„ШОУ” хвърля нова светлина върху една от най-неразгаданите загадки в началото на прехода – с какъв първоначален капитал започват да градят империята си най-богатите българи. По въпроса продъжават да се носят легенди и митове. Някои от тях са взаимноизключващи се, но това е една от най-ревниво пазените тайни на българския мутренски и олигархичен модел.
Много от най-богатите българи от началото на прехода излизат с версията, че бизнесът им тръгва през 1988 г., когато се възползват от възможностите на Указ 56 – разказват как са основали кооперации и започват внос-износ на различни стоки. Никой от тях не признава, че е бил сред онези триста души подбрани партийни кадри, които Луканов събира в БИСА на ул. „Раковски”, и ги „назначава” за милионери, като в заключение им казва да си приготвят куфарите, за да отидат и по списък да си получат милионите. Някои представители на бг олигархията наистина не са били на тази среща, така че как се превръщат в крупни милионери наистина остава въпрос с много „повишена” трудност.
Луканов знаел за „посветените фамилии от списък 108”
на висшата партийна номенклатура, които започнали да прехвърлят милиони от държавния бюджет и валутния резерв зад граница много преди 10 ноември 1989 г. Огнян Дойнов не присъства в „Списък 108”, но е главният набеден „контрабандист” в трансграничните трансфери на валута. Защо? Дойнов е бил в състояние да урежда огромни доставки на коксови въглища и метали за „Кремиковци” например – бизнес, от който се вадят много пари. Ето какво разказва Тончо Михайлов – един от хората, запознати с тази скрита страна на преливане на държавните структури в частни ръце.
Пролетта на 1986 г. Тодор Живков награждава Огнян Дойнов с орден „Георги Димитров”
Кой е Тончо Михайлов?
Той е висш стопански кадър и първи съветник на Тодор Живков по въпросите на леката промишленост, извървял своя път от „Осанна” до „Разпни го”. Той е създател на ликьорните вина и прочутия коняк „Плиска”, с които България печели много милиони от износ в Съветския съюз. „Всичко започна със закриването на „Тексим”. Преди да закрият мегаструктурата на Георги Найденов, зам.-министърът на финансите Палийски ни събра в завода за безалкохолни напитки и ни критикува, че много сме печелили. Аз ставам и му казвам: ”Другарю Палийски, досега сме критикувани, че губим, а сега вие ни критикувате, че много печелим. Кажете какво да правим? – Да губим или да печелим?” След това на процеса от всички, които заедно печелехме, аз бях един от малкото, които защитиха Георги Найденов. Даже жена му ми каза: „Ти не му беше приятел, но го защити, а приятелите му го предадоха!…” След закриването на „Тексим” съдбата реши да ме сблъска с Тодор Живков и Огнян Дойнов. По едно време обединиха „Българско пиво” с „Безалкохолни напитки”. И на генералния директор в главата му се пръкна лудата идея в заводите, на линиите един ден да се бутилира бира, а на следващия – безалкохолни. И така да се редуват. Пълно безумие! Нямаше да имаме нито едното, нито другото. Безалкохолните напитки щяха да ферментират, а бирата щеше да мирише на безалкохолни. Казах му на генералния, че това не може да стане, ако ще да ме уволни дисциплинарно.
И той ме уволни
Аз пък седнах и написах едно изложение до Тодор Живков. Първия хареса вижданията ми, даде ми стая в Държавния съвет и ми каза да напиша концепция за развитието на безалкохолните напитки. Ама така, без заплата, оставах си безработен, но със стая в Държавния съвет.
