Иван Пехливанов е роден на 26 юни 1926 г. Завършва машинно инженерство в Държавната политехника в София през 1950 г. Има стотици разработки като проектант. От 1968 до 1973 г. е заместник-министър на машиностроенето. Награден е с орден „Народна република България“, носител на званието „Заслужил деятел на техниката“, а през 1986 г. е отличен и с най-високия орден „Георги Димитров“.
При основаването на БИСА (Българската индустриална стопанска асоциация) през 1980 г. става неин първи заместник-председател. Председател е Огнян Дойнов (1935-2000). В БИСА влизат представители на най-големите български държавни предприятия. Негов наследник е БСК. През 1984 г. Пехливанов заема мястото на Дойнов начело на БИСА. През 1987 г. той сменя и Румен Сербезов като шеф на ЦКС (Централен кооперативен съюз.) Постовете, които е заемал, му дават достъп до знанието за цялата индустрия на България.
Познава и коридорите на партийната власт. През 1981 г. е избран за член на ЦК на БКП. От 1982 до 1990 г. е депутат. Той е първи зам.-председател на икономическата комисия, когато американските експерти Ричард Ран и Роналд Ът изготвят прословутия си план за преход към капитализъм по поръчение на Андрей Луканов (1938-1996).
Благодарение на стенографските си умения и всекидневните си записки Иван Пехливанов е жива енциклопедия на построеното през социализма, а през 2005 г. издава книгата „Свидетел на историята“. Сега, преди да навърши 88 г., той подготвя нейната актуализация.
– Г-н Пехливанов, 10 ноември 1989 г. ви заварва като член на ЦК на БКП, председател на ЦКС и БИСА, депутат. Но в началото на нашия разговор нека да уточним за читателите, че произхождате от буржоазно семейство, както се казваше някога. Разкажете повече за корените си. Как вие, внукът на юрист, завършил право в Лозана и Брюксел, започнахте да работите за новата власт?
– Изненадващ въпрос. Не бих нарекъл семейството си буржоазно, а прогресивно. Баща ми Георги е бил от бедна фамилия, но силен ученик. Той е първенец на старозагорската гимназия, като подпоручик отива на фронта по време на Първата световна война. Три години изкарва в окопите на Кожух планина. Преди заминаването си се записва да следва право. През 1923 г. вече е висшист. Бил е с леви убеждения. Постъпва в съда, държат го шест месеца и го освобождават без право на държавна правна дейност като съдия или прокурор. До края на живота си беше адвокат. През 1931 г. е бил кандидат за депутат със сребърната бюлетина на Работническата партия (б. р. – името на възстановилата легалната си дейност БКП). Арестуват го и го пращат в лагер в Петрич. Малцина знаят, че и преди 1944-та е имало лагери.
Дядо ми по майчина линия – д-р Иван Хаджиев, юристът от Брюксел, е бил радославист и депутат. Предупредил, че ако баща ми отиде в Петрич, македонските главорези щели да го ликвидират. Урежда да го пратят в софийски затвор. След изборите се връща в Елхово. Адвокатската му кантора бе клуб на Работническата партия. През 1941 г., две седмици след навлизането на германците в Съветския съюз, е изпратен в лагерите на остров Света Анастасия, в Гонда вода и Еникьой.
След 9 септември 1944 г. баща ми беше първият околийски управител на Елхово. Държаха го две години и през 1948 г. го махнаха заради „либерално отношение към класовия враг“. Водел граждански дела на богати търговци.
– Излиза, че е бил репресиран и преди 9 септември, и след това?
– Да. През 1949-а това вече и мен засегна. Бях председател на Студентския съюз в Политехническия университет. Снеха ме на голямо събрание заради произхода ми…
– През 50-те като инженер проектант на водни турбини за ВЕЦ посещавате Китай и след два месеца подписвате договор за продажба на тридесет водни турбини за 50 млн. долара. С това ли заслужихте поста заместник-министър?
– 50 милиона долара беше наистина огромна сума. Но аз станах зам.-министър 10 г. по-късно. През 1961 г. поех ръководството на института „Машелектропроект“. В следващите 12 г. бяха проектирани и построени над 700 завода – за машиностроене, електронна и изчислителна техника, за военнопромишления комплекс. Сред тях бяха заводът за електрокари в София, за полупроводници и за автобусите „Чавдар“ в Ботевград, корабостроителния завод във Варна и редица други. Това бе част от индустриалната революция в България през втората половина на XX век.
– И какво си помислихте сега, като чухте намерението на БСП да се прави реиндустриализация?
– (Смее се) Не си помислих нищо, а се разсмях. Това, което искат да правят, е невъзможно.
– Защо невъзможно?
– За да правиш реиндустриализация, ти трябват поне три неща. Първо, специалисти. Ние вече ги нямаме. Второ, пари. Или държавни, или частни. Държавни няма, а частниците няма да вложат пари в несигурна работа. А работата е несигурна, тъй като освен кадри няма и пазари. От 700-те завода не мога да дам пример на проектиран от нас завод, който да е бил осъществен без пазари. Ние създадохме индустрията в България не като самоцел, а защото имахме пазари.
– Как пропуснахме да произвеждаме „Рено“ във времето, когато българите карахме само „Лада“ и „Москвич“ и за покупка на кола се чакаше с години?
– Ние монтирахме „Рено“ и „Фиат“ в края на 60-те – общо близо 10 000 автомобила. Тогава в Съветския съюз се взе решението за производството на „Лада“. Ние се включихме в изработването на десет възела. Нашите политици решиха, че щяло да ни дойде много да произвеждаме още „Рено“ и „Фиат“. Спряха ги. Според мен бе грешка. Но и съветското висше ръководство споделяло убеждението тогава, че в развития социализъм нуждата от автомобили щяла да намалява. Страните, които произвеждаха коли, просперираха, тъй като това ускоряваше цялата им индустрия плюс. През 1982 г. БИСА получи задача да проучи възможността за производство на лек автомобил у нас. Работихме усилено три години и единственият вариант отново се оказа „Рено“. С Огнян Дойнов посетихме централата в Париж, фирмата ни обеща и пазари за износ. Внесохме решението в МС, подписа го и Луканов. Политбюро също даде съгласие. Осигуряваха се поръчки за десетки заводи със 150 000 работници. Българите, които чакаха за автомобил, бяха внесли предварително общо 1,5 милиарда лева. Накрая Луканов ни отряза. А след промяната се обяви за най-големия защитник на връзки със Запада и за пазарна икономика…
– Но какви бяха мотивите му?!
– Никакви. Той не решаваше въпросите с мотиви, той ги решаваше скрито.
– Защо създадохте БИСА – обществена асоциация за защита на стопанските организации?
– Идеята беше на Огнян Дойнов. Той е работил в чужбина и виждаше света в друга светлина. Дойнов е откритие на Живков. Той се мъчеше да прави много неща, но му беше трудно. Пречеха му съветските хора.
– Наричате го „трагична фигура“. Защо бе демонизиран Дойнов след промяната и от кого? Помним, че главният прокурор Иван Татарчев щеше да го връща от Виена в чувал.
– Демонизирането идва пак от Луканов. Двамата бяха представители на различни светове. Луканов преди 1989 г. се считаше за представител на източната част, Дойнов – на прозападните кръгове. За него Горбачов казва на Живков: „Около вас има хора, които говорят, че България трябва да стане мини Германия, мини Япония. Ако има хора, които си мислят такова нещо, трябва да ги махнете веднага.“ След месец Огнян беше изваден от състава на Политбюро.
