрая да ти кажат: “Дадени са ти всички възможности – оправяй се с живота си сам”? Много по-лесно е всичко това да го няма и всички да сме еднакви под върховенството на някой мъдър вожд – “Един народ, една вяра, един фюрер!”
Сложнотията на либералната демокрация
е и обяснението, защо нейните (наложени отвън) институции така и не се задействаха в Близкия изток. Никой не разбра, що е то либерална демокрация, камо ли – да застане зад нея и да я отстоява. И тръгнаха по лесния път: да вземем всичко за “нашите” и да натикаме “не-нашите” в миша дупка.
Историците са свикнали, че подобни лудости винаги са се натъквали на отпор в Англия и Америка; и че оттам е тръгвала контраатаката на цивилизацията. Този път нещата не изглеждат така. Англичаните последваха шайка откровени мошеници, които ги изкараха от ЕС и веднага се скриха. Американците са на път да изберат за президент световноизвестен измамник. В тези случаи историческото обяснение не работи. Тези хора не търсят да заместят с мравуняк нито модерността, нито глобализацията; те са ги измислили. Нужно е да включим политическото обяснение.
А политическото обяснение е следното. Гражданите и на двете страни излязоха от модернизацията с твърдото убеждение, че притежават страните си – че контролират, какво става в собствения им дом; че в този дом намират признание, спокойствие, сигурност и благополучие.
Днес това убеждение е разклатено. Чувството за контрол, принадлежност и признание е подкопано от факта, че все повече решения, пряко рефлектиращи върху гражданите, не се вземат в техния дом, а – някъде другаде. И че онези, които вземат решенията, не само не са под контрол (бидейки някъде другаде), но дори не се знае, какви са им намеренията. Или дори – кои са.
Чувството на увереност и сигурност е заменено с тревога и страх – кой какво ще ни причини утре? Това пък води до разбираемото искане – искаме си домовете обратно.
За американците, загубата на контрол се олицетворява от откъсването на “единия процент” от обикновените хора, от безконтролната и хищна алчност на финансовия сектор, от самозатварянето на политическия елит в собствения си кръг, както и от отвързаните от националните корени корпорации, които изнасят производствата си към страни с по-ниски заплати и крият данъци в офшорки. Къде отидоха, питат американците, народните политици, президентите-фермери като Вашингтон, Джеферсън и Линкълн – които бяха постоянно сред народа и предпочитаха да вечерят пържола във фермерска къща пред черния хайвер в лъскав холивудски ресторант?
Тези недоволства съществуват и при англичаните, но са подсилени от още един източник на безпокойство, че контролът е загубен, че е отишъл другаде. Това е членството в един Европейски съюз, който доскоро откровено обещаваше неща, които англичаните чуват като заплаха – единна валута, единна данъчна и парична политика, единна европейска държава и накрая, единна европейска нация.
Откъде накъде, би възкликнала Маргарет Тачър, ще поверявам съдбата на моята финансова система на германски банкери, които на два пъти допускаха хиперинфлация – нещо напълно непознато при англичаните? Или (както тя наистина възкликва по повод хармонизирането на законодателството) – откъде накъде на демокрация ще ме учат италианци и германци, които ние набихме във войната, защитавайки именно демокрацията именно от тях?
Тук има и по-дълбок, при англичаните, исторически спомен: всеки път, когато “на Континента” се е появявала власт, съсредоточена в едни ръце, тя е пораждала лудост. И всеки път именно Англия е спасявала Европа от тази нейна лудост. Как, при това положение, Англия да стане част от европейска свръхдържава – да се разтвори в съсредоточена на едно място европейска власт? Ако тази власт отново полудее, а Англия е част от нея – кой ще спасява Европа?
И американските, и английските тревоги са легитимни от гледна точка на либералната демокрация; и следователно, би следвало да намерят легитимен отговор със средствата на либералната демокрация – дискусия, а после избор. Точно тук обаче – в търсенето на отговорите, а не във формулирането на въпросите – виждаме пропукването на либералната демокрация.
Американският елит отказа да проведе с народа си разговора по темата за “единия процент”. Европейският елит отказа да обсъжда сериозно, т.е. без подигравки и осъждания, английските недоволства – макар тези недоволства да са налице, в различна степен, във всички европейски държави, вкл. във Франция (която отхвърли с референдум “Европейската конституция”, отваряща вратата към единна европейска държава); както и в Германия, на чиито граждани отдавна им писна да плащат сметката само заради лошото поведение на техните дядовци по време на войната.
И тук се отвори онази цепнатина между хората и елитите
от която изпълзяха Тръмповци, Фаражовци, Орбановци и подобни обитатели на мрака. Тяхната поява е драматичен провал на демократичното лидерство. Както пише Кисинджър в последната си книга World Order:
“Във всяка епоха, човечеството произвежда демонични индивиди и изкусителни идеи за потисничество. Задачата на държавниците е да предотврати техния успех…”
Щом успяват Тръмповци и Фаражовци, значи там, където трябва да има държавници, има вакуум. С какво рискува да се запълни той?
Накратко: с хора, сменили дисциплината на разума с безпредела на яростта. Яростта е онова, което направи от Путин, аятолах Хомейни, Тръмп и Фараж политически лидери. Тя дреме във всеки човек, но в продължение на столетията европейската култура е изработила разбирането, че показването на ярост е осъдително, защото води до загуба на разума и оттук – до заместване на онези ограничения, които гарантират мирно решение на споровете, с онази безбрежност на силата, която гарантира, че всеки спор води до насилие. В тази ярост потъват всякакви факти и истини; затова нито Путин, нито Тръмп, нито Фараж се впечатляват, когато някой ги изобличи в лъжа. Не е важно, дали е лъжа или истина – важно е да обслужва моята и на моите привърженици ярост.
Отново Кисинджър, напоследък станал мъдър като библейски пророк (не винаги е бил такъв):
“От ренесанса насам, Западът е дълбоко отдаден на схващането, че реалният свят е външен на наблюдателя, че знанието се състои от това, да записваш и класифицираш данни – колкото по-точно, толкова по-добре… В другите големи цивилизации, реалността е била схващана като вътрешна на наблюдателя; и е обусловена от неговите психологическите, философски или религиозни убеждения.”
Щеше да е добре да се задава ново средновековие
Но вече изглежда, че – ако не отстоим либералната демокрация – се задава нещо по-лошо: превръщането на европейската цивилизация в онази имитация на халифат, която днес гледаме в Русия или (в начална фаза) в Турция. Имайки предвид обаче, какви демони изскачат в Европа веднъж, щом дигите на разума поддадат – може да стигнем и до онова, което имат като цивилизация в ДАЕШ. Само че при нас яростта ще има на разположение атомни бомби.
