На 26 март 1990г. правителството на *Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава.
Стартът е още през 1974г.
Неплатежоспособността, в която управлението на БКП изпада в началото на 60-те години, е туширана с няколко последователни кредита от СССР.
През първите години на 70-те дългът бележи плавно покачване, а от 1974 скокът е рязък. Тогавашният председател на БНБ и впоследствие ръководител на Държавния планов комитет Кирил Зарев свидетелства: “Рязко покачване на дълга настъпи през 1974, когато той беше увеличен с 900 млн. долара. През 1975 дългът нарасна с 800 млн. долара. Аз постъпих през 1975 в плановия комитет и през същата година вече решителни мерки не можеха да се предприемат. Общият дълг през 1975 беше над 3.5 млрд. долара.” На българската делегация, която през 1978 моли Москва натрупаните задължения на НРБ към СССР да бъдат отложени с 10-15 години, и се налага да дава обяснения за външния дълг. Съветската страна първоначално не направи отстъпки. Налага се Живков да осъществи лични срещи в Москва и пак да настоява за съветска помощ. През юни в Москва пристига нова българска делегация начело с премиера Станко Тодоров. Тя също е принудена да обяснява проблемите с българския дълг към СССР и към Запада. Съветският премиер Косигин подчертава: “Необходимо е да се планират разходите, защото често пъти под натиска на различните органи в нашите страни искаме изведнъж много работи да извършим, а след това резултатите не са такива, каквито сме очаквали.”
По това време вече е формирана т.нар. Валутна комисия към Политбюро на ЦК на БКП, чрез която Живков поставя под личния си контрол изразходването на западната валута. Москва отново склонява да подкрепи България. В разговора им в Крим през август 1978 Брежнев лично предупреждава Живков за критичното нарастване на външния дълг на България: “За задълженията на България към Запада ние сме говорили с теб неведнъж. Вниманието към този проблем не бива да отслабва, защото от икономически той може да прерасне в политически проблем. Ти ми разказа преди за вашата програма за постепенно излизане от бремето на дълговете към Запада. Другарите ме информираха, че тази програма вече дава първите резултати. Но очевидно заслужава още и още веднъж да се види какво може да се направи за намаляване на икономическата зависимост от капиталистическия пазар.” Отговорът на Живков е: “Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна.” Управлението на БКП е спасено за пореден път. Кремъл предоставя на София безвъзмездно по 400 млн. рубли през 1979 и 1980.
Още в края на 70-те години обаче проличават първите симптоми на криза и в съветската икономика. Допълнително СССР изразходва милиарди ресурси, за да замаскира фалита на комунизма в Полша, а през 1979 започва военната авантюра в Афганистан, която поглъща над 4 млрд. долара годишно. За да компенсира тези разходи, Съветският съюз намалява енергийните доставки за останалите социалистически страни.
През 1982 администрацията на американския президент Рейгън приема няколко секретни директиви, с които САЩ отхвърлят съществуването на съветската система, и набелязва мерки за уязвяването на икономиката на СССР. Най-важните са налагането на нови ограничения чрез КОКОМ в трансфера на модерни технологии към източния блок и намаляване двойно на цената на петрола чрез покачване на производството от стратегическия партньор на Вашингтон Саудитска Арабия същата година. Как драстичният спад на цената на петрола се отразява в България посочва тогавашният председател на БНБ Васил Коларов:
“За България, която години наред преди това заделяше част от нефта, внесен от СССР за рубли, преработваше го и изнасяше нефтопродукти за долари, това предизвика спадане на валутните постъпления годишно пряко поне на около 300 – 500 млн. щатски долара. Все поради падането на цената на петрола главните купувачи на българска продукция срещу конвертируема валута, които бяха износители на петрол, като Либия, Ирак, Алжир, Сирия и други, самите останаха изведнъж с около два пъти по-малко конвертируема валута. Това наложи износът на оръжие и някои други продукти за тези страни да премине от плащане в твърда валута в брой към плащане на кредит (примерно от 2 до 5 години). Това само по себе си допълнително намали валутните постъпления на страната с няколко стотици милиона щатски долара.”