Посещавал съм го във Виена. Беше болен от рак и искаше да умре в България, но до последния момент не му позволиха. Казаха, че ако се върне, веднага влиза в затвора (б. р. – обвиненията са по прословутото дело №3 за раздаване на помощи на братските партии).
– Въпреки болестта?
– Въпреки болестта. И той почина във Виена. Дойнов работеше като представител за крупна руска групировка (б. р. – „Нордекс“). Не го криеше. Но собствени капитали нямаше. Не съм убеден, че собствени капитали е направил и Андрей. Андрей не го съблазняваха капиталите. Съблазняваше го властта. Капитали натрупаха тези, които бяха около него.
– Изнасяте данни, че от 1980 до 1987 г. с помощта на БИСА в България са създадени 514 малки и средни предприятия с инвестиции от 432 милиона лева, с което са открити 70 000 работни места. Печалбата ми е за милиарди. Сред стоките, които произвеждат, са маргарин „Калиакра“, френско сирене „Бри“, маратонки „Ромика“, „Пума“, „Адидас“ и др. Все неща, които бяха непознати за нашия пазар. Какво се случи по-късно с тези предприятия?
– Всичко бе ликвидирано. За „Калиакра“ бяхме купили модерна техника от Англия. Сега предприятието го взеха чужденци и го изнесоха в Румъния.
– Нашата държава е давала пари, марката е била наложена и после това е взето на безценица. Така ли стана?
– Не точно така. Към „Минералбанк“ бяхме създали фонд. Стопанските субекти можеха да кандидатстват за пари от него, за да създават малки предприятия. Аз бях председател на експертния съвет към банката, който разглеждаше предложенията. Ние вземахме неокончателното решение. Давахме само съвет на банката на кое предприятие да даде кредит. Банката вземаше самостоятелно решение. Предприятията връщаха средствата на самата банка. В БИСА пари не са влизали.
Сега по-непазарно се действа с евро фондовете. Бюрокрацията решава за коя идея да дават пари. Как го решават? Това е банков въпрос.
– През 1987 г. ви посещава Борис Елцин, тогава секретар на московската организация на КПСС. Защо?
– Елцин дойде със специалната задача да види какво представлява БИСА, но така и не успя да разбере. Той се чудеше от какво защитаваме стопанските предприятия, от партията ли?
– Вярно ли е, че Елцин тогава произнася репликата по адрес на българите „Добре живеят, гадовете“?
– Вярно е. Съветските ръководители се учудваха, но и се ядосваха на нашето състояние.
През 1984 г., още като секретар по селското стопанство, дойде и Михаил Горбачов. Политбюро взе решение Огнян да го посрещне и да го придружава. На Запад се появиха статии, че бъдещите ръководители на България и СССР се срещат в България. Тези публикации раздразниха Живков.
Аз бях председател на БИСА и Огнян идва един ден и ми показва плана за посещението. Питам: „Другарю Дойнов, защо му показвате най-хубавите и най-скритите ни обекти? Познавате ли този човек? Може да изпита завист.“ Дойнов вика: „Иване, ти винаги сложно посрещаш нещата.“
– Кои обекти му показахте?
– В плана бе и обект, който в България не се знаеше, че го има. Само членовете на ЦК на БКП бяхме заведени веднъж да го видим. И сега не се знае, че го е имало в България. Това е лаборатория, където се прилагаше така наречената клетъчна технология. Вземаш клетка от растение и в тази лабораторията тя се размножава до степен, че от нея израства разсад. Тоест от една клетка можеш да засадиш декари.
– Защо пазехте в тайна тази лаборатория?
– Защото е открадната. Защо отрязаха нашето научно-техническо разузнаване? Нашите хора крадяха идеи, технологии. Което се прави впрочем в цял свят.
– Показахте ли на Горбачов лабораторията в крайна сметка?
– Да, но той не можа да осъзнае какво му се показва.
– Вие познавате каква собственост и какви пари имаше България преди 1989 г. Как после се родиха „червените мобифони“?