Химкомбинатът в Девня – гордостта на химическата промишленост по време на соца
Точно тогава Дойнов се прибра от Япония и стана обикновен служител към Емил Христов, който беше председател на Стопанския съвет – шапката на цялата индустрия тогава – продължава разказа си Тончо Михайлов. – Дойнов го прикрепиха към мен да помага и направихме концепцията. В Министерския съвет беше поднесена от името на Тодор Живков, а Дойнов я прочете. Това беше на 29 септември 1972 г. Поканиха ме и мен. Враговете ми, които дотогава ме предупреждаваха, че няма да си намеря място в България, казаха, че концепцията на Живков е като индулгенция за тях, а мен ме поздравиха скришом като победител. Аз на един министър му казах: „За какво ме поздравявате?! – Не вярвате, че това е концепция на другаря Живков?!” – Този министър почервеня, изниза се и
20 години не ми проговори
Та покрай концепцията на Тодор Живков се срещнахме с Огнян Дойнов. Ако трябва да бъда честен, той ме спаси от лагер, като ме изтегли на работа в Мозамбик по линия на БИСА, щото аз си бях един и същ. Решавах ли, че нещо е в интерес на България, слагах си главата в торбата и не мислех за последствията. През 1982-ра ме заведе с една делегация, представи ме лично на президента Самора Машел, а той извика министъра на индустрията и му каза: „Тоя ще ти бъде съветник.” Министърът даже го беше страх от мен, защото мислеше, че съм някакъв агент, и щом ведомството му се разцепи на две, веднага ме прехвърли в другото министерство. След година-две обаче напусна, създаде собствена фирма и ме викна, след работно време да му бъда и на него съветник. Сега ще ви кажа нещо, което споделям за пръв път – снишава глас Тончо Михайлов. – Огнян Дойнов го снеха на 14 декември 1988 г., а решението Политбюро го взе на 12-и. Забраниха му дори да напуска България, макар че той намери начин да се измъкне. И същия ден Луканов пише писмо до мен, че има решение на правителството на Мозамбик и ме уведомяват, че престоят ми се прекратява и следва да се прибера най-късно до 31 декември. А аз бях за сметка на Мозамбик там. България беше на печалба от мен, защото
превеждах 1000 долара от заплатата си
За какво съм им да се връщам?! – Както и да е, на косъм бях, но останах благодарение на нашия министър. По онова време вече се говореше, че Огнян Дойнов е изнасял червените пари – милиарди!… А той, след като го снеха и го изключиха от партията, остана без работа. Говорим за края на 1988-а и януари 1989-а. И знаете ли какво направи Дойнов? – Написа три писма: едното до Япония, второто до Максуел, а третото до мен. Писа ми: „Тончо, моля те да ми намериш работа в Мозамбик.” А аз питам: Може ли един човек, който е изнесъл парите на България, да моли мен?!… Тогава отидох при министър-председателя на Мозамбик, понеже те се познаваха с Дойнов – бяха съпредседатели на смесената българо-мозамбикска комисия. Веднага му намерихме работа за 3000 долара месечно, но се позабавихме един месец да му търсим къща. Накрая се обадих на Дойнов: „Готово, намерихме и работа, и къща”. А той отговори: „Тончо, извинявай много, но аз бях изпратил междувременно писмо и на друго място и
Максуел ми предлага 150 000 долара годишна заплата
Ще остана при него на работа, но ще дойда да ви благодаря.” – И Огнян Дойнов наистина дойде – продължава да разказва сагата си Тончо Михайлов. – Два месеца, след като отиде при Максуел, пристигна в Мозамбик. Даже след туй министърът на леката промишленост го поканиха на гости при Максуел, взеха го от летището с хеликоптер и са кацнали върху покрива на седалището на Максуел в Лондон.