Живков е наясно с положението и още през 1985 пише на Горбачов: “Ние изоставаме в областта на обществената производителност на труда, в областта на научно-техническия прогрес и по-специално в създаването и внедряването на нови технологии. От година на година падат темповете на развитие на всички социалистически страни. Как става така, че десетилетия наред капиталистическият строй, който е исторически обречен и се раздира от непреодолими антагонистични противоречия, ни изпреварва, а в икономиката ние продължаваме да вървим след него?”
Само година по-късно вместо икономически растеж е отчетено увеличаване на външния дълг с 1.5 млрд. долара, а председателят на БНБ Васил Коларов информира генералния секретар на БКП, че целият износ вече не може да покрие валутните разходи и положението се крепи само на нови огромни външни кредити. Реакцията на Живков в Политбюро е показателна: “Аз винаги казвам, че рибата се вмирисва откъм главата, значи имам себе си предвид. Аз не го приемам, обаче вие, няколко души, трябва да носите отговорност, че с 2 млрд. ме натопихте. Кои бяха тогава в Министерския съвет? Андрей Луканов, Огнян Дойнов, Стоян Марков и още няколко по икономиката.”
Всички опити да се спаси положението през следващите две години водят само до увеличаването на външния и вътрешния дълг. “Елементите на кризата се очертаха още през 1986. Тогава с помощта на учени направихме анализ на положението и озаглавихме материала “Деформациите у нас”, който през септември беше предаден на Т. Живков. Там се разкриха тези деформации и че ако те не бъдат преодолени, България ще тръгне надолу. Но главният въпрос, който постави България в тежко положение, е друг. Главното е в това, че тоталитарният модел на управление на социализма, който в продължение на 40 години функционираше в България, изпадна в дълбока криза.” Думите са на министър-председателя Гриса Филипов. През 1986 Живков го освобождава като премиер и го заменя с Георги Атанасов, който обяснява какво е заварил: “Икономиката беше в криза. Ръководството беше убедено, че трябва да се извърши преустройство, но всички разработки, които се внасяха, изхождаха от един център – от генералния секретар, и засягаха по същество организационната страна на функционирането на икономиката, а не принципите, въз основа на които тя може да се приведе на релсите на пазарната икономика. От 1986 ние се оказахме с празни ръце – нямаше какво да изнасяме, за да получим валута. Това, което изнасяхме за едно десетилетие, от 1975 нататък за този период увеличи цената си с 30 процента, а това, което внасяхме – със 105 процента.”
Подценяването на развитието на селското стопанство, хранителната и леката промишленост, туризма, транспорта започва да дават плодовете си. Външният дълг расте неудържимо. Ако през 1984 той е малко над 3 млрд. валутни лева, през 1985 е малко над 4 млрд., а през 1986 достига 4 млрд. и 970.4 млн. валутни лева (през 1980-1985 един валутен лев – 1.15 лв., 1986-1987 – 1.50 лв., 1988 – 2 лв., 1989 – 2.9 лв. – На черно курсът лев-долар в 1998-1999г. бе 7-8-9 лева за долар!). Председателят на БНБ Васил Коларов посочва: “Към групата на субективните причини за нарастването на дълга е абсолютизирането на растежа на икономиката при всякакви обстоятелства и на всяка цена.” От дадената от него справка за валутните постъпления и валутните разходи по второ направление на страната в несоциалистическа валута става ясно, че ако в продължение на шест години от 1980 валутните постъпления са били около 3 млрд. валутни лева годишно, то до 1989 те трайно са спадали до отчетените 2.1 млрд в края на периода. “При подобен спад е ясно, че докато не се извърши истинска адаптация на икономиката в уравновесяване на разходите във валута с постъпленията във валута, било чрез намаляване на разходите, било чрез увеличаване на постъпленията, невъзможно е да се планират като стратегия и в по-конкретен план високи темпове на развитие. Напротив, естествено е било едно сдържане на растежа и дори може би един временен спад”, казва Коларов. Той отбелязва и една друга тенденция: “За 1986 и следващите години до 1990 включително при разработването на плана за развитието на страната като цяло изкуствено се завишаваха планираните валутни постъпления с около 1 млрд. валутни лева по второ направление. Това даваше основания в плана разходите също да бъдат съответно увеличени. По този път, когато се утвърждаваше валутният план, той съдържаше общи валутни разходи, значително по-големи от онези, които страната ни можеше да си позволи при намалените валутни постъпления.”
