Разказвам ви история за ужаса на бедността, за страданията и неволите, които дебнат хората по тези земи.
Ужасът на бедността не може да се опише само с думи.
Толкова сме привикнали към него, че вече не ни прави впечатление. Подминаваме го с лека ръка.
Единственото, което правим, за да избегнем човешките страдания, е да извърнем глава.
Гнусим се от поредния беден и сакат просяк на улицата, сменяме канала, когато видим поредното многочленно семейство, което живее в отчайваща бедност.
Спасението за нас идва, когато се правим, че бедността и мизерията не съществуват.
Жертва на същата тази бедност и заложник на мизерията става Първан Иванов. Той е на 50 години и живее в малко селце в Северозападна България.
Историята, която накратко е борба за живот започва още от неговото раждане.
Мъжът има голям вроден физически недъг – трудно говори, още по-трудно се движи.
Физически нетрудоспособен е, с две думи жив труп, разбирайте – непотребен и ненужен на света…
Когато се срещнах с Първан, той ми разказа, че дължи живота си на покойната си майка, която сам-самичка го отгледала и му показала как да се справя с тая съдба.
Преди 5 година, обаче, майка му умира, а Първан остава сам самичък срещу света. Казвам „срещу”, понеже светът е негостоприемен за хора като Първан.
Днес той живее в потресаваща мизерия, вече 5 години е без ток. Няма телефон, нито телевизор, не си спомня, когато за последен път е ял месо.
Цялото му богатство е малка мивка в двора, от която тече блатна вода. Казва че с нея приготвя развалените боб и леща, дадени му от съседи.
Когато влязох в къщата и видях олющените стени, захабените от мръсотия завивки и сакатия мъж, който седеше на леглото, доплака ми се.
Опитвах да се сдържа, но бедността и мизерията ме бяха хванали за гърлото и не ме пускаха. Не можеха да ме пуснат.
Щом ме видя вътре, мъжът стана и ме покани да седна на старо пънче до него. И започна да разказва, да разказва, да разказва. Неща, които никой не иска да преживее…
Казва, че отдавна животът му не е живот, а просто съществуване някакво.
Първан получава инвалидна пенсия от 200 лв., но картата му с парите е оставена в селския магазин, за да може да си купува храна.
Жените в магазина му казват докога може да купува и така си минават дните му…
Жалва се, че е със 100% инвалидност, което го прави неспособен да се грижи сам за себе си, има нужда от личен асистент, но такъв вече години не се появява.
Казва, че никой не би се нагърбил с тежката задача да се грижи за него в тази мизерия.
Когато го попитах как оцелява, мъжът се разплака и каза, че има сметка от 27 лв. за вода, но не му е по силите да я плати.
27 лв. За вода.
Тръгнах си, а в мръсния, отдавна негоден за обитаване коридор, видях огнище, върху което беше сложено парче ламарина и стара мръсна тенджера, в която къкреше шепа боб.
На сбогуване, Първан се извини, че не е имал с какво да ме нагости, но събира стотинки, за да може да плати сметката си за вода.
Краката ми треперят, очите ми не издържат, преобръщам се вътрешно.
Пред очите ми непрекъснато изникваше гледката на разнебитената къща, течащия покрив и дрипавият, неспособен да се движи и да говори мъж, който ще си отиде от този свят, така както е дошъл – сам и никому ненужен.
***
П.П.
Мъжът има нужда от всичко – дрехи, храна, елементарна битова посуда.
Всичко, което мислите за необходимо, можете да изпращате на адрес:
С. Манастирище, ул. Георги Димитров №2, пощенски код 3354 за Първан Иванов Първанов.
Мъжът няма личен телефон, за това оставям номер на пощата и кметството в село Манастирище.
Кметство село Манастирище: 0879496244
Поща: 091668220
