През последните няколко десетилетия свикнахме основният икономически въпрос за Китай да бъде дали през идната година реално ще расте с много или с малко над 10%. Дори Великата депресия се отрази само донякъде и само за малко на бързите темпове на увеличение на икономиката и за наблюдателите стана въпрос на време тя да заеме първенството като най-голяма икономика в света.
Напоследък обаче нещо се промени. От средата на 2015 г. данните започнаха да очертават сериозни проблеми пред китайската икономика и способността й да расте бързо вече не изглежда толкова непоклатима. Първо се срина борсата – индексът Шанхай Композит загуби близо половината си стойност за малко над половин година. Започнаха да идват данни за забавяне на ръста и спад на износа. Макар кредитирането в ренминби да продължи да расте със сериозни темпове, кредитирането в долари отбеляза сериозен спад, а и все повече коментатори започнаха да задават въпроси къде отива това кредитиране – в създаване на нов производствен капацитет или във вече станалите известни мъртви градове с огромни и напълно празни сгради и апартаменти.
После дойдоха официалните първи оценки за увеличението на икономиката през 2015 г., и то е най-бавното за последния четвърт век. При това много икономисти казват, и подкрепят с конкретни данни, че тези оценки са твърде розови, че китайската икономика се е намирала във фактическа стагнация през 2015 г., а според някои – в икономически спад, нещо невъобразимо допреди само няколко години. Какво става с тази наистина огромна и важна за целия свят икономика?
От една страна, възможно обяснение е действието на стандартния икономически цикъл. Нито едно стопанство не е имунизирано срещу това вътрешно присъщо на пазарните стопанства явление. Логично е периодично и китайската икономика да навлиза в отрицателната фаза на цикъла, характеризираща се или със сериозно забавяне на ръста, или с рецесия. Ако това обяснение е близо до действителността, тогава е логично да се предположи, че в обозримо бъдеще тази фаза ще бъде преодоляна и след това Китай ще се върне на пътеката на бързия растеж.
От друга страна обаче също възможно обяснение е, че страната вече е достигнала максималния възможен размер на икономиката, който настоящата институционална рамка на китайското общество може да носи. Тази рамка включва няколко важни факта, които дори огромният мащаб на Китай няма как да превърне в маловажни.
Първо, там има еднопартийна диктатура. Това означава, че има ясна горна граница на сигурността в частните имуществени права – държавата може да ги отнеме от всекиго във всеки момент. Фактът, че тази партия има благосклонно отношение към инвеститорите (основно чуждите), не променя това. А несигурността в имуществените права означава таван на капиталообразуването и поемането на предприемачески риск.
Второ, макар и много по-пазарна в сравнение със средата на 70-те, днешната китайска икономика е все пак тежко и тромаво регулирана, стопанската инициатива е освободена само донякъде. Ако това не се променя с годините, растежът естествено стига до свой лимит.
Трето, в китайската икономика има изключително силна държавна намеса както във всекидневни стопански дейности, така и в макрорамката, основно чрез активистка парична политика. Да, десетилетия наред подобряващото се действие на държавата и стимулиращата парична политика означаваха ръст в стопанската дейност, но и двете имат своя лимит. Над определен размер държавата става неизбежно некадърен и лош стопанин, а с факта, че паричната политика може да докара коня до водата, но не може да го накара да пие, се запозна вече целият свят.
Вторият сценарий е доста по-песимистичен. Според него китайският модел на еднопартиен растеж с периферни елементи на икономическа свобода вече се е изчерпал и ако нещо не се промени в посока повече свобода, предприемачество и ефективно насочване на ресурсите, китайското чудо беше дотук.
От гледна точка на света като цяло би било по-добре верен да е първият сценарий – с простото циклично забавяне. Но дори и в този епизод той да се окаже действителност, вторият сценарий продължава да бъде тревожно вероятен за в бъдеще.
От Георги Ганев