В периода 1986/89 ръководството на БНБ изпраща множество секретни информации и доклади до политическото ръководство и до правителството с предупреждения за тежкото икономическо състояние, които не са чути.
За да се поддържа платежоспособността на страната, понастоящем банката е принудена да осъществява валутни разходи само при наличие на кредитиране от чужбина, а цялата маса на валутните постъпления да бъде използвана за погасяване на по-рано получени кредити. Нещо повече, вече валутните постъпления са значително по-малко от необходимите суми за обслужване на дълга. Към тези проблеми следва да се добави и започналото вече трайно повишаване на лихвените проценти по валутния дълг, което без съмнение ще изправи страната пред нови затруднения.”
Тодор Живков до последно е държан в течение за лавината на външния дълг. През юли 1989 същите банкери му изпращат поредната строго поверителна и в дух на отчаяние докладна: “Вече четвърта година поред, както знаете, икономиката ни не се адаптира към рязко влошилите се от 1985 условия на международните пазари. В резултат на това всяка година от 1986 чистият дълг на страната в конвертируема валута нарастваше с около 1.5-1.8 млрд. щатски долара.”
Бившият председател на БНБ Васил Коларов в показанията си: “…обикновено за една страна се приема, че е твърде задлъжняла, когато за обслужване на външния си дълг, тоест за погасяване на главницата и лихвите по него, се изразходват повече от 25 процента от валутните постъпления на страната за определена година. За България тази граница беше прехвърлена през 1986.”
Външнотърговската банка – основният оператор
Най-точни данни дава Димитър Белчев, началник на отдел “Валутна наличност” в БВТБ в периода 1966-1992. Той е главен дилър и пряко отговаря за валутния резерв: “Когато председател на БНБ беше Кирил Зарев, на базата на негова докладна записка до Живков се направи предложение да се формира валутен резерв, който да се използва при крайни случаи, когато държавата изпадне в неплатежоспособност и не могат да се обезпечат разплащанията в чужбина. Този валутен резерв беше счетоводно в БНБ, а технически се водеше в БВТБ ( външнотърговската банка), звено “Валутна наличност”. Бяха около 70 млн. валутни лева при формирането на стратегическия валутен резерв в средата на 1974. Той беше формиран само от лихвите на наши депозити в чужбина, по същество средства от кредити и постъпления от износа и друга дейност.” Ревизията на БВТБ, извършена от “Банков надзор” на БНБ през 1992-1993, хвърля повече светлина по този въпрос. Бившият председател на БНБ Васил Коларов. Той продължава: “БНБ беше предоставила за стопанисване цялата валута по стратегическия валутен резерв на БВТБ. Тя пласираше тази валута в съответни чужди банки – кореспонденти на БВТБ.”
