Такова нещо не се описва с думи. То се преживява и чувства. Дълбоко в сърцето е. Там, където нито един разбойник не може да бръкне. Да, той може да те ограби, да те захвърли в ъгъла, да те мачка, да те тъпче, но сърцето…Сърцето, драги ми разбойници, е онова, което вечно ще тупти. И когато вие си отидете, без да изпълните поръчаната ви мисия да унищожите, сърцето ще продължи да тупти. В червено. В четири букви. Мощно ще изкрещи в черните ви изкривени лица, че ЦСКА е жив. Видяхте ли го снощи?! Той беше по-жив от всички вас, които се опитвате да го смачкате, унищожите и изхвърлите.
Сега ви е страх, нали?! И правилно. Жална му майка на всеки един друг клуб, на всеки футболен ръководител, на всеки измислен държавен герой, който продължи да се гаври с ЦСКА. Онези 14, 15 или 18 хиляди…Всъщност, има ли значение колко са?! Много са, верни са, силни са. И са готови да направят всичко за онова в сърцето си. “Българска армия” не се бе тресла така от години.
Ако някой ми беше казал, че един ден някакъв обикновен полуфинал с Берое ще докара до лудост цялата червена общност, щях наистина да го обявя за напълно луд. ЦСКА е играл десетки паметни мачове, записвал е легендарни победи, публиката е носела на ръце митични герои. А снощи?! В един момент видях домакинът бай Добри как подскача и се радва като малко дете…на мач срещу Берое. Този човек е видял две и двеста в ЦСКА. И Стоичков как вкарва на Субисарета, и головете на Любо Пенев или тези на Емо Костадинов. Вчера обаче се радваше на победата с Берое. Радваха се хилядите по трибуните. Истерията бе навсякъде. Хората бяха настроени за празник, за своя ден, за деня на ЦСКА. Децата бяха стотици, може би хиляди. Вееха знамена, крещяха, някои от тях плакаха. Вероятно за първи път виждаха подобно нещо.
Световни шампиони се прегръщаха като малки деца, бивши футболисти и любимци на червена България скачаха от радост и си спомняха за своите моменти на “Българска армия”. Известни телевизионни лица, хора от шоубизнеса и бизнесмени, с червени шалчета, преживяваха всеки един шут, тъч, фаул или пропуск. Истерията беше навсякъде, сякаш ЦСКА не играеше полуфинал за Купата на България с Берое, а от онези големи мачове, в които е свикнал да бъде герой. ЦСКА пак бе познатият герой, независимо, че не е част от най-високото ниво на футбола у нас. ЦСКА няма нужда от “А” група, “А” група има неистова нужда от ЦСКА. Час по-скоро, минута по-скоро. Няма време за губене. Този отбор е нужен, за да има футбол в България. Не, не и не. Отказвам да приема, че без ЦСКА или без Левски ще има футбол.
Глупости! Няма да има футбол. Ще има мъчителни мачове пред празни трибуни, идиоти, които ръсят глупост след глупост, но футбол няма да има. Онези в червено са зажаднели, видях им очите, те искат онова, което се случи вчера на “Българска армия”. Повечето от тях накрая бяха с немощни гласове, едва говореха, но плачеха от радост. Душите им се радваха, крещяха, че са живи. Един час след края на мача, дори към полунощ, някъде на някоя спирка на градския транспорт или в метрото, още отекваше онова геройско ЦСКА. Ще кънти до 25 май. Ще се видим на финала…Никой не ще отнеме онова в сърцата им.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ
