Започвайки нашия разказ за пътуването до Края на Земята, не може пъврото споменато име да не бъде на Великия португалски мореплавател Фернандо Магелан /1480 – 1521 година/.
Пристигнал със своята флотилия до големия остров на края на американския континент, той забелязал индианските лагерни огньове и нарекъл острова Tierra del Humo, земя на пушека. По-късно неговият покровител – испанският крал Чалз V, изхождайки от максимата, че няма дим без огън, нарекъл острова Tierra del Fuego /Огнена земя/ – име, което този обширен архипелаг носи и до днешни дни.
Флотилията на Магелан навлязла в протока, отделящ най-южната част на американския континент през октомври 1520 година, за да търси път на запад, към Тихия океан. Повече от месец корабите са се лутали из тесните заливи и многобройни фиорди, в търсене на верния път. Никой не е искал да се връща назад, затова всички са продължавали все напред. Мрачното пътуване причинило смъртта не само на Магелан, но и на много от неговите хора. Флотилията от 5 кораба отплувала от Испания, в търсене на път на запад към богатите Молукски острови на подправките около Индия, а попаднали на ледовете на непознат архипелаг…
И тъй, стига история, нека се преместим 500 години назад, в началото на 21 век…Отново може би ще разочаровам привъжениците на аржентинското танго, като ще отделя само няколко изречения на Буенос Айрес – една от най-артистичните, но и най-европейски изглеждащи столици на Южна Америка – именно оттам започна нашето пътешествие към края на света. Прекрасен, романтичен, артистичен, още много епитети – всичките заслужени – може да се изсипят за Буенос Айрес. Драги ми читателю – пътешественико, попаднеш ли там, не забравяй да отидеш до най-хубавия от всичките му квартали – Ла Бока, кварталът на тангото и безкрайния денонощен купон. Там ще можеш да изпиеш своята сервеса /бира/, ябълково вино, или само едно кафе, в компанията на танцуващи току пред тебе танго – този най-аржентински танц…А малко по-нататък няма как да не се смесиш с бандите /уличните фенове/ на футболния отбор Бока Хуниорс, отборът на бога Марадона…
Пътуваме на юг, вече сме преполовили почти половината територия на Патагония, тази най-обширна област, обхващаща няколко хиляди километра от територията на Аржентина и Чили.
Местността е доста еднообразна, както се шегувахме в автобуса, следващият завой е след стотина километра – това е аржентинската пампа, безкрайната пустош, в която господари са гаучосите – местните каубои, заслужено поставящи Аржентина на едно от първите места в света по производството на добитък. Ама пък колко са вкусни бифтеците, които ти сервират, да знаете…
Очаква ни първата среща с невероятния животински свят на Патагония – пътуваме с джип повече от 100 километра към Националния парк Пунта Томбо – най-голямата колония от Магеланови пингвини – не съм биолог, но май са първи, най-много втори братовчеди на техните побратими по животински вид – императорските такива, населяващи Антарктида. Само че Магелановите са наполовина по-ниски – възрастните достигат до 40-45 см височина. На една огромна територия, току на брега на морето всяка година от декември до април 250 000 двойки отглеждат своите малки – по 1, най-много 2, после отплуват в морето на север, някъде около южните брегове на Бразилия. Животинките очевидно са свикнали с неспирния туристически поток, който се изсипва в тяхната колония, и гордо се поклащат към морето. Макар че е лято, температурата на водата тук не надвишава 10-12 градуса. Предупредени сме да не пипаме животинките, ама ние издебваме еколозите от парка и си правим по няколко снимки за спомен с тези симпатяги, после продължаваме нашия път.
В този район се намира Полуостров Валдес – едно от най-известните места в Атлантическия океан, където могат да се видят гърбатите китове, за жалост – не сме улучили сезона – те пристигат тук – за радост на зяпачите – някъде през септември, пак да отглеждат потомство. Тъй, че ние се задоволяваме с една колония от морски лъвове, в компанията на накацали по скалите наоколо корморани…Наближавайки – view point-a – отново сме предупредени да мълчим – да не безпокоим животинките, средно тегло 2 тона, ама какво ти мълчание – отдолу, на брега се разнася невероятен шум, мъжките – господарите на стадото непрекъснато привикват своите подчинени – женски и малки, с гръмкия си рев. Именно гривата около главите на мъжките е дала името на този вид тюлени – морски лъвове, любима и най-вкусна храна на косатките…
Някъде по-на юг, In the middle of Nowhere, минаваме границата между Аржентина и Чили, още стотина километра – и сме на Магелановия пролив, акостираме в Пунта Аренас – най-южния континентален град, току на “върха” на Южна Америка. Е, рекорда за най-южна географска ширина се държи от малкото градче Ушуайя, намиращо се няколкостотин километра надолу – в аржентинската част на Архипелага Огнена земя. Но не това е нашата цел. На другата сутрин вече сме на ферибота, който ще ни превози през доста бурните води на пролива, открите от португалеца Магелан, за честта на испанската корона, преди 500 години. Като виждам огромните вълни, които разклащат доста яко големия ферибот си казвам – хич не му е било лесно на човека, да преведе флотилията си оттук…
След три часови опити да хванем морска болест пристигаме в Порвенир – едно малко чилийско градче “от селски тип”, основано някъде в края на 19 век от хърватски /да-няма грешка/ емигранти, дошли тук да търсят – познайте какво – ами злато, разбира се, тук земята е толкова неприветлива, стихиите толкова силни през зимата, че не си струва да дойдеш за друго, дори да си хърватин. Две трети от уличките на иначе доста китното градче, което се опитва да се развива като местен туристически център – носят хърватски имена, хората даже са си направили и малък музей, който разгледахме на другия ден, в очакване да ни дадат разрешение да отплуваме на юг. През следващите 3 дни наш дом става малкото корабче /това май е доста гръмка дума за този плавателен съд, но ще ни върши работа за литературните ни цели/. Кристиан Миранда е моят партньор, който май е единственият пионер, който се опитва да развива туризъм в тове все още девствено място на света. А на капитана на корабчето му казваха Пачуга, това очевидно е индианското му име /така и не научихме истинското/, защото в жилите му течеше доста голям процент от кръвта на неговите предци – племената она, ямана и селк’нам, които са населявали тези земи преди столетия. Много готин тип, въпреки малко страшния си вид – гъста черна брада, и подобен цвят на лицето. Както ще разберете по-долу – човекът не се е предпазил от изкушенията на европейската цивилизация, наречени някъде по-на север огнена вода.
