Игра с огъня. Такава е ситуацията със сваления руски самолет Су 24 от Турция.
Игра с огъня. Такава е ситуацията със сваления руски самолет Су 24 от Турция. В смисъл, че огънят вече бушува и е въпрос на (не)разумно решение колко щети ще нанесе. Знаем, че и по-малки поводи са предшествали колосални бойни действия. В историята са записани 12 войни между двете държави. Осем от тях, според западни аналитици и историци, са спечелени от Русия. Този баланс не може да бъде пренебрегнат. Дори в чисто политически план Москва не би оставила сегашния инцидент да внуши в публичното пространство, че Анкара е нанесла сполучлив/справедлив удар. Историческите примери показват също, че и в най-критични моменти, велики сили като САЩ и Русия са намирали начин да се разберат секунди преди “червеното копче”.
През 50-те години САЩ разполага в Турция ракети с ядрени бойни глави. Кремъл е разгневен, но няма как да отвърне, защото никоя държава не е готова да приеме съветски ракети. И тогава на политическия хоризонт изплува Куба. Никита Хрушчов предупреждава Вашингтон, че ако не изтегли ядрените глави от Турция, ще изпрати подводници и ракети край и на територията на Куба. Там вече Фидел Кастро е заел мястото на диктатора Батиста, а Москва му отпуска щедри помощи. Случаят прераства известната Карибска криза, която заплашва с Трета световна война. В 12 без пет САЩ се отказват от ракетите в Турция, а Москва не разполага подобни бази в Острова на свободата. И двете страни смятат, че са удържали победа, а светът си отдъхва. Анкара в онази ситуация се снишава и приема съветския ултиматум, защото знае, че срещу нея е Кавказкия фронт, който може да й навреди фатално, ако се наложи.
Още един пример. През 1999 г. британският ген. Майкъл Джексън получава заповед от своя американски началник по линия на НАТО ген. Уесли Кларк да блокира руските десантчици, които са превзели летището в Прищина, Косово. По принцип заповедта на началника е закон за подчинения, британецът отказва категорично, заявявайки: “Няма да започна Трета световна война заради вас!“. Така Майкъл Джексън – военният, а не поп идола, спаси света…
Въпросът днес е, защо гордият англичанин тогава взима такова решение, а днес Ердоган, който прегръщаше Путин при подписването на споразумението на “Турски поток” – съзнателно реши да се прави на мъж?
Най-бързият отговор е, че Русия го е настъпила по болното място, намесвайки се в събитията в Сирия. Ердоган мрази президента Асад, а Путин го нарича свой съюзник. Казано по друг начин, преди двайсетина дни Ердоган вярваше, че държи ключа от “сирийската барака “, а се оказа, че Путин му го е измъкнал от джоба. В повече са му дошли и призивите на Запада за съвместни действия с Русия срещу тероризма след атентатите в Париж и кризата в Брюксел. Егото му пострада драматично, а за човек, който бленува да надмине популярността на “вожда и учителя на турския народ” Кемал Ататюрк, това е проблем. И той реши да действа. Предупреди няколко пъти, че опредлената зона по границата ще се охранява безкомпромисно, знаейки, че рано или късно, ще се наложи да доказва своята решимост пред нацията. Руският Су 24 му даде този шанс и той го използва. Така хем показа мускули, хем се сдоби с аргументи в своя защита пред партньорите в НАТО. Коварен, но хитър ход на турската дипломация и военните. В една руска медия положението бе описано по следния начин: “Ердоган нападна в гръб съседското дете (Путин), удари го и побърза да се скрие зад по-големите батковци от НАТО“. Висш пилотаж по лицемерие показа в този момент турският премиер Давутоглу, заявявайки: “Русия е наш приятел”. Все едно руснаците да торпилират фрегатата “Йълдъръм” (кръстена на султан Баязид Светкавицата) – повод сигурно ще се намери, – и да заявят след това, колко обичат Турция…
Грешат обаче онези, които смятат, че Путин ще търси реванш заради наранено себелюбие. Преди няколко години можеше и да има такъв елемент, но не и днес. Обитателят на Кремъл няма полза от ново вгорчаване на отношенията със Запада, както стана след събитията в Украйна. На Русия Украйна и стига, въпреки новият газов скандал с Киев. Но че отговор ще има, това е сигурно. Какъв? Никой не знае. Руски специалисти вече написаха в мрежата, че самолети на Москва са в състояние да “посетят” небето над Анкара без никой да ги усети и оттам да дадат знак, че виждат резиденцията на Ердоган. Могат да го направят. На 18.02.2015 г. руски бомбардировачи са летяли над Ирландия, без диспечерите от Дъблинското летище да ги засекат. Защото били с изключени прибори, чрез които се следи маршрута на полета. По признание на експерти от НАТО, само за година е имало около 100 такива “случки” в небето на различни европейски страни. Стигнало се до там, че руски военен самолет се оказал на метри от шведски пътнически самолет в небето над Скандинавия. Катастрофата се разминала на косъм. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг признава, че когато си изключат електронните прибори, руските бомбандировачи стават невидими за радарите. Анкара би трябвало да знае това. Както и да е. Русия ще отвърне на удара, за да запази авторитета си на супер сила. Ердоган ще трябва да преглътне неприятната хапка. САЩ, колкото и да подкрепят Турция, няма да позволят ескалация на отношенията си с Русия точно в този момент, въпреки разминаванията им по отношение на Сирия. Франция и Белгия – също. Мечтата на Ердоган е Русия да напусне Сирия с наведена глава, но това няма как да стане. Залогът в тази война е огромен и НАТО ще решава трезво. Емоциите на Анкара са едно, а съдбата на света – съвсем друго нещо.