1990 г.Андрей Луканов и Робърт Максуел (вляво) по време на бизнес разговори в София
Интересен е и разказът на Георги Панков, министър на „златната кокошка” – химическата промишленост при Живков. Панков е един от най-дългогодишните и елитарни стопански ръководители по времето на соца. През 1974 г. започва с летящ старт и се превръща в един от най-доверените хора на Живков в стопанската сфера. Сдава щафетата едва през 1991 г. с назначението му за посланик в Съветския съюз. Тогава Тодор Живков е под домашен арест, на политическия терен се е развихрил Луканов. „Андрей Луканов раздаде милиони от личния фонд на Живков – казва Панков. – А за мен, ако питате с какво спечелих Живков, колкото и нескромно да звучи, с работа. Работният ми ден беше по 11-12 часа от понеделник до петък, а в събота имах приемен ден. Веднъж месечно по един час информирах Живков за нещата в министерството. Него го интересуваше само едно –
износът по второ направление, т.е. за Запада
Казваше ми: „Изнасяй колкото можеш на Запад, а каквото остане, е за руснаците.” – И ние изнасяхме. Химията нямаше непродаваем продукт. Давахме 1 млрд. долара годишно за държавата, 500 млн. даваше износът на оръжие за арабските страни. Машиностроенето не можеше да продаде и една машина на Запад, всичко беше за СССР. Огнян Дойнов имаше амбиции да промени това нещо, но уви, срещу него скочи цялата висша партийна и стопанска номенклатура начело с Луканов. Сигурно затова Тодор Живков имаше слабост към химическата промишленост и лично към мен. Всяка сутрин съм проверявал кораби, тирове, а той пък никога не ми се е месил в работата. Колкото до Луканов, самият Живков ми е казвал, че той е агент на три разузнавания – на съветското, на ЦРУ и на израелското. „По-голям кариерист от него не съм виждал през живота си”, казваше ми Първия. Луканов не можеше да търпи, че Тодор Живков не го издига, че стигна само до зам.-председател на МС, а министър-председател беше Станко Тодоров, който дори нямаше никакво образование. Затова процесът срещу Живков след 10 ноември 1989 г. не беше нищо друго освен
личното отмъщение на Луканов
Междувременно Луканов, както казах, незнайно в качеството си на какъв, започна да раздава милиони на определени хора. Този въпрос и до днес е обвит в мъгла. Дори бивши членове на Политбюро и други висши партийни дейци си противоречат по тази тема. Но какво има да се спори тук? – Разбира се, че Луканов е раздавал милиони. Това стана още през 1990 г. Навремето Живков имаше личен фонд на генералния секретар от около 2 млрд. долара в западни банки. Забравих да кажа, че освен износа по второ направление второто, което най-много го интересуваше, беше като министър на химическата промишленост да внасям всяка година 300 млн. долара по определена сметка. Сещате се, предполагам, че тази специална сметка беше за захранването на въпросния фонд. Веднъж дори поисках пари от личния му фонд за някои лицензи, но ударих на камък. „Тия пари ни носят много сериозни лихви, не може да се пипат!”, отговори ми Живков. За този фонд тогава знаехме само трима души –
аз, Белчо Белчев и директорът на БНБ Коларов
Бившият финансов министър Белчо Белчев като свидетел по Дело №1
Дело №1: Тодор Живков на път за поредното съдебно заседание. Снимка: Иван ГРИГОРОВ
След свалянето на Живков главен секретар стана Луканов и той автоматически наследи тези сметки. Оттам раздаваше пари лично на когото си поиска. Това бяха основно стопански дейци, които получаваха наистина милиони в куфарчета, но не знаеха какво да ги правят, слагаха си ги на личен влог в западни банки и живееха охолно от лихвите. Луканов беше много разочарован, защото той ги даваше, за да се развъртят тези пари. В интерес на истината мит е, че ги е раздавал с надеждата, че един ден ще си ги върне с лихвите. Не, раздаваше ги напълно безвъзмездно. Единственото вмешателство бяха указанията му тези пари да се капитализират, да се развива търговия и бизнес с тях. Неговото разбиране беше, че
който владее парите и бизнеса, той ще владее политиката
и ще управлява България. В интерес на истината Тодор Живков никога не е пипнал и цент от онзи личен фонд, за да развърти някой и друг долар с швейцарските банкери. Той си умря като най-големия сиромах. Добре, че беше Жени да се грижи за него, защото синът му Владко е много безволева личност, без никакъв интелект ” завършва разказа си Панков.
Славей КОСТАДИНОВ
