На 6 февруари 2016 година се навършват 143 години от гибелта на Апостола на българската свобода. В мразовитата утрин на тази дата синът на Гина и Иван Кунчеви увисва на бесилото в покрайнините на София в разцвета на своя жизнен път – едва навършил 35 години и седем месеца. И до днес историческата наука не разполага с автентични документи за последните дни и часове на Левски – нито от български, нито от османо-турски, нито от дипломатически произход. Появилите се по-късно „спомени” на „изповедници”, на скрити зад храсти и оврази „смели” българи и техните деца са по-скоро късен рефрен на гузна съвест. Но и влизане в историята през парадния й вход. Защото каквото и да се каже, каквото и да се пише за последните мигове на Апостола, те ще присъстват неизменно, нищо че дори и през ум не им е минавало какво става в този ден с историческата съдба на българите. Няма как да не се признае, че в този случай „вторият” акъл на „свидетелите” сработва добре – разбира се, в тяхна лична полза. Нищо, че не са и чували за Левски, нищо, че тези пък, които са чували, са потънали вдън гори Тилилейски, само и само да не ги сполети същата участ или да не стане известна връзката им с Карловеца.
Колко ли са се страхували и самите османлии от този „демон въздесъщ”, за който в протоколите на следствената комисия е записано буквално следното: „Той се очертава като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети… и е бил председател на всичките комитетски организации… Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст…”. И това го признава не някой друг, а извънредната следствена комисия, в която влизат юристи, получили своето образование в Париж и в същото време високопоставени сановници на османската държавна машина. Явно имперските пратеници разбират добре, че Високата порта е пропуснала нещо много важно в развитието на българската нация, в живота на покорения народ. Тази е и причината, поради която обесването не се прави демонстративно помпозно като акт на пълна победа над „заговорниците”. Извършва се почти тайно, за което говори отсъствието на каквото и да е писмено свидетелство за него – дори от дипломатически произход, макар по това време в София да има само един италиански вицеконсул.
Преклонението и поклонението пред паметта на Апостола започва още непосредствено след Освобождението, за което основна заслуга имат първият губернатор на София Пьотр Алабин и неговата дясна ръка плевенчанинът Георги Яковлев Кирков. Те са и главните инициатори за построяването на паметника, което започва още през 1878 г. и продължава цели 17 години.
Българите почитат и до днес паметта на Апостола и така ще бъде докато има българи на тази земя, но като българи все пропускат по нещичко. Вместо да се поклонят пред паметта, делото и идеите на Левски на истинската дата, на която той ни напуска, правят това 12 или 13 дни по-късно. Т.е. закъсняват с 12 дни в повечето селища, а в някои, включително и в столицата София – с 13 дни. И не искат да разберат в продължение на вече цял един век, а това са нито повече, нито по-малко от 100 години, че натрупаната разлика между Юлиянския календар и Григорианския календар за нас, българите, е „стопена” през 1916 г. Е малко късничко приемаме новия стил с Григорианския календар – закъсняваме почти три века и половина.
Не стига това, ами след като през 1916 г. най-сетне и българите решават да бъдат „в крак” с останалата Европа отново и отново и правителство, и парламент и президентство и всички други държавни органи си „карат” по инерцията, която съществува отпреди 31 март 1916 г. Все едно, че нищо не е станало.
Всъщност какво става през 1916 година? Ами много „простичко” нещо – след 31 март следва датата 14 април. Т.е. „изчистват” се онези „натрупани” 13 дни разлика за ХХ век между Юлиянския и Григорианския календар. Датите обаче след 14 април си остават все същите, каквито са били и в предходните векове. Следователно всички дати след 14 април са „дръпнати” напред с 13 дни, но си остават същите, каквито са били до този момент. Хем същите, но хем вече по новия стил, тъй като натрупаната разлика от 13 дни вече я няма и събитията, станали на съответната дата в предходните векове, запазват същата дата на случване след този акт на българското правителство и държава. Става повече от ясно, че няма нужда да се добавят още 12 или 13 дни днес за датите след 14 април 1916 г. Преди тази дата на тази година обаче е задължително, ако искаме да сме в крак с Европа-та!
Живеем в 2016 година – на 31 март и 1 април ще се навършат точно 100 години от въведения от правителството на Васил Радославов нов стил. Но и тази година поклонението и преклонението ще се отбелязва от държавата на 18 и 19 февруари.
Уважаеми „обикновени” българи, към които спада и пишещият тези редове, нека на 6 февруари всеки един от нас се сети, че на този ден Васил Левски ни напуска завинаги, но ни оставя своите завети, своето дело, оставя ни своя подражаем пример и достижим идеал. Нека на този ден всеки сведе глава за минута и запали свещичка в памет на революционера, идеолога и човека Васил Левски, който единствен е канонизиран от народната памет като Апостол на българската свобода. Нека да си припомним неговата „изповед” – „Аз съм посветил себе си на отечеството да му служа до смърт и да работя по народната воля” и неговия завет „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили…”.
Нека помислим за това колко от неговите идеи са изпълнени и реализирани в нашето „демократично” време? Нека се замислим за всичко онова, което говореше и проповядваше той… Само за минутка! Може пък и „не-обикновените” българи да се сетят за това на този ден. Е, ако имат време от държавните дела, които са ги натиснали за решаване.
А на 18 и 19 февруари отново ще сведем глава пред Апостола.
Проф. д.и.н. Иван Стоянов
/ със съкращения /