Размерът на резерва към 31 декември 1988 е 1 млрд. и 461.9 млн. долара. По това време страната вече е в икономическа криза. Средствата от него обаче започват да се топят. Положението е толкова сериозно, че БВТБ си позволява да прибегне до резерва без знанието на Живков, което е прецедент. “Забравените” подробности по операцията и последствията от нея са изяснени в строго поверителна записка на председателя на БНБ до Живков от 13 май 1988. В нея Коларов го уведомява, че още през януари е разбрал, че външнотърговската банка е използвала средства от резерва за покриване на дефицита по платежния баланс без разрешение, вместо да се направи опит за привличане на допълнителни кредити от чужбина. Тогава председателят на БНБ е решил да спести информацията, за да провери подробно случая. Коларов установява, че “естествените трудности за БВТБ през 1987 да осигури необходимите нови външни кредити, за да бъде финансиран извънредно големият дефицит по платежния баланс на страната за същата година (в размер на 1 млрд. и 457 млн. валутни лева, или 1 млрд. и 767 млн. щатски долара), са довели до това, че след изчерпване на оперативните валутни резерви се е посегнало и на стратегическия валутен резерв”. Използването на милионите е станало по указание на шефа на БВТБ Драгневски. Коларов посочва, че към 31 декември 1987 реално стратегическият валутен резерв е възлизал на 700.8 млн. валутни лева, или 850 млн. щатски долара. “При положение че БВТБ не беше ползвала средства от резерва за покриване на част от текущия дефицит за 1987, неговият размер към 31 декември 1987 трябваше да бъде 1 млрд. и 171.4 млн. валутни лева, или 1 млрд. и 420.6 млн. долара”, заключава председателят на БНБ. Използването на средствата без разрешение обаче води и до други по-далечни последствия, които Коларов разкрива пред Живков: “Известно е, че БВТБ изпраща на съвсем ограничен кръг членове на партийното и държавното ръководство всеки месец данни за равнището на брутния дълг на страната в несоциалистическа валута. Нашите данни за брутните ни валутни резерви не се съобщават освен на вас. Това, което е направила БВТБ, има и следния резултат: БВТБ е изпращала сведения за брутния дълг, който не е нараствал толкова бързо, колкото би следвало да нараства, ако не се ползваха средствата на стратегическия валутен резерв, а се привличаха необходимите допълнителни кредити. В същото време поради това, че данните за брутния авоар не се пращат на същите другари, те не са могли да оценят докрай колко бързо нараства чистият дълг на страната поради бързото намаляване на брутните валутни резерви.”
Драгневски, който поема БНБ след освобождаването на Коларов през декември 1989, обяснява, че заплахата страната да бъде обявена за неплатежоспособна още през 1987 поради забавяне в плащанията по дълга е причината той да използва средства от резерва: “Действително тогава в резултат на силното нарастване на отрицателното салдо по платежния баланс банката трябваше да привлича допълнително кредити. Известно е, че при такива ситуации, когато се излиза на пазара за търсене на кредити, се получава рязко влошаване на условията и едновременно с това силно ограничаване на възможностите за ползване на кредити. Така е, защото, когато се яви масово търсене на кредити от една банка, пазарът става информиран, че тя търси кредити в различни банкови институти по едно и също време, което предизвиква у кредитодателите определена сдържаност и опасения. Трябва да се подчертае, че реализирането на каквато и да е кредитна сделка на пазара, в това число и отпочването на каквито и да са предварителни разговори, означава тази информация да се разпространи сред всички банки, с които БВТБ има кредитни взаимоотношения. Спирането на плащането или дори забавянето извън времето би означавало обявяването на страната ни в неплатежоспособност с всички последици от това още през 1988. В тази критична обстановка и за запазване на платежоспособността на страната прецених, че не трябва да се преустановява плащането на задълженията. Дадох указания на Димитър Белчев, ръководител на отдел “Валутна наличност”, да ползва сума от порядъка на 300 млн. щатски долара за осигуряване на текущите плащания на страната от депозитите на стратегическия валутен резерв в западни банки.”
