Може би си спомняте, че само допреди няколко години българският военнопромишлен комплекс вегетираше на ръба на оцеляването, а все още държавният оръжеен гигант ВМЗ – Сопот, представляваше (полу)жив паметник на разрухата, затънал в многомилионни дългове както към банки, така и към своя персонал. Всичко това обаче е сюжет от миналото. По неофициална информация от иначе доста дискретния оръжеен бранш на практика всички производствени мощности на водещите военни заводи в страната са със запълнен капацитет. В момента дори неефективно управляваният с години ВМЗ – Сопот, вече не просто е изчистил всичките си задължения, а е засипан с поръчки за години напред, работи на три смени, ударно търси да назначава нови служители и дори увеличава заплатите. Същото важи и за вече частния “Арсенал” – Казанлък, чиито между 7 и 8 хил. работници се трудят в режим 24/7. Колкото и парадоксално да звучи, българската отбранителна индустрия в момента изживява на пръв поглед неочакван ренесанс. И това явно е резултат от фактори, които надхвърлят пределите на българския отбранителен бизнес.
В правилния момент, на правилното място
По всичко личи, че основната причина за случващия се бум е рязка промяна в конюнктурата за оръжейния експорт на страната ни, която се случва някъде преди 2-3 години. “От 2014 г. реално се отчита ръст в стойността на реализирания износ на българските фирми на продукти, свързани с отбраната”, коментира за “Капитал” Любен Петров, зам.-министър на икономиката, в чийто ресор попада търговията с т.нар. специална продукция. Тогава оръжейният износ рязко скача със 71% от 235 млн. евро през 2013 г. на 403 млн. през 2014 г.. Следващата година ръстът е още 59% до 642 млн. евро. Според суровите данни на икономическото министерство тази тенденция се запазва и през първата половина на 2016 г.
Когато обаче става дума за причините за оръжейния ренесанс, Любен Петров е доста по-условен и дипломатичен в оценките си. “В този бранш всичко е много специфично. Едни от основните фактори са по-активната и гъвкава маркетингова политика на дружествата в отбранителната индустрия, търсенето на нови пазари и нови потенциални партньори, но и активизирането на старите традиционни връзки, които са работили през годините”, коментира зам.-министърът. Запитан директно дали активизирането на локални военни конфликти в региона стимулира военната ни индустрия и търговия, той отговаря уклончиво: “Донякъде предполагам, че и глобалната дестабилизация се отразява. Нашето оръжие – основно боеприпаси и леко въоръжение, са популярни в тези дестинации, където търгуват нашите фирми, така че и това вероятно също е фактор. Но това не е изключение от цялостната тенденция за всички фирми в ЕС.” Според Любен Петров, “като се погледнат основните дестинации, където работят българските фирми, става ясно, че те не работят само с дестинации, където има конфликт.” Той подчертава, че през 2015 г. отбранителният ни бизнес е успял да излезе на нови пазари, например страни в Югоизточна Азия като Филипините, Малайзия и Виетнам. Регионът е зона на напрежение заради териториалните спорове с Китай в Южнокитайско море.
Срещу ИДИЛ и талибаните
Данните от годишните доклади на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение обаче доказват пряка причинно-следствена връзка между най-интензивните конфликти в региона и успехите на българските оръжейни фирми. Така например най-големите клиенти на българска специална продукция през 2014 г. са били Ирак и Афганистан с поръчки съответно за 80.1 млн. и 42.7 млн. евро. Само година по-рано двете държави са купували със съответно 13 и 4 пъти по-малко българско оръжие. Всичко това съвпада с активизацията на ИДИЛ в Ирак и Сирия, както и с изтеглянето на натовските сили от Афганистан. Впечатление прави и ръстът в поръчките за Саудитска Арабия (издигнала се до четвърти по големина клиент на страната ни). През 2014 г. тя е купила военна продукция за 28.9 млн. евро, като година по-рано поръчката й е била на стойност едва 0.49 млн. евро. Властите в Рияд често са обвинявани, че активно поддържат някои от враждуващите групировки на територията на Сирия и Йемен.
Прави впечатление също така, че през 2014 г. са издадени лицензи за сделки със Саудитска Арабия на стойност около 85 млн. евро, което е около три пъти повече от извършените сделки. Това би трябвало да означава, че въпросните лицензи вероятно са били реализирани по-късно и ще излязат в доклада за 2015 г., който трябва да бъде одобрен до няколко седмици. Така че Рияд явно ще става все по-голям клиент. Подобно е положението и с оръжейните доставки за Украйна – през 2014 г. страната е закупила българско оръжие само за около 500 хил. евро, но има издадени лицензи за експорт на стойност 39 млн. евро, които явно са реализирани по-късно. Именно в началото на въпросната 2014 г. се случи анексирането на Крим, а няколко месеца по-късно избухна сепаратисткият конфликт в Донецка и Луганска област. Скачат и оръжейните доставки за Полша, която е най-активният западен поддръжник на Украйна – от 3 на 11.8 млн. евро. За сметка на това сделките с Русия намаляват от 26.2 млн. на 10.4 млн. евро. Оръжейни лицензи на стойност около 102 млн. евро има издадени и за търговия с Нигерия, която води пълномащабна война с ислямистката групировка “Боко Харам”.