През 1942 г. премиерът на Великобритания Уинстън Чърчил казва, че макар да е най-заклетият антикомунист, е готов да целуне ръка на Сталин, само и само да се разберат и да унищожат голямото зло – Хитлер. Вторият фронт се открива и без “целуване на ръка”, но с доста компромиси, някои от които засягат съдбоносно и България. Съюзниците: СССР, Великобритания, САЩ и Франция излизат от войната като победители. (Канада и Австралия също са част от коалицията.). Сценарият може и да не се повтори точно по този начин, но ще е подобен. Плюс Германия. Процесът на взимане на решение няма да е публичен, но ще е в полза на света и за сметка на крайните ислямисти, а не на мюсюлманите като цяло. Освен всичко друго Западът няма да се откаже от извоюваните свободи и благини, колкото и цинично да звучи. Русия пък е мотивирана да е в отбора на победителите, при това като важен играч. Проблем е как да бъдат убедени в това Саудитска Арабия, Турция и някои среди в Близкия изток, които заради омразата си към Асад си затварят очите за “кървавите занимания” на “Ислямска държава”. Но и това ще стане. Когато сметката покаже, че загубите ще са по-големи от печалбите – всички ще поумнеят.
Русия вече е в Сирия и връщане назад няма. Сваленият Су 24 е огромно предизвикателство за Анкара. В най-мекият вариант на отговор е Москва да опита да реши въпроса, изолирайки Турция от НАТО. Ако Русия докаже, че самолетът е ударен извън територията на Турция, Ердоган ще трябва да се извини, а страната му да компенсира щетите. Путин пък ще трябва да докаже в най-кратък срок две неща:
1. Да убеди Турция, че с Русия подобни “експерименти” са недопустими.
2. Да убеди НАТО, че не трябва да подкрепя решения, обслужващи интересите на отделна страна от алианса.
Как точно ще се развият събитията, никой не може да каже. Срещата на Путин с йорданския крал Абдула II в това отношение има стротегическо значение. Защото именно Йодания държи ключа от решаването на конфликта в Сирия. Тя е от страните в региона, които се борят твърдо с тероризма и “Ислямска държава” и е приютила на територията си хиляди бежанци. Само сирийците са 1,4 милиона, а още близо 1,6 млн са бежанците от Ливан и други държави. Тяхното задържане там засега спасява Европа от вълна, която Стария континент не може да поеме. Къде е България в този драматичен мителшпил? За съжаление още след първите съобщения за сваления руски самолет, публичното пространство се изпълни с проруски, антинатовски, антитурски, антируски и пробрюкселски възгласи. Врявата ще доминира, докато управляващите нямат ясна позиция по въпроса. А те нямат, защото са вторачени единствено в собствените си интереси. Изречените думи от премиера Борисов по повод на инцидента са протоколно скучни и повърхностни. Външният министър също е неубедителен. Това ни обрича и в следващите дни да слушаме дежурните по рота анализатори… Както и да се наслаждаваме на триизмерния копринен портрет на Бойко Борисов, китайско производство. А може би трябва да сме готови с два екипа по посрещането с хляб и сол – един пред Велико Търново и един при Свищов… За всеки случай.