* Максуел – инвестиционен посредник
След това първо принудително намаляване на стратегическия валутен резерв следва още една тайна операция, свързана с магната Робърт Максуел. През 80-те години той става близък с висшето комунистическо ръководство. С бизнес проектите се ангажират лично Живков, Луканов и Дойнов. Един от реализираните е участието на България в търговията с ценни книжа на международния пазар. Това става чрез посредничеството на английската финансова компания “Ландън енд Бишопгейт интернешънъл инвестмънт мениджмънт Пи Ел Си”, в която основен акционер е Максуел. На 22 април 1988 председателите на БНБ и на БВТБ Коларов и Драгневски подписват поверително предложение до правителството за “Даване съгласие БВТБ да инвестира част от стратегическия резерв в ценни книжа чрез английска финансова компания”. Сделката е наредена директно от Живков. Васил Коларов разкрива: “Няколко седмици преди датата на изготвяне на предложението на двете банки до Министерския съвет бях извикан от Стоян Овчаров, министър на икономиката и планирането. Той ми предаде, че има указание от генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков определена сума от него да се вложи в ценни книжа, като за посредник да се ползва английска финансова компания. Овчаров ми съобщи, че главен акционер в нея е Робърт Максуел.” В предложението на банкерите се посочва, че посредничеството ще стане чрез компанията на Максуел и че БВТБ “не е имала други делови контакти с тази финансова компания, която е създадена неотдавна”. Според подписания договор българската страна ще получи допълнителен доход над пазарната лихва, а посредникът – “комисиона в размер на една четвърт на сто годишно” ( бел. ред. – 0.25 процента), като специално се отбелязва, че обичайната комисиона при подобни операции, които БВТБ е плащала дотогава, е 0.1 на сто. Сумата, която се влага в ценни книжа за срок от две години, е 50 млн. долара, като при положителен резултат може да се увеличи до 200 млн. С поверително решение №63 от 27 април 1988 Министерският съвет дава разрешение. Според справка на БНБ от май 1992 става ясно, че в резултат на сделката българската страна е получила с 1 процент по-висока лихва от основния лихвен процент на Лондонския паричен пазар, тоест 9.77 процента вместо 8.77 процента. За преотстъпените 50 млн. долара БВТБ получава чиста печалба в размер на 8 242 470 долара, а през май 1990 г. 50-те млн. долара са възстановени. Печалбата за Максуел е над 1 млн. долара.
Скоростното стопяване тъне в мъгла
В краткия период от януари 1989 до 26 март 1990, когато Луканов прекратява едностранно плащанията по външния дълг, следват още няколко операции със стратегическия валутен резерв, с които на практика той е стопен изцяло. Размерът му от 1 млрд. и 461.9 млн. щатски долара към 31 декември 1988 се запазва твърде кратко. Със записка от 9 януари 1989 на председателя на БНБ Коларов до премиера Георги Атанасов в съответствие с указанията на Живков се предлага намаляване на стратегическия валутен резерв до 1 млрд. долара. Предлага се 100 млн. долара от горницата да се насочат за неинвестиционни разходи ( бел. ред. – в делото не е изяснено как са изразходвани), а 361.9 млн. долара – за покриване на дефицита в платежния баланс на страната. Коларов уточнява, че “не е имало писмено решение какъв да бъде минималният размер на стратегическия валутен резерв, но тъй като всяка година по няколко пъти размерът му се докладваше лично на Живков от мен, то се приемаше, че размерът може само да нараства. Единствено през 1989 поради затрудненията на БВТБ да привлича нови кредити и по настояване на председателя на БВТБ Иван Драгневски тогава министър-председателят Георги Атанасов помоли писмено Тодор Живков да утвърди решение, че валутният резерв не бива да спада под 1 млрд. долара.”
На 26 октомври 1989 е следващото олекване на валутния резерв. Тогава председателят на БВТБ Драгневски получава съгласието на Живков и на премиера Атанасов да се използват още 300 млн. долара за насрещни плащания. Така резервът намалява на 700 млн. долара. С нова докладна записка от 26 януари 1990 от резерва се взимат още 300 млн. долара и остават само 400 млн. долара.
Намаляването е отразено в актива на баланса на БВТБ, но не и в пасива му.
България е единствената фалирала страна в Европа
Официалното обявяване на катастрофалното положение вече е въпрос само на дни. Андрей Луканов е избран за председател на Министерския съвет на Народна република България на 3 февруари 1990 г. Кабинетът е образуван от представители на Българската комунистическа партия (от 3 април 1990 г. Българска социалистическа партия).