Още един ден в очакване на хубавото време и малките вълни – правим джип сафари из района, макар и див и пуст, невероятно интересен за нас, отвъдморските пътешественици. Виждаме следи от златната треска, избухнала в края на 19 и началото на 20 век, но и много бързо заглъхнала – огромни земекопни машини, оставени като паметници в пустошта. Тук май единственият поминък е овцевъдството и риболовът. И туризмът, прохождащ бавно, тук на края на света. Да, но да знаете какво вкусно барбекю на направиха домакините във фермата, която посетихме – май само по Гергьовден агнешкото ми е толкова вкусно…
Най-после, рано сутринта на другия ден – отплуваме! Заветното разрешение е дадено от пристанищните власти и ние потегляме още по-на юг, към Кордилера Дарвин – най-далечното разклонение на Андите. Споменах по-горе за морската болест, е – за пръв път в живота си наистина го изпитах какво е “на живо” – малкото корабче беше подхвърляно на всички страни от големите вълни на Залива Инутил. Но Пачуга си знаеше работата, уверено го водеше в стихията напред. Един през друг, част от пътниците излизат навън, знаете защо, нали! Не, не познахте – причините са две – да гледаме делфини, които следваха пътя на нашия морски съд, и разбира се – да повръщаме. Понахранихме рибите в района. Добре, че не закусихме здраво. Един от нашите се връща, след поредната визита на палубата и вика – да знаете пък една индианка едновременно пуши и повръща!!! И моят стомах се бунтуваше, та затова викам на дежурните отвън – не ме будете да гледам повече делфини, обадете се, само ако се появи косатка! Е, нямахме този късмет…
Свършва нашата морска епопея, вече сме на южния тих бряг на залива, акостираме на Рио Кондор – устието на реката, където товарим провизиите за нашия бивак през следващите дни – две агънца, сьомга, и вино! За желаещите Horse riding!!! Отлично, след морското ни приключение, струваше си да опитаме и това. Още два часа спокойно плаване в посока на фиорда Маринели – нашата крайна цел, е, това направо си беше песен, в сравнение със сутрешните емоции. Сега и делфините ми се струваха по-красиви, и колонията морски лъвове на близкото островче – по-интересна…Акостираме на пристана, на скалистия бряг, няколко метра по-навътре има невероятно красива, сякаш праисторическа гора, митичен декор за Джурасик парк. Едва след третата чашка вечерта спрях да мисля какъв ли звяр може да излезе оттам…
Правим палатките, и веднага – на барбекюто! Още по-сладко от предишния ден, а и стомасите ни се бяха изтормозили. Всичко това – обино полято с бяло вино, сервирано във вътрешността на пъпеш! Трябва да го опитам това у дома…Невероятна нощ, случи се и пълнолуние – какво му трябва на човек: един красив фиорд на края на света, вкусна трапеза и добра компания! …И рев на зверове…И това го имаше, но те се оказаха не праисторически, а обикновени морски слонове, тяхната колония беше само на няколкостотин метра от нашия лагер.
Отново сме на кораба, тръгваме на бавна скорост в подножието на челото на ледника Маринели, който се стига до залива – само тук, на Огнена земя и Южна Патагония, и в Аляска – ледниците достигат до морето, поради характерните климатични особености.
Корабчето ни буквално пълзи, защото около нас са ледени блокове, откъснали се от близкия ледник, един от екипажа ги отмества с дълъг прът и ни прави място, Пачуга уверено слаломира, не му е за пръв път…Гледката е невероятна, ама това става само с виждане!!!А знаете ли коклко е вкусно уискито, когато ледът за него е Праисторически – откъснат направо от айсбергите наоколо!!!