– Целенасочено. За задграничните дружества нещата бяха раздухани, за да се закрият истинските дири по създаването на новите капиталисти. Със съдействието на БИСА бяха купени пет предприятия в чужбина. Кое от тях роди капиталист? Няма такова.
Основна роля при създаването на новите капиталисти изиграха банките. Къде в света една банка дава кредит и след това не фалира кредитополучателят, а банката?! Стопанска банка, която кредитира „Кремиковци“, фалира, „Кремиковци“ – не. Говорил съм с директора на Стопанска банка. Той ми каза: „Кредитирал съм „Кремиковци“, щом не може да си върне парите, да ми дадат завода.“ В целия свят се прави така. Само в България – не.
– Мит ли са „червените куфарчета“?
– Може би е имало. Но не са били решаваща сила. От банка не се вземат пари, без да оставиш следа. Единствената възможност да вземат пари за раздаване в куфарчета е партийният членски внос, събран в ЦК. Те не бяха в банка. Но те бяха 10-15 милиона лева.
– Пътят, начертан от Ран-Ът, ли бе единственият възможен пред България?
– Не. Имаше много възможности. Но ни смениха външния опекун. Даже при стария опекун имахме повече възможности за самостоятелност. Новият действа, както навремето при индианците.
Дори полуграмотните знаят, че когато човек иска да продаде стоката си, той я хвали. А нашите политици очерниха индустрията ни и после тръгнаха да я продават. От приватизация на обекти за над 60 милиарда долара получихме под 3 милиарда.
– Малко се говори и за собствеността на кооперациите. Какво стана с нея?
– Аз оставих собственост за четири милиарда лева – 30 200 търговски обекта и хранителни заведения, хлебозаводи, всички предприятия за безалкохолни напитки и др. Всичко бе разграбено зад завесата.
– Как си обяснявате днес спирането на „Южен поток“?
– Чисто политически. Тръбата е пасивна инвестиция, от която ще получаваме милиарди. За днешния българин по-добро решение няма. Но българите до такава степен вече сме изглупели, че не можем да си направим сами сметката от какво най-много печелим.
– С какво допълвате вашата книга „Свидетел на историята“?
– С няколко случая с Андрей, които доказват, че той имаше ленив ум. Той като чуеше нещо, не тръгва да го анализира, не се напряга. Прекалено го величаят. Не бе глупав, можеше да измисли дяволии, за това акълът му бе нагласен.
В първата си книга съм пропуснал две интересни личности. Едната е Станко Тодоров (1920-1996) (б. р. – премиер на България от 1971 до 1981 г.). Той е един от малкото партийни дейци, който имаше право да се нарича представител на работническата класа. Бил е шивач. Но не съм го чул да споменава този факт. Знаеше, че партията експлоатира това понятие. Работническата класа не беше на ниво, че да поеме ръководната си роля и управлението на държавата.
Друга голяма личност беше Пенчо Кубадински.
– Но и голям ловец беше! Легенди се носеха след промяната за неговите сафарита.
– Без Кубадински Патриаршията във Велико Търново нямаше да бъде възстановена. Родопският край също дължи всичките си язовири на него. Малко известен факт е също, че като историк знаеше толкова, колкото професорите.
Иначе вярно е – беше запален ловец. Ходеше на сафарита в Африка. При посещение в Швеция гостувах на богат човек с голямо имение. Вечеряхме заедно с домакина. Само за Кубадински ми говореше! Беше ловувал и в Швеция.
Иван Пехливанов е роден на 26 юни 1926 г. Завършва машинно инженерство в Държавната политехника в София през 1950 г. Има стотици разработки като проектант. От 1968 до 1973 г. е заместник-министър на машиностроенето. Награден е с орден „Народна република България“, носител на званието „Заслужил деятел на техниката“, а през 1986 г. е отличен и с най-високия орден „Георги Димитров“.
Автор: Таня Джоева