Продават се основно боеприпаси
Също така прави впечатление, че основните количества военни продукти, които страната ни е изнесла, са в категориите боеприпаси, взриватели, бомби, реактивни снаряди, ракети и торпеда. Оборотите, направени от малокалибрено и голямокалибрено оръжие, са в пъти по-малки. Всичко това недвусмислено сочи, че голямата част от износа ни отива в райони, където оръжията се използват твърде интензивно.
“Има много поръчки заради това, което става в Близкия изток и в Северна Африка. Основно върви продукция на ВМЗ – Сопот, и “Арсенал”, главно патрони и боеприпаси. В тези региони има много руски системи и нашите продукти са адекватни на пазара”, коментира за “Капитал” и високопоставен източник в Министерството на отбраната (МО), пожелал да не бъде цитиран поименно. “Ръстът е толкова голям заради многото посреднически фирми. Имам чувството, че намериха и правилните посредници”, добавя той.
И тук идва интересният момент: според няколко независими източника от отбранителния бранш въпросните “правилни посредници”, които са направили бума на българския отбранителен износ възможен, са най-вече американски компании. “Има много бивши генерали с фирми, които купуват и посредничат, обикновено през тях минават нещата”, коментира нашият източник от МО. Според него обаче ренесансът на оръжейните заводи изненадващо е довел и до един неприятен за армията ни ефект – недостиг на професионални войници. “ВМЗ драстично вдигна заплатите – вече дават по 1000 лв., а ние – само по 700 – 750 лв. Това повлия негативно на събирането на кадрови войници около Карлово и Казанлък. В момента ние не сме конкурентоспособни”, коментира той. Именно в този район се намира основната за сухопътни войски 61-ва Стрямска бригада.
Кой кой е
Въпросът кой кой е в българското производство на отбранителна продукция е по-скоро ясен. По-интересната част е при оръжейните търговци, които действат “на терен” и държат контактите с потенциалните купувачи.
Къде отива българското оръжие
Преглед на оригинала
Автор: Инна Павлова
Най-интересна безспорно е компанията “Аполо инженеринг” ООД, чийто оборот главоломно расте от около 11 млн. лв. през 2013 на 379 млн. лв. две години по-късно. Фирмата системно бяга от публичност. Знае се, че се управлява от иракчанина Муханнед Наджим Абдуллах ал Нуаими и българина Румен Николов Райков и че е добре поставена пред властите в Багдад. По-интересното е, че през “Техноекспортстрой” (с която има общо дружество) тя има връзка с офшорната компания “Сиболе сървисис инкорпорейтед”, свързвана с небезизвестния Делян Пеевски.
Вторият по оборот оръжеен търговец “Армитранс” ООД пък влиза с летящ старт в играта през 2015 г., когато реализира продажби за 147 млн. лв. Само година по-рано фирмата е можела да се похвали със скромните 2.3 млн. лв. приходи. Интересно е, че собственикът на “Армитранс” ООД Димитър Пиралков е бил съсобственик с Владислав Тоцев в “Армимпекс” ЕООД. През 2012 г. Тоцев влиза като експерт в Министерството на икономиката и е представител на държавата във ВМЗ – Сопот.
“Армако инженеринг” пък е регистрирана на същия адрес като “Армако” АД, чийто собственик е Дмитрий Кръстев Илов. Той е син на бившия посланик на България в Либия Кръстьо Илов, който се прочу по време на аферата с ареста на българските медицински сестри, задържани и съдени по заповед на Муамар Кадафи. Илов беше за кратко и изпълнителен директор на държавната ТЕРЕМ. Дмитрий Кръстев Илов заедно с още двама българи без забележима бизнес история от своя страна е акционер в руската “Российский промышленный банк”.
Интерес провокира и компанията “Алгънс” ЕООД, чийто собственик Александър Любомиров Димитров в миналото е бил съдружник с легендарния Боян Петракиев–Барона. Името на фирмата изплува в публичното пространство преди около година заради инцидент на тестов полигон на ВМЗ – Сопот, при който американец загина, а четирима бяха ранени при експериментална стрелба с гранатомет. Според разследване на албански медии също така в момента “Алгънс” се готви да закупи оръжеен завод в страната. Фирмата очевидно не страда от недостиг на средства – приходите й за 2015 г. са скочили на 45 млн. лв. от 6.9 млн. година по-рано.
