Тази и следващата година избирателите във водещите западни демокрации предстои да вземат решения, които могат фундаментално да променят Запада – и света, такъв, какъвто го познаваме от десетилетия. Някои от тези решения, всъщност, вече са взети, и главният пример е вотът на Обединеното кралство през юни за напускане на Европейския съюз.
В същото време Доналд Тръмп в САЩ и Марин льо Пен във Франция могат да спечелят предстоящите президентски избори в страните си. Само преди година да се предскаже победа за който и да е от двамата би било сметнато за абсурд. Днес трябва да приемем, че такъв сценарий е съвсем възможен.
Тектоничните плочи на западния свят започнаха да се раздвижват и много хора бавно осъзнават потенциалните последствия. След британския референдум за Брекзита вече имаме повече яснота. Британското решение де факто бе решение срещу европейския мирен ред, базиран на интеграция, сътрудничество, общ пазар и обща юрисдикция. Той дойде на фона на нарастващ вътрешен и външен натиск върху този ред.
Във вътрешен план национализмът се засилва в почти всички страни членки на ЕС. Във външен план Русия залага на политиката на велика сила и форсира създаването на “Евразийски съюз” – евфемизъм за връщане към руската хегемония над Източна Европа – като алтернатива на ЕС.
Тези две сили застрашават ЕС като структура на мира и блокът ще бъде отслабен още повече без Обединеното кралство – неговият традиционен гарант за стабилност. ЕС е стожерът на европейско- западната интеграция и неговото отслабване може да доведе до европейска преориентация на Изток.
Подобен резултат може да стане още по-вероятен, ако американците изберат Тръмп, който открито се възхищава от руския
президент Владимир Путин и би възприел руската политика на игра между великите сили за сметка на европейските и трансатлантическите връзки. Подобно второ издание на Ялта би подхранило антиамериканизма в Европа и би утежнило
геополитическите щети за Запада.
По същия начин една победа за крайно дясната националистка Льо Пен идната пролет би била сигнал, че и Франция се отрича от Европа. Като се има предвид ролята на Франция като една от ключовите опори (наред с Германия) на ЕС, избирането на Льо Пен по всяка вероятност би означавало краят на самия ЕС.
Ако Великобритания и САЩ поемат към неоизолационизъм, и ако Франция изостави Европа за сметка на национализма,
западният свят би станал неузнаваем. Той ще престане да бъде бастион на стабилност и Европа ще затъне в хаос за неопределено време.
При този сценарий мнозина биха се обърнали към Германия – най-мощната европейска икономика. Но макар че Германия би
платила най-високата икономическа и политическа цена от сриването на ЕС – нейните интереси са твърде тясно преплетени с
ЕС, никой не би желал възраждане на германския национализъм. Всички ние знаем каква разруха и бедствие може да донесе това на континента.
Геополитически Германия би се оказала в несигурната позиция на “човека по средата”. Докато Франция очевидно е западна,
атлантическа и средиземноморска страна, Германия исторически се е люшкала между Изтока и Запада. Тази динамика дълго време бе присъщ елемент на германския Райх. Въпросът “на Изток или на Запад” за нея бе разрешен едва след тоталното поражение на Германия през 1945 г. След създаването на Федералната република през 1949 г., германският канцлер Конрад Аденауер избра Запада.
Аденауер бе свидетел на цялото разгръщане на германската трагедия – включително двете световни войни и краха на
Ваймарската република, и смяташе свързването на младата Федерална република със Запада за по-важно от германското
обединение. Според него Германия трябваше да се откаже от позицията си на “човека по средата”, а по този начин и от своята
изолация, като безвъзвратно се интегрира със сигурността и икономическите институции на Запада.
Следвоенното френско-германско сближаване и европейската интеграция в рамките на ЕС са неразривни елементи от западната ориентация на Германия. Без тях Германия би се върнала към стратегическа “ничия земя”, което би застрашило Европа, би породило опасни илюзии у Русия и би принудило самата Германия да се справя с неуправляеми препятствия, изправящи се пред континента.
Геополитическата ориентация на Германия ще бъде централен основополагащ въпрос в общите избори догодина. Ако
Християндемократическият съюз на канцлерката Ангела Меркел я отстрани заради нейната политика спрямо бежанците, партията вероятно ще се обърне надясно в опит да си върне избирателите, отнети й от антиимигрантската и популистка (нова партия) “Алтернатива за Германия” (АзГ).
Но всеки опит на ХДС за сътрудничество с тази партия, или възприемането на нейните аргументи, крие опасности. “Алтернатива
за Германия” представлява крайните германски националисти и – което е още по-лошо – онези, които искат връщане към позицията на “човека по средата” и установяване на по-близки отношения с Русия. Сътрудничество между ХДС и АзГ би било предателство спрямо наследството на Аденауер и би означавало края на републиката от Бон.
Има обаче подобна опасност и от другата страна (на политическия спектър), защото всяка евентуална коалиция между ХДС и АзГ ще трябва да разчита и на Лявата партия, защото някои от водещите й членове се стремят към същото, както и АзГ: по-тесни връзки с Русия и по-хлабава или никаква интеграция със
Запада.
Нека се надяваме, че подобно трагично бъдеще ще ни бъдеспестено, и че Меркел ще се задържи на власт и след 2017 г. От
това може да зависи бъдещето на Германия, на Европа и на Запада.
Източник: e-vestnik.bg
