От второто споразумение от Минск измина една година. Как върви днес животът в северната част на фронта край Луганск? Репортерът ни Франк Хофман от Дойче веле разказва за проблемите на хората там, които все повече затъват в забрава.
Гранатните взривове са опустошили повечето жилищни сгради в стохилядния град Лисичанск. На мястото на прозорците днес зеят черни дупки. Пенсионерите Фьодор Александрович и Нина Хутуйкова обаче все още живеят в един от панелните блокове в града. И тя, и той са на 66 години. И двамата са овдовели. Нина Хутуйкова живее един етаж над Фьодор Александрович.
Течаща вода в жилищата им няма. Сградата била бомбардирана през лятото на 2014, когато украинските войски прогониха проруските сепаратисти от града. Този панелен блок е една от сградите, прочули се от телевизионните новини в Украйна. “Сега отново имаме ток”, казват двамата. Това им дава възможност да отопляват поне по една стая в жилищата си. Градските власти им предложили алтернативен подслон, но пенсионерите предпочели да останат в полуразрушения блок. И двамата се надяват, че държавата ще им изплати парични компенсации за опустошените жилища, с които да си купят нови апартаменти. “Искам да съм сигурен, че ще живея в жилище, което си е мое”, казва Фьодор. “Писахме вече до нашия кмет, както и до министър-председателя Яценюк, но засега отговор няма”, добавя той. Явно шансовете за възстановяване на разрушените жилища не са особено големи.
[Нина Хутуйкова и Фьодор Александрович]
Нина Хутуйкова и Фьодор Александрович
По същия начин изглеждат нещата в повечето градове по протежението на фронтовата линия в региона на Луганск. Две трети от областта са под контрола на централното киевско правителство, но регионалната столица Луганск си остава окупирана от проруските сепаратисти. Затова градските власти са се пренесли в индустриалния град Северодонецк, на север от фронтовата линия.
По данни на ООН, само в административния регион на Луганск живеят около 224 000 души, които са били принудени да напуснат родните си места – това е повече от една четвърт от всички вътрешни украински бежанци. Междувременно светът говори все по-малко за украинския конфликт. Фаталното е, че и киевското правителство не полага почти никакви грижи за хората по протежението на фронта.
“Ако Украйна иска, би могла да отвоюва обратно окупираната област”
По поръчение на Върховния комисариат за бежанците на ООН, норвежка неправителствена организация осъществява възстановителна програма южно от Северодонецк. Досега са били построени две нови жилищни сгради. Според Татяна Степикина, която сътрудничи на неправителствената организация, отпуснатите средства ще стигнат за строежа на общо 30 сгради. Татяна, която е филолог по образование, също е била принудена да напусне родното си място. В Луганск тя е работила в университета.
В самото начало на конфликта преди две години, тя и нейните колеги бързо попаднали в полезрението на проруските бунтовници. “Опасявам се, че Русия навлезе в нашата страна с намерението да остане”, казва Татяна без илюзии.
“Ако Украйна иска, дори би могла да отвоюва обратно окупираната област. Но това явно не е политически желателно”, казва тя. Пък и вероятно би било възможно само с цената на нови кървави битки – също както преди една година, когато Русия оказа военна съпротива по време на преговорите за второ мирно споразумение, водени в Минск при германско и френско посредничество. Следователно сегашната фронтова линия може би за дълго ще остане вътрешноукраинска граница – в най-добрия случай – с няколко пропускателни пункта за гражданското население.
[ Станица Луганск е под контрола на украинците]
Станица Луганск е под контрола на украинците
В северозападната част на региона има подобен пункт – мостът, свързващ малкия град Станица Луганск, намиращ се под контрола на украинската държава, със старата регионална столица Луганск на юг. При минусови температури хората там стоят на опашка, нерядко им се налага да чакат по повече от три часа. “За щастие има палатка, в която човек може временно да се постопли”, казва един от украинските гранични войници.
Те пропускат само по трима-четирима души, които след посещение при роднини, отново се връщат в региона, контролиран от сепаратистите. Проверяват се паспортите, както и чантите с покупки. “Купил съм хранителни продукти и дрехи. И оттатък – в Луганск – си имаме всичко, но е по-скъпо, отколкото тук”, обяснява един мъж. Скъпотията настъпила след началото на военните действия през 2014.
Не са малко и онези, които са принудени да преминават през пропускателния пункт, за да получат пенсията си. Няколко души от опашката обясняват, че някои сега получавали по две пенсии – едната руска, а другата украинска.
“Сепаратистите обраха всичко”
От началото на икономическата блокада, обявена от правителството в Киев на окупираните от сепаратистите области, това е единственият начин за получаване на пенсия. Банковите трансфери бяха блокирани още в самото начало. “Преди това обаче сепаратистите бяха обрали всичко, което можаха”, казва Любов Аверчелко. “В Луганск те опустошиха всичко – банковите автомати и целите банки”, добавя пенсионерката, която не се страхува открито да критикува проруските сепаратисти. Междувременно тя живее и от двете страни на вътрешноукраинската граница. В Луганск се намира семейното жилище, а децата й отдавна са преминали в района, контролиран от украинското правителство.
И сега животът някак продължава: дори и в разрушения от бомбите панелен блок в Лисичанск, в който 66-годишната пенсионерка Нина Хутуйкова и съседът й се надяват на държавна помощ за покупката на ново жилище. Междувременно в главата й се върти и една нова идея за бъдещето. “Ако ние двамата се съберем, с нашите две пенсии може би ще успеем да си вземем някое жилище под наем”, прошепва тя.
