Мина нелепа седмица за българското образование. Седмица, в която ДАНС влезе в Медицинския университет; в която разбрахме, че Софийският университет приема с тройки в традиционно най-силната си специалност „право”; че бизнесът настоява студентите да бъдат задължени да работят в България, след като завършат; че Министерство на образованието и науката ще привлича чужди студенти с нова дирекция. И че отсъствията в училище ще се извиняват с амбулаторни листове, не с медицински бележки.
Какво е общото между всички тези новини ли? В нито една от тях не става дума за съдържанието и целите на съвременното българско образование. Иде реч само за скандали, констатации и палиативни административни мерки, в които в последните години безвъзвратно потъва всеки опит за смислен дебат какво образование й трябва на днешна България и трябва ли й то изобщо.
Та нима ни изненадват злоупотребите и корупцията в университетите, които отдавна приличат на бизнес-картели за доживотно обезпечаване на неколцина ректори и техните приближени политически кръгове?
Нима ни изненадва поредната „иновация” на МОН в лицето на нова държавна структура, която ще хрантути безсмислени хора в обреченото усилие да привличат студенти от български диаспори в нашите висши училища, които могат да им гарантират всичко друго, но не и качествено образование?
Изненадват ли ни фалшифицираните извинителни бележки на средношколците, при положение че има прехвалени столични училища, в които се фалшифицират входни тестове според предварителното плащане на когото трябва за каквото трябва? И че с 6-ици в тези училища влизат младежи, които до 12-ти клас продължават да сричат и убедено вярват, че Питагор е известен влогър?
Изненадват ли ни наистина тройките в най-престижния българския университет (едва на 801 място в класацията на Times Higher Education World University Rankings ), при положение че има висши училища, в които един успешно завършен семестър струва колкото 3 бутилки водка, а за диплома се добавят по още 10 лв. за секретарките.
Евтино е българското образование. Евтини хора произвежда. И евтино бъдеще ни вещае, защото от предучилищната група до последния семестър в университета българското образование се крепи на гигантската лъжа, че някои преподават, а други учат. Всъщност и едните, и другите отдавна са загубили смисъла на това интелектуално усилие.
И за да не оставям впечатлението, че само държавното обучение е един гигантски фалш, то ето един истински случаи от „спасителното” според мнозина образование в частните „демократични” училища – онези, в които според рекламните им брошури „се учи чрез преживяване”, развиват се талантите, следват се интересите, нагласите и потребностите на детето без никакво „насилие над индивидуалността”.
Става дума за будно и амбициозно 13-годишно момиче, на чиито родители самите учители подказват, че кварталното държавно училище не е за него и да му намерят подходяща прогресивна среда. Родителите се вслушват в добронамерения съвет и отговорно избират частно училище срещу 5000 евро на година. Базата е великолепна, спортът е на почит, бусчето е незаменимо удобство, учителите са с реноме, средата е сигурна, спокойна и напредничава. Идилията продължава няколко месеца, преди майката да забележи, че доброто темпо от предишните години по математика е загубено, а учебникът по литература е претупан за сметка на учебника по български език, който е едва наченат.
Оказва се, че децата всеки ден са питани какво им се учи днес – български език или литература. Разбира се, кое дете би избрало сложната българска граматика пред това да обсъжда филми по литературни произведения?! На разтревожената майка, която се притеснява как детето й ще се справи с тежките матури след седми клас, просто е обяснено, че мечтаната от детето елитна езикова гимназия не може да e никаква конкуренция на това по-елитно от най-елитните училища.
Оказва се, че не само държавните училища са пустеещи територии. В доста от частните свободата е за сметка на знанията; директорите спекулират с душевния комфорт на децата и изнудват чрез тях родителите, за да задържат парите им; учителите внушават на децата, че са „изключителни”, защото от броя деца в клас зависи заплатата им; всички дружно надуват един балон и поддържат изкуствена затворена среда, в която няма нищо по-малко от успех, а училището те подготвя само за живота, в който нищо не е задължително.
За онзи другия, сложния живот с многото неизвестни и постоянните битки трябва да се подготвяш сам.
Проблемът с българското образование е наистина гигантски. И спасение не дебне отникъде.