В строго поверителна докладна председателите на БНБ и БВТБ Иван Драгневски и Веселин Ранков го информират, че задълженията на страната към 31 декември 1989 възлизат на 8 млрд. и 621.4 млн. валутни лева, или 10 млрд. и 656.9 млн. щатски долара. Обаче вече няма място за маневриране. През 1990 БВТБ следва да изплати задължения по различни видове кредити и лихви за почти 4 млрд. долара. Банкерите докладват: “На международните кредитни пазари банката среща изключително сериозни и почти непреодолими трудности по договарянето на нови кредити. От ноември 1989 не е договорен нито един средносрочен финансов кредит, чрез който биха се облекчили разплащанията. Не се предлагат от западни банки и кредити за финансиране на вноса на суровини, материали и други стоки. Освободените кредитни линии след изплащане на дължимите суми или се анулират, или се намаляват, или за тях по изключение се предлагат нови лихвени условия, включващи надбавки над базисния лихвен процент. Като мотиви за въздържаността се изтъкват високата задлъжнялост на страната, сумата на която е надхвърлила критичната граница, липсата на програма и сериозни действени мерки за излизане от икономическата криза.
Тежката икономическа ситуация в страната, продължаващата й изолация от кредитните пазари, незначителните по обем валутни постъпления от износа и другите дейности, липсата на приток на нови валутни средства изправят банката пред непосилната вече задача да плаща в срок задълженията си по кредитите, а едновременно с това да посреща натиска и исканията на фирмите за нов внос на стоки.” Това е документът, в който БНБ и БВТБ предлагат на Луканов да проведе разговори с кредиторите за разсрочване на плащанията за 1990, като се преустановят плащанията:
“Остава изходът, колкото и тежък да е той за страната, за нейния международен авторитет, с всички негативни последици за икономиката като масовото преустановяване на много производства, прекратяване на вноса на стоки, блокиране на валутни постъпления от износа и налични авоари и резерви, да се направят контакти и постъпки пред кредиторите – правителствата и банките на съответните страни, за разсрочване на плащанията по кредитите на първо време за 1990. Във връзка с гореизложеното и с оглед съхраняване на част от стратегическия резерв на страната предлагаме БВТБ да преустанови плащанията по кредитите от чужбина със срокове през 1990.”
Луканов прави един последен опит. Близкият до съветските кръгове последен български комунистически премиер не успява да измоли един последен кредит от 1 млрд. долара от Москва. Горбачов не е в състояние да му осигури такава сума и той си тръгва с празни ръце.
На 26 март 1990 * Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава.
На 21 септември 1990 г. правителството на Луканов пада, след публични протести, демонстрации по улиците и заплаха за кръвопролития, предизвикани от тежката икономическа криза в страната и тоталния колапс на държавата, докарана до положение на бедстваща африканска страна, без ток, храни и лекарства.
Интересни са думите на следващият премиер на България Димитър Попов, чиито кабинет успява да изведе страната ако не от мораториума върху външния дълг, поне от колапса с продоволствието (храната вече е само срещу купони и изключително дефицитна по време на така наречената Лукановата зима) и изкючително тежкия режима на тока.
“Към 30 март 1990 г. България притежаваше 2 млрд и 150 млн долара валутен резерв. Което за една държава с нашия потенциал би гарантирало един спокоен преход. Когато получих мандата си, бяха останали само …50 млн. Значи над 2 млрд. долара изчезнаха без следа.”
Бившият министър-председател Димитър Попов е убеден, че някъде има списък на хората, получили куфарчета пари между март и декември 1990 г.
“Поне два милиарда долара са били откраднати от държавния резерв на България от март до декември 1990 г., когато управляваха двете правителства на Андрей Луканов. Минаха през куфарчетата. Това бяха парите от валутния резерв. На някои чувствително им се напълниха джобовете. За осем месеца, от валутния резерв изчезнаха 2 млрд долара”, каза Попов, който е убеден, че има списък за тези пари и е ясно кой ги е получил. Много малко от тях са се върнали обратно в страната.
* Андрей Луканов е застрелян на 2 октомври 1996 г., с четири куршума пред дома му на ул. “Латинка” 15. До този момент убийството остава неразкрито.
* Робърт Максуел умира мистериозно на 5 ноември 1991 г. на 68 годишна възраст падайки зад борда на луксозната си яхта, близо до Канарските острови.
В настоящия пост са цитирани изцяло статии на Христо Христов (в-к Дневник) както и кратки откъси от интрвюта с бившия премиер Димитър Попов.
